Р Е Ш Е Н И Е № 41 гр. София, 14.05.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесета и първата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА при участието на секретаря Ани Давидова, като разгледа гр.д. № 4389 по описа за 2019 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. Н. Г., с адрес за призоваване в [населено място], против въззивно решение № 3636 от 20 май 2019 г., постановено по в.гр.д. № 1980/2019 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 50287 от 17 октомври 2018 г., постановено по гр.д. № 74975/2015 г. по описа на районния съд в гр. София, в частите му за осъждането на Г. да заплати на „Кос Алфа“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Белица, на основание чл. 203, ал.2, вр. чл. 211 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД, сумата от 26510 лева обезщетение за имуществени вреди, причинени в периода 29.07.-16.08.2013 г., изразяващи се в получаване и невъзстановяване на парични средства на дружеството чрез изтеглянето им от клиентска сметка с титуляр Адвокатско дружество „Д., М. и К.“, и на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата от 14390 лева, получени без основание суми на дружеството за периода 13.09.-29.11.2013 г. чрез изтеглянето им от клиентска сметка с титуляр същото адвокатско дружество. Касационното обжалване е допуснато с определение № 757 от 7 декември 2020 г., постановено по настоящото дело, поради вероятността въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Между страните не съществува спор, че трудовото правоотношение помежду им за заеманата от касатора длъжност „главен счетоводител“, е прекратено считано от 01.09.2013 г.; че между работодателя и адвокатско дружество е сключен договор за клиентска сметка; че касаторът е изтеглил сумите на описаните в исковата молба дати от клиентската сметка – на 29.07.2013 г., двукратно на 30.07.2013 г., на 31.07.2013 г., на 05.08.2013 г., на 16.08.2913 г., на 13.09.2013 г., на 24.10.2013 г. и на 29.11.2013 г. За получените от ответника в периода 29.07.-29.11.2013 г. суми в общ размер от 42900 лева в исковата молба се твърди, че не са изразходвани за плащания от името на дружеството и те следва да се върнат на собственика им. С уточнителна молба от 18.01.2016 г. дружеството сочи, че ответникът е заемал длъжността до края на м. август 2013 г. и е имал генерално пълномощно от управителя на дружеството, включително с права да сключва договори с трети лица от името на дружеството и да се разпорежда с парични средства по разкритите на дружеството банкови сметки; без знанието на управителя от името на дружеството ответникът е сключил договор за адвокатска сметка, захранвал е тази сметка със суми на дружеството, извършвал е плащания с паричните суми по сметката от името на дружеството в полза на трети лица, към които дружеството е имало задължения; същевременно е теглил суми в брой от наличните парични средства на дружеството на основание притежаваното пълномощно, но получените парични средства не са отчетени като изразходвани за направени плащания или извършени покупки от името на дружеството. В доклада по чл. 146 ГПК първата инстанция приема, че е предявен иск по чл. 203, ал. 2, вр. чл. 211 КТ, и иск по чл. 86 ЗЗД. Страните не са възразили по определената от съда правна квалификация на исковете. Първоинстанционното решение е постановено по искове с правна квалификация чл. 203, ал. 2, вр. чл. 211 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 26510 лева обезщетение за неимуществени вреди, причинени в периода 29.07.-16.08.2013 г., иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата 16390 лева – получени без основание суми за периода 13.09.-29.11.2013 г., и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата общо от 8776,30 лева обезщетение за забава в периода 29.11.2013 г.-03.12.2015 г., като е прието, че първият иск е основателен за сумата 26510 лева, вторият за сумата 14390 лева. Предявеният иск по чл. 86 ЗЗД е отхвърлен, решението на първата инстанция в тази му част не е обжалвано, и претенцията за мораторни лихви не е предмет на настоящото производство. С въззивната си жалба ответникът изрично сочи, че с доклада по делото не е уточнено по коя от хипотезите на чл. 203, ал. 2 КТ се квалифицира иска, не са дадени точни указания относно подлежащите на доказване факти, неправилно е разпределена доказателствената тежест; в исковата молба са посочени и обстоятелства, водещи до имуществена отговорност, причинена при отчетническа дейност по смисъла на чл. 207 КТ; едва с решението става ясно, че ответникът е осъден и за иск по чл. 55 ЗЗД, без такъв да е докладван по делото. На свой ред въззивният съд приема, че предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 203, ал. 2, вр. чл. 211 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД, съответно за сумата 26510 лева обезщетение за имуществени вреди, причинени в периода 29.07.-16.08.2013 г., изразяващи се в получаване и невъзстановяване на парични средства на дружеството чрез изтеглянето им от клиентска сметка на адвокатско дружество; тъй като касаторът е имал качеството на служител по трудов договор към извършване на деянието, той е нанесъл вреди на дружеството в размер на 26510 лева получени и невъзстановени суми; деянието е извършено умишлено. Получената след прекратяването на трудовия договор сума от 14310 лева е получена без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Въззивният съд сочи, че независимо от липсата на такава квалификация в доклада на първата инстанция, правото на защита на касатора не е нарушено, тъй като доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти от страните в процеса е една и съща и при двата иска. Заключено е, че е налице противоправно поведение от страна на касатора, налице е вина на дееца, която се предполага по силата на оборимата презумпция на чл. 45 ЗЗД, налице е настъпила вреда и причинна връзка. Обжалваното решение е недопустимо, защото е постановено по нередовна искова молба, което налага то да бъде обезсилено и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане. Правомощията на въззивната инстанция са очертани в разпоредбите на чл. 269-271 ГПК. В предмета на въззивната дейност се включват проверка на валидността на първоинстанционното решение, на неговата допустимост в обжалваната му част и на правилността на решението съобразно посоченото във въззивната жалба. Проверката за валидност и допустимост на обжалваното решение предхожда решаването на материалноправния спор от въззивната инстанция и е част от предмета на делото пред въззивната инстанция. Както в първоначалната молба, така и в уточнението към нея не се сочат последователно обстоятелствата, на които се основава претенцията на ищеца. Не се пояснява какъв вид отговорност се носи предвид наличното за част от процесния период трудово правоотношение между страните. Не се пояснява какъв вид имуществена отговорност се търси – на работник или служител, или отчетническа отговорност в рамките на изпълнението на специфични отчетнически задължения като елемент на трудовото правоотношение в конкретния случай. Не се пояснява при коя хипотеза на чл. 203, ал. 2 КТ се търси вината, ако се търси пълна имуществена отговорност. Необходимите пояснения следва да се отразят и върху искането към съда. Само при отстраняване на посочените недостатъци ответникът може да организира защитната си позиция, след което се дължи от страна на съда изготвянето на доклад по делото с всичките му елементи и последици. В случая въззивният съд дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Мотивиран от изложеното, Върховния касационен съд, състав на IV г.о., Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 3636 от 20 май 2019 г., постановено по в.гр.д. № 1980/2019 г. по описа на Софийския градски съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от въззивния Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: