6 Р Е Ш Е Н И Е № 191 София, 14.01.2015 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3046/2013г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е касационна жалба на М. П. Д. от [населено място] против решение № 38 от 12.02.2013 г. по в. т. д. № 653/2012 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 1221 от 13.07.2012 г. по т. д. № 2581/2011 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от В. Н. И. от [населено място] срещу касатора положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 88 229 лв., произтичащо от запис на заповед от 16.10.2009 г., с присъждане на законна лихва върху нея от датата на подаване на заявлението – 10.12.2010 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение № 11467 от 11.12.2010 г. по ч. гр. д. № 19659/2010 г. на Варненски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно. Оплакването за недопустимост е аргументирано с твърдението за нередовност на исковата молба, произтичаща от непосочването в нея на сключения между страните договор за заем от 16.10.2009 г., във връзка с който е издаден процесният запис на заповед от същата дата. Според касатора, пороци, водещи до неправилност на обжалвания акт, са: неправилна интерпретация на доказателствата, непълното изследване, частичното им игнориране, необсъждане на основни възражения срещу дължимостта на исковата сума и обосноваване на решението с несъответстващи на логическите и правни правила съждения. Изразява несъгласие с извода за наличие на сключен договор за заем, като твърди, че решаващият състав не е отчел липсата на подпис върху първата страница от същия, както и липсата на доказателства за реално предаване на отразената в него сума. Освен това счита, че в резултат на допуснати процесуални нарушения при обсъждането на събраните по делото гласни доказателства съдът неправилно е преценил за недоказано възражението му за подписване на записа на заповед поради измама и заплаха. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 489 от 30.07.2014 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпроса: При извършване на преценка за основателността на иска по чл. 422 ГПК следва ли да бъде съобразено направеното от ищеца в първото съдебно заседание по делото твърдение за наличие на каузално отношение като причина за издаване на записа на заповед и съответно да бъде взето предвид представеното в подкрепа на това твърдение писмено доказателство. Ответницата по касация – В. Н. И. от [населено място] – не заявява становище по основателността на касационната жалба. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 88 229 лв. по заповед за незабавно изпълнение № 11467 от 11.12.2010 г., издадена по ч. гр. д. № 19659/2010 г. на Варненски районен съд, по реда на чл. 417, т. 9 ГПК, въз основа на запис на заповед от 16.10.20009 г., въззивният съд е приел за безспорно доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на В. Н. И. от [населено място] срещу М. П. Д. от [населено място] - издател на записа на заповед по съображения, че: записът на заповед съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ; доколкото в него не са поставени условия за плащане на сумата, за спазено следва да се счете и изискването на чл. 535, т. 2 ТЗ за безусловно плащане; падежът на записа е определен по реда на чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ с посочването на конкретен ден – 10.09.2010 г. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответника по иска, че процесният запис на заповед е подписан поради заплаха и при измама от страна на ищцата, като е счел, че показанията на доведените от ответника свидетели Д. (негови родители) не следва да бъдат кредитирани не само поради евентуалната им заинтересованост, но и поради това, че имат опосреден характер, доколкото пресъздават преимуществено споделените от ответника впечатления и възприятия с акцент върху страховите му представи и стреса, касаещи действията по събиране на дълга, т. е. действия които не предхождат, а следват подписването на записа на заповед. За недоказано е прието и другото основно възражение на ответника – за безпаричност на записа на заповед. В тази връзка съдът, позовавайки се на задължителната съдебна практика (решение № 143 от 01.02.2013 г. по т. д. № 870/2011 г. на ВКС, І т. о.), е приел, че не подлежи на изследване съществуването на вътрешно правоотношение между издателя и поемателя по записа на заповед, но доколкото такова може и е въведено от самия ищец с представянето на договор за заем между страните от 16.10.2009 г., в случая е безспорно установено наличието на каузално правоотношение и връзката на същото с процесния запис на заповед, за която е без значение, че записът на заповед е издаден само за главницата, но не и за уговорената в договора възнаградителна лихва, доколкото менителничният ефект може да бъде издаден както за цялото задължение, така и за части от него. Според съдебния състав, предаването на сумата по договора за заем е доказано от самия него, предвид клаузите на чл. 2 и чл. 4, удостоверяващи този факт и придаващи на договора в тази му част характер на разписка. Поради несвоевременното му заявяване не е обсъждано направеното от ответника оспорване на договора като подправен документ и твърдението му за подмяна на първата страница. Като ирелевантни за спора са определени доводите на ответника, че ищцата не е разполагала с финансова възможност да му предостави заем, както и че е предприела принудително събиране на дълга чрез услугите на посредническа фирма и то преди настъпване на падежа му. Не е възприето и оплакването за нередовност на исковата молба, обосновано с липсата на посочване в нея на каузалното отношение, заради което е издаден записът на заповед. В тази връзка съдът е отчел, че каузалното отношение не е елемент от основанието на предявения иск и че изследването му е въпрос, свързан със защитната процесуална позиция на ответника, а не с редовността на исковата молба. По обусловилия допускането на касационното обжалване въпрос настоящият състав приема следното: Съгласно т. 17 от приетото в хода на процеса Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС: Предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение; Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект; С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга; В тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. Твърдението за наличие на каузално правоотношение може да бъде въведено от всяка от страните в процеса не само в исковата молба, респ. в отговора на същата, но и до края на първото съдебно заседание по делото при изясняване на спора от фактическа страна. Този извод следва от нормата на чл. 143, ал. 2ГПК, изрично предвиждаща възможността ищецът да поясни и допълни исковата молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника, а ответникът – да посочи и представи нови доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на исковата молба. Цитираната разпоредба цели да гарантира пълно изясняване на делото от фактическа страна и прилагане на един от основните принципи на гражданския процес – за установяване на истината, прокламиран в чл. 10 ГПК. Посочването на каузално правоотношение като причина за издаването на записа на заповед, с оглед заявеното в отговора на исковата молба възражение на ответника за недължимост на сумата по ценната книга, представлява именно поясняване на исковата молба по смисъла на чл. 143, ал. 2ГПК и поради това е допустимо да бъде извършено в рамките на първото заседание по делото. Допустимо съответно е и представянето на доказателства, установяващи наличието на каузална сделка. Изложените съображения налагат следния отговор на значимия за спора въпрос: При извършване на преценка за основателността на иска по чл. 422 ГПК следва да бъде съобразено направеното от ищеца в първото съдебно заседание по делото твърдение за наличие на каузално отношение като причина за издаване на записа на заповед и съответно да бъде взето предвид представеното в подкрепа на това твърдение писмено доказателство. С оглед така дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав приема, че въззивният съд правилно е счел за подлежащо на обсъждане наличието на твърдяното от ищцата каузално правоотношение – договор за заем от 16.10.2009г. и връзката му с процесния запис на заповед. Като законосъобразно следва да се прецени и приобщаването към доказателствата по делото на самия договор за заем, представен в същото заседание. Неправилно, обаче, решаващият състав е приел, че оспорването на договора е направено след преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 ГПК и поради това е отказал да допусне поисканата в тази връзка експертиза. В протокола от първото съдебно заседание на 05.03.2012 г. е отразено изричното становище на ответника, че „оспорва” договора. Действително, същият не е уточнил в какъв смисъл е оспорването му, а е направил това впоследствие с депозираната след заседанието молба вх. № 15523 от 14.05.2012 г. Доколкото, обаче, съдът не е указал на страната да уточни оспорването на документа, т. е. не е изпълнил задължението си да съдейства на страните за надлежното упражняване на процесуалните им права и за изясняване на делото от фактическа и правна страна, което задължение произтича от принципа за служебното начало (чл. 7 ГПК), правото на ответника да уточни становището си по оспорване на процесния договор за заем и за ангажиране на доказателства във връзка с него не може да се счете преклудирано. Ето защо, при направено в тази насока изрично оплакване във въззивната жалба, решаващият състав е следвало да открие производство по оспорване истинността на спорния документ по реда на чл. 193, ал. 2 ГПК и да допусне поисканата от ответника в молбата му от 14.05.2012 г. експертиза за изследване на същия. Приетото в обжалвания акт в обратен смисъл е в противоречие с процесуалния закон и налага отмяната му като неправилен и връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане, при което следва да бъдат извършени посочените по-горе съдопроизводствени действия. При разглеждането на спора по същество въззивният съд, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК, дължи произнасяне и по разноските, направени в настоящото производство. Така мотивиран, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 38 от 12.02.2013 г. по в. т. д. № 653/2012 г. на Варненски апелативен съд. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: