Р Е Ш Е Н И Е № 585 Гр.София, 12 март 2014 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България,Второ наказателно отделение в съдебно заседание на осемнадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав, ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ:ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар Кр.Павлова и в присъствието на прокурор П.Маринова изслуша докладваното от съдията /председател/ ЕЛЕНА АВДЕВА наказателно дело № 1961/2013 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по обща касационна жалба, депозирана чрез адвокат П., защитник на подсъдимите Б. Б. К. и К. М. М., индивидуални жалби от всеки от тях и жалба на повереника на гражданските ищци и частни обвинители против решение № 90/2013 г. от 11.06.2013 г. по внохд № 72/2013 г. на Бургаския апелативен съд. В съвместната жалба на подсъдимите се сочи, че първоинстанционната присъда, както и въззивното решение, с което е потвърдена, са незаконосъобразни, постановени при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довели до ограничаване правото им на защита, а наложените наказания, както и присъдените обезщетения за неимуществени вреди, са явно несправедливи. Изтъква се, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл.315 от НПК във връзка с чл.314 от НПК, отказвайки събирането на доказателства, релевантни към предмета на доказване. Според жалбоподателите съдът е постановил незаконосъобразен акт, тъй като се позовал на противоречиви факти. Излагат се подробни съображения за непълнота на доказателствата и за необоснованост, настъпила в резултат на процесуални грешки на съставите по същество. С жалбата, на стр.4, се отправя критика и към мотивите на въззивната инстанция с твърдение, че те не съдържат обсъждане на противоречията в съдебните експертизи и в показанията на разпитаните свидетели, но на стр.5 вече се поддържа, че „всички противоречия са обсъдени по реда на чл.281 от НПК”. Касаторите заявяват, че съдът едностранчиво се е доверил само на свидетелите, чиито показания подкрепят обвинението, като не се е съобразил с възможността чрез психологическа и психиатрична експертиза да установи, че те повтарят една и съща лъжа в рамките на „дисторсионен модел на мислене и поведение”, обвързвайки постановения съдебен акт с предположения. Оплакването за незаконосъобразност се мотивира най-напред с разсъждения за квалификация на деянието по чл.118 от НК поради доказателства за физиологичен афект, предизвикан от противоправното поведение на пострадалия. Алтернативно се поддържа и вариант за приложение на чл.12, ал.4 от НК, тъй като подсъдимите били нападнати от група близки на починалия. Като трета алтернатива се предлага да отпаднат квалифициращите признаци „особена жестокост” и „по особено мъчителен начин за убития”, тъй като няма категорични данни за множество удари, а освен това още след първите наранявания пострадалият бил неконтактен. На четвърто място се оспорва формата на вината, като се обосновава хипотезата за евентуален умисъл. Независимо от основното оплакване за съществени процесуални нарушения, обусловили неправилно приложение на материалния закон, жалбоподателите поддържат и оплакване за явна несправедливост на наложените наказания поради грешки в дефинирането на отегчаващите отговорността обстоятелства и подценяване на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия. В заключението се отправят при условията на алтернативност няколко искания-за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото, за преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление или за намаляване на наложените наказания при условията на чл.55 от НК, а също така и на присъдените обезщетения на гражданските ищци. В индивидуалните еднотипни жалби на двамата подсъдими и приложените допълнителни бележки към тях се излагат същите съображения за отмяна на обжалваното решение. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители се позовават на явна несправедливост на наложените на подсъдимите санкции и настояват те да бъдат наказани с доживотен затвор. Пред касационната инстанция касаторите поддържат жалбите с изложените в тях доводи. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители оспорва основателността на оплакванията на подсъдимите и тяхната защита и настоява за по-тежки наказания. Прокурорът пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди направените доводи и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 НПК, установи следното: Сливенският окръжен съд с присъда № 5 от 04.02.2013 г. по нохд № 336/2012 г. признал: 1.подсъдимия Б. Б. К. за виновен в това, че: на 21 06.2011 г. в [населено място], като извършител в съучастие с подсъдимия К. М. М. и починалия Б. К. А. умишлено умъртвили А. Р. С. по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, поради което и на основание чл.116, ал.1, т. 6 пр. 2 и пр.3 вр.с чл. 115 вр.чл.20, ал.2 вр.ал.1 и чл.54 НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от двадесет години. На 21.06.2011 г. в [населено място] причинил на З. Р. С. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване на движенията на левия горен крайник, поради което и на основание чл.129, ал. 1, вр. чл.54, ал. 2 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година. На основание чл.23, ал.1 от НК съдът определил на подсъдимия Б. Б. К. общо наказание за двете престъпления в размер на най-тежкото от наложените-двадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвора, като приспаднал съгласно чл.59, ал.1 от НК времето, през което подсъдимият бил задържан в рамките на процеса. 2. подсъдимия К. М. М. за виновен в това, че на 21. 06.2011 г. в [населено място] като извършител и в съучастие с подсъдимия Б. Б. К. и починалия Б. К. А. умишлено умъртвил А. Р. С. по особено мъчителен за убития начин с особена жестокост, поради което и на основание чл.116 ал. 1, т.6 пр.2 и пр.3 вр. с чл.115 вр.чл.20 ал. 2 вр.ал.1 и чл. 54 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от двадесет години, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор, като приспаднал времето, през което К. М. М. бил задържан в рамките на процеса. На основание чл.68, ал.1 от НК съдът привел в изпълнение наложеното на подсъдимия по нохд № 1252/2010 г. на Сливенския районен съд наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Със същата присъда съдът осъдил подсъдимите да заплатят солидарно на гражданските ищци Н. М. Б. като майка и законна представителка на малолетните деца З. А. Р. и М. А. Р. по 100 000 лв. за всяко от тях или общо 200 000 лв., а на К. Х. Б. като майка и законна представителка на малолетното дете М. А. Р.-100 000 лв., представляваща обезщетение за понесените неимуществени вреди в резултат на престъплението по чл.116, ал.1,т. 6 пр.2 и пр.3 от НК, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на главницата. Б. Б. К. бил осъден да заплати на З. Р. С. сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди в резултат на престъплението по чл.129, ал.1 вр. с ал. 2 от НК, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на главницата. В тежест на подсъдимите били възложени сторените деловодни разноски и дължимите държавни такси. Апелативният съд в гр.Бургас с решение № 90/2013 г. по внохд № 72/2013 г. изменил првоинстанционната присъда, като оправдал подсъдимите да са извършили престъплението по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и пр.3 вр.с чл.115, вр. с чл.20, ал. 2 от НК в съучастие с починалия Б. К. А.. Втората инстанция намалила наложените на подсъдимите наказания от двадесет години лишаване от свобода на седемнадесет години за Б. Б. К. и на осемнадесет години за К. М. М., определяйки на Б. Б. К. общо наказание по чл.23, ал. 1 от НК лишаване от свобода в размер на седемнадесет години. В останалата част присъдата била потвърдена. Касационните жалби срещу така постановения въззивен акт са неоснователни по следните съображения: По жалбата на подсъдимите и защитника При разглеждането на делото от въззивната инстанция не са допуснати изтъкнатите от подсъдимите съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на правото им на защита. На първо място това се отнася до възражението за липса на мотиви по възраженията на защитата относно противоречия между отделните заключения на експерта Ч. и между показанията на двете групи свидетели-съответно близки на подсъдимите и на пострадалия. На л.295 до л. 299 от второинстанционното дело може да се прочете подробно изложение на съображенията, поради които съдът не е приел доводите, изложени в подкрепа на жалбата на подсъдимите относно проверката на доказателствата. В касационната жалба настойчиво се изразява несъгласие с преценката на съда относно обосноваността и правилността на възприетата съдебномедицинска експертиза. Жалбоподателите се позовават на несъществуващи противоречия в заключението на вещото лице Ч., които, в нарушение на процесуалните правила, не били изяснени от съставите по същество чрез повторна експертиза. Отделните цитати от разпита на експерта в съдебните заседания, проведени на 25.01.2013 и на 04.02.2013 г. са извадени от контекста на извършените експертизи. Интерпретирането им като „вътрешни противоречия” не държи сметка за различните процесуални моменти, в които са привлечени специалните познания на експерта, и свързания с тях различен материал за експертен анализ.Второто заключение е депозирано след като д-р Ч. се е запознал с приложените веществени доказателства и е могъл да конкретизира изводите си, направени преди това по писмени данни. Важно е да се отбележи, че въпросът, който основно ангажира вниманието на защитата - свързването на приложената по делото сабя с телесните увреждания на пострадалия А. С., е получил детайлно и непротиворечиво изясняване в рамките на правомощията на вещото лице. Д-р Ч. последователно обосновал заключението си, че смъртта на А. С. е резултат от множество удари с тъпи и тъпоръбести предмети, които най-вероятно отговарят да са причинени с метална тръба и тъпа страна на брадва. Експертът не е постигнал по-голяма детайлизация на оръдието на престъплението, тъй като раните на пострадалия били обработени преди експертизата, а уврежданията-наслоени едно върху друго. Независимо от това той е категоричен, че по главата на пострадалия няма рани от посечно оръжие, каквато е сабята, използвана от починалия Б. К. А.. Изследвана е и хипотезата последният да е причинил смъртта на пострадалия А. с тъпите части на сабята и нейната дръжка. Вещото лице е отхвърлило подобен вариант, тъй като не са установени задължителните при подобен механизъм импресионни счупвания по черепа. Д-р Ч. е обсъдил и хипотетична възможност ударите да са нанесени при изолация на режещия ръб на сабята и отново стигнал до извод, че това не е осъществено поради отсъствие на специфични дупчести фрактури, причинени от сферичните ограничители на дръжката на оръжието. Въззивната инстанция съобразила ограничения принос на експертизата към изясняване на механизма на деянието, поради което много внимателно съпоставила данните от заключението на вещото лице с информация, съобщена от разпитаните свидетели, за сблъсъка между подсъдимите и пострадалия, за оръжията, които носели участниците в сбиването и за характера на разменените удари.В тази връзка неоснователно е оплакването на касаторите за едностранчиво възприемане на гласните доказателства с безкритично отдаване на предпочитание на показанията на свидетелите от семейството на пострадалия и игнориране на тези на близките на подсъдимите. Точно обратното личи от мотивите на въззивния съд. В тях са изложени достатъчно аргументи срещу искането за ревизия на фактическите заключения на първата инстанция поради допуснати процесуални нарушения при оценка на обективността и достоверността на свидетелските показания. Апелативният съд /както и съдебният състав на окръжния съд/ е обсъдил показанията на двете групи свидетели с оглед роднинската им обвързаност и участието на част от тях в масовото сбиване. Всеки детайл е ценен през призмата на реалната заинтересованост на лицата да свидетелстват в полза на една от враждуващите групи. В атакувания съдебен акт не се установява тенденциозна избирателност при кредитирането на гласните доказателства, тъй като обстоятелствено са изложени подробни съображения защо съдът приема едни от тях, а други отхвърля. Проверката на доказателствените материали е извършена прецизно, което позволило на съда да изгради вътрешното си убеждение по фактите по убедителен начин въпреки наличието на две противостоящи и взаимно изключващи се версии за изследваното събитие. Решаващо значение в тази връзка оказала съпоставката на гласните с веществените доказателства и посочените по-горе данни от експертното обсъждане на последните. По този начин въззивният съд получил увереност да не кредитира доказателствени средства, които съдържат информация извън възможната причинно-следствена последователност. Ето защо не е вярно оплакването, че обвинението е подкрепено от предположения, базирани върху несигурни свидетелски показания. Недопустим в процесуален аспект е подходът на защитата да прехвърли преценката за достоверност на гласните доказателства от решаващите състави върху оценката на назначената психиатрична и психологическа експертиза за „дисторсионен модел на мислене и поведение”, формиращ лъжливи показания. Наложително е уточнението, че касаторите некоректно се позовават на експертното заключение, в което не се съдържа подобни категорични изводи. В неговата заключителна част се чете, че „дисторсионните модели на мислене /преувеличаване, персонализация, поляризация, селективна абстракция, прекомерно обобщаване, емоционално мислене/ нямат клинична стойност при конкретния казус”. В разпита пред въззивната инстанция, вещото лице Б. пояснява, че „в различните показания ние бихме могли да намерим някои изкривени модели на поведение”. Очакванията на касаторите, че по пътя на експертно обсъждане на свидетелските показания би следвало да се стигне до доказателствената им селекция, не кореспондира с основната функция на съда да провери всички събрани доказателства и формира вътрешно убеждение за тяхната обективност. Прочее, въззивният състав е направил точно това, към което призовава и защитата-оценил е гласните доказателства в общия доказателствен контекст и е съзрял в една част от тях невярно отражение на обективната действителност. Точно по тези съображения той не се е доверил на свидетелите, цитирани от защитата като подкрепящи версията на подсъдимите, а дал вяра на останалата група свидетели, която включва не само заинтересовани роднини, но и трети лица, които се оказали случайно на местопроизшествието. В заключение, настоящият състав не сезира предпоставките на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК-съществено нарушение на процесуалните правила, ограничило правата на обвиняемия и обуславящо касационна отмяна на въззивното решение. Неоснователни са и твърденията за неправилно приложение на материалния закон. Въпреки широката палитра от възможности за преквалификация, изложени от жалобподателите, касационната проверка не установи легално основание за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление. Защитата на подсъдимите акцентира върху доказателствата за конфликта между двете семейства и данните от съдебно психологичната и психиатрична експертиза на двамата подсъдими, за да обоснове твърдение за убийство, извършено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, с тежката обида или с друго противозаконно действие от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици. Въззивният съд на л. 298 от решението си, е развил съображения защо не възприема тази квалификация на деянието. Преди всичко не са установени медицинските признаци на физиологичния афект. Изслушаните от апелативния съд вещи лица заявили, че при всеки от подсъдимите са били налични негативни предпоставки и емоции, предшестващи инкриминираното деяние. Те довели до кумулиране на силни емоционални преживявания от негативния регистър-уплаха, страх за живота, раздразнение, но всички, преценени експертно, не покриват необходимите критерии за физиологичен афект. На следващо място установената от въззивния съд фактическа обстановка показва, че действията на подсъдимите се отличавали с последователност, организираност и волева обусловеност, които не се вписват в характеристиката на личност, изпаднала в състояние на силно раздразнение и лишена от възможност за правилна преценка и контрол на постъпките. Подсъдимите излезли от дома си въоръжени, включили се във вече започналата на улицата свада, а след приключването й се прибрали в дома си, където се погрижили за Б. А.. Следователно, не са налице нито юридическите, нито медицинските белези на състоянието на силно раздразнение. Въззивният съд не е имал основание да преквалифицира деянието по чл. 118 от НК, тъй като не са установени обективните признаци на този престъпен състав. Неприемлив е и доводът за извършване на деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Данните по делото не разкриват непосредствено противоправно поведение от страна на пострадалия по отношение на подсъдимите или другиго. В рамките на възникналата кавга активната страна са били подсъдимите, които /заедно с починалия Б. А./, излезли и нападнали невъоражения А. С.. В този момент той не е представлявал реална заплаха за подсъдимите и не е извършвал конкретни действия на насилие по отношение на тях или техни близки. Тъй като не е имало неизбежна отбрана ненужно е и обсъждането на поставения от защитата въпрос за превишаване на нейните предели. Незаконосъобразно е и искането да отпаднат квалифициращите признаци „особена жестокост” и „по особено мъчителен начин за убития”. Възражението е изследвано от предходната инстанция, която, за да го отхвърли, се е позовала на изпитаните от пострадалия предсмъртни мъки и проявените от подсъдимите агресивност, жестокост и безчовечност. Не е вярно твърдението на защитата, че след първия удар пострадалия бил в безсъзнание и пристанал да чувства. Пред първоинстанционния съд вещото лице д-р Ч. изяснило разграничението между състояние на неконтактност и пълно безсъзнание, акцентирайки върху снижения, но съществуващ праг на сетивност в първия случай. Експертът бил категоричен, че след причиняване на нараняванията А. С. не е изпаднал веднага в безсъзнателно състояние-това се случило едва при постъпването му в неврохирургично отделение за лечение. Този факт се установява от показанията на свидетелите, които транспортирали пострадалия до болнично заведение, и много по-убедително поради професионалната преценка-от медицинската документация на спешния център. Според нея при приемането в 13.25 часа пациентът бил възбуден, но адекватен. Тези данни лишават оспорването на признака „по особено мъчителен начин за убития” от убедителност поради липса на доказателствена база. Не намира подкрепа сред установените по делото факти и твърдението, че подсъдимите не са проявили особена жестокост, тъй като не е ясен броя на нанесените удари. Безспорно е, че те са били многобройни, изводими от характера на уврежданията по скалпа и черепа на пострадалия. Изяснено е и обстоятелството, че подсъдимите продължили побоя върху вече падналата жертва, като се върнали „да го довършат” въпреки молбите на свидетелките М. М. и З. С.. В действията им въззивната инстанция законосъобразно видяла ожесточеност и ярост, характеризиращи убийството като извършено с особена жестокост. На последно място следва да се отклони и вариантът за евентуален умисъл. Както е добре известно изводите за вида на умисъла се изграждат върху обективни данни, които водят към неговите интелектуални и волеви измерения. В настоящия казус средствата, с които е извършено деянието, насоката и силата на ударите, ориентирани към жизнено важна част на тялото, тяхната многобройност и възприемането на влиянието им върху пострадалия, разкриват пряк умисъл за убийство при посочените по-горе квалифициращи елементи. Настоящият съдебен състав не споделя и възраженията срещу справедливостта на наложените санкции след редукцията, извършена от въззивната инстанция. Не е налице очевидно несъответствие между наложените наказания от една страна и обществената опасност на деянията и на извършителите и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, от друга страна. При индивидуализиране на обема наказателна принуда съдът е подложил на внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства по чл.54 от НК. В отговор на оплакването на касаторите, че съдът е ценил като отегчаващо обстоятелство опитът им да прехвърлят отговорността върху починалия Б. А. следва да се отбележи, че редакцията на второинстанционните мотиви споменава това обстоятелство по-скоро като цитат, отколкото като израз на съгласие с предходната инстанция. Не може да се заключи, че съдът е влошил положението на подсъдимите с аргументи от възприетата от тях линия на защита. Напротив, апелативният съд изрично се е спрял на пропуснати от предходния съдебен състав смекчаващи обстоятелства – поведението на лица от рода на пострадалия, влошените отношения между двете семейства и предизвиканите от тях негативни емоции, но дори с тяхното включване съвкупността от смекчаващи обстоятелства не покрива критерия за многобройност, изискуем от чл.55, ал.1 НК, а нито едно от тях не е изключително по смисъла на същия текст. В същото време степента на обществена опасност на деянието е много висока. Един битов конфликт прераснал в масово сбиване с оръжия, годни да причинят смърт и сериозни телесни увреждания. Наложените наказания, групирани по реда на чл.23 ал.1 от НК, не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал. 5, т.1 от НПК и не дават основание за изменение на обжалваното решение в насока на намаляването им. Присъдените обезщетения в полза на гражданските ищци не противоречат на критерия за справедливост на възмездяването на неимуществените вреди, въведени с чл.52 от ЗЗД. Близките на пострадалия понесли и ще продължат да търпят болка от загубата му. Искането на жалбоподателите за намаляване на уважената част на предявените искове е лишено от правно основание, тъй като не е установено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. По жалбата на повереника на гражданските ищци и частни обвинители. Жалбата е неоснователна. Определените от въззивната инстанция наказания са справедливи по изложените по- горе съображения. Жалбоподателите настояват за тяхната ревизия с единствения довод, че е убит млад човек, който не е предизвикал подсъдимите. Така поддържана жалбата е несподелима, поради уникалността и ценността на всеки човешки живот. Липсата на съпричастност на пострадалия към настъпилите общественоопасни последици е намерила отражение в правната квалификация на престъплението по чл.116, ал. 1 т. 6, пр.2 и 3 от НК, както и при прецизиране на размера на присъдените обезщетения по гражданските искове. Претенцията за доживотен затвор не кореспондира на целите на наказанието по чл.36 от НК, поради което законосъобразно не е уважен чрез проверявания съдебен състав. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 90/2013 г. от 11.06.2013 г. внохд № 72/2013 г. на Бургаския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: