Р Е Ш Е Н И Е
№ 466
гр. София, 22.01.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар Ц. и с участието на прокурор К. ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1867/2013 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на адв. И., защитник на осъдените Г. С. и Р. Г. за възобновяване на НОХД № 341/2011 г. по описа на РС – Белоградчик, отмяна на постановената по него присъда и на решението по ВНОХД № 147/2013 г. на ОС – Видин, с което присъдата е била потвърдена, и връщане на делото за ново разглеждане от фазата на досъдебното производство.
В искането на защитника на осъдените лица са релевирани подробно мотивирани твърдения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при разглеждане на делото от първата и въззивната инстанции.
Осъдените Г. С. и Р. Г., редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание, като писмено са декларирали отказ да участват в съдебното заседание. Техният защитник адв. И. поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения.
Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното:
С присъда № 56 от 09.04.2013 г. по НОХД № 341/2011 г. Белоградчишкият районен съд, ІІІ състав, е признал подсъдимите Г. В. С. и Р. И. Г. за виновни в това, че на 14/15.05.2010 г. в землището на г.Ор., община Д., обл. Видин, като съизвършители, с цел да набавят за себе си имотна облага придобили чужди движими вещи: 24 м. релса тип „49” и 1 брой подложна дъска на стрелка, на обща стойност 470.76 лева, собственост на Национална компания „Железопътна инфраструктура” – гр.София, железопътна секция – Враца, за които предполагали, че са придобити от другиго чрез престъпление или друго общественоопасно деяние, поради което и на основание чл. 215, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54, вр. чл. 36 от НК е осъдил всеки от тях на една година и два месеца лишаване от свобода, които наказания да бъдат изтърпени в затворническо заведение от типа „затвор” при строг режим, като на основание чл. 304 от НК ги е оправдал по повдигнатото им обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 5 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от осем месеца, наложено на подсъдимия Р. И. Г. с присъда № 68/24.03.2009 г. по НОХД № 14/2009 г. по описа на РС – Белоградчик, като е определил първоначален строг режим на изтърпяване на активираното наказание лишаване от свобода в затворническо заведение от типа „затвор”. С присъдата си съдът е осъдил подсъдимите Г. В. С. и Р. И. Г. на основание чл. 45 от ЗЗД да заплатят на гражданския ищец „Национална компания железопътна инфраструктура” – София сумата от 470.76 лева, представляваща обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.05.2010 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил предявения граждански иск до пълния му размер от 1 241.64 лева. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимите С. и Г. са били възложени направените по делото разноски общо в размер на 142.62 лева, както и държавна такса върху уважената част на гражданския иск в размер на 50 лева.
По протест на районния прокурор на РП – Белоградчик и жалби на подсъдимите Г. С. и Р. Г. срещу първоинстанционната присъда е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 147/2013 г. по описа на ОС – Видин, като с решение № 70 от 30.06.2013 г. съдебният акт на районния съд е бил потвърден.
Решението на Видинския окръжен съд от 30.06.2013 г. не е подлежало на касационно обжалване, а искането на защитника на осъдените С. и Г. за ревизия на посочените наказателни дела по реда на възобновяването е внесено на 09.09.2013 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок.
Разгледано по същество, искането на защитника на осъдените Г. В. С. и Р. И. Г. за възобновяване на НОХД № 341/2013 г. по описа на Белоградчишкия районен съд е неоснователно.
Възраженията на молителя са отправени срещу процесуалната деятелност и на двете съдебни инстанции – Белоградчишкия районен съд при разглеждането и решаването на НОХД № 341/2011 г. (раздел „А” от искането) и на Видинския окръжен съд по ВНОХД № 147/2013 г. (раздел „Б” от искането). Макар в молбата на жалбоподателя да е посочено, че се иска възобновяване на наказателното производство по първоинстанционното НОХД № 341/2013 г. по описа на Белоградчишкия районен съд, отчитайки принципното положение, че когато се иска възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт, настоящият състав на ВКС ще изследва твърдените основания за възобновяване при осъществената от контролната инстанция дейност.
По съдържанието си молбата за възобновяване е подробно аргументирана с доводи за множество допуснати конкретни процесуални нарушения, част от които имат характер на абсолютни по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 и т. 3 от НПК – незаконен състав на съда, постановил първоинстанционната присъда, който порок не е бил отстранен от въззивния съд чрез отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, и липса на мотиви на въззивното решение. На първо място, ВКС следва да даде отговор на въпроса за основателността на искането в тази му част, тъй като евентуалното наличие на абсолютни процесуални нарушения безусловно предопределя отмяната на проверявания съдебен акт.
І.Настоящият съдебен състав намира за неоснователни претенциите на защитника на осъдените С. и Г. за допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 и т. 3 от НПК.
І.1. Първоинстанционният съдебен акт на Белоградчишкия районен съд по НОХД № 341/2011 г. не е постановен от незаконен състав на съда, както неоснователно се твърди в молбата за възобновяване (пункт Б.2. и пункт А.4.6. от искането). Това възражение на защитника е аргументирано със съображения, че съдебният състав, разглеждащ НОХД № 341/2011 г., в съдебно заседание на 06.03.2013 г. с определение прекратил воденото срещу подсъдимите Г. С. и Р. Г. наказателно производство за кражба на част от предмета на престъплението, като впоследствие постановил и присъда по делото, въпреки забраната на чл. 29, ал. 1, т. 1, б. „в” от НК.
Въззивната инстанция принципно споделя разбирането, че отклоненията от правилата на чл. 29 НПК се явяват от категорията на особено съществените процесуални нарушения, тъй като рефлектират върху основния въпрос за законността на съдебния състав. Нарушенията на тази разпоредба са изключително тежки и като последица всякога съставляват абсолютен повод за отмяна на съдебния акт. Процесуалният закон изисква абсолютно съблюдаване на процесуалните норми, свързани със законността на състава на съда, тъй като те охраняват и гарантират не само правилното решаване на конкретното дело, но и “очевидността за безпристрастност и независимост” (Р № 204 от 12.05.1999 г. на ВКС, І н.о. по НД № 18/99 г.). Всичко това е вярно, когато обективно са налице особени обстоятелства, даващи основания за отвод. В такива случаи е без значение даже “дали засегнатият съдия или съдебен заседател знае за обстоятелствата, даващи основание за отвод” (Р № 245 от 08.05.1996 г. по НД № 545/95 г., на ВКС, І н.о.). Последните обаче всякога следва обективно да съществуват.
В настоящия случай по отношение на първоинстанционния съдебен състав не са били налице основания за отвод по чл. 29, ал. 1, т. 1, б. „в” от НПК. Вярно е, че в съдебно заседание на 06.03.2013 г. (гърба на л. 173 – л. 174 от НОХД № 341/2011 г.) първоинстанционният съд в състав съдия Б. Й. и съдебни заседатели П. Т. и Т. П. е прекратил наказателното производство, водено срещу подсъдимите Г. С. и Р. Г., за кражба на 63 броя скрепителни гео комплекти, 24 броя наставови връзки, 36 броя наставови болта, 5 броя реброви подложки с 6 отвора, 1 брой стрелкови език и 1 брой подложна дъска на стрелка на обща стойност 770.88 лева, собственост на Национална компания „Железопътна инфраструктура” – София, железопътна секция – Враца. Наказателното производство е продължило по обвинението за кражба на 24 м. релса тип „49” и 1 бр. подложна дъска на стрелка, по отношение на които вещи на 09.04.2013 г. съдът в същия персонален състав се е произнесъл с присъда. Първоинстанционното разглеждане на НОХД № 341/2011 г. е било второ поред – след отмяна на първата постановена по делото първоинстанционна присъда № 109 от 03.05.2011 г. по НОХД № 340/2010 г. по описа на Белоградчишкия РС и връщане на делото за ново разглеждане от досъдебната фаза с решение № 105 от 22.06.2011 г. на Видинския районен съд по ВНОХД № 197/2011 г. С цитираното решение на ВОС първата първоинстанционна присъда е била отменена и делото е било върнато на РП – гр. Белоградчик за ново разглеждане частично – само в осъдителната част за кражба на вещите 24 м. релса тип „49” и 1 бр. подложна дъска на стрелка. По отношение на всички останали вещи, изброени по-горе, включени в предмета на престъплението с първия обвинителен акт (л. 3 – л. 6 от НОХД № 340/2010 г. по описа на БРС), подсъдимите С. и Г. са били признати за невинни и оправдани по повдигнатото им обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 5 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК, като с въззивното решение на ВОС по ВНОХД № 197/2011 г. първата първоинстанционна присъда в тази й част е била потвърдена, т.е. влязла е в законна сила.
Игнорирайки това обстоятелство, във втория, внесен от РП – Белоградчик, обвинителен акт (л. 3 – л. 6 от НОХД № 341/2011 г.) е било възпроизведено изцяло съдържанието на първия, включително и досежно вещите, по отношение на които оправдателната присъда е влязла в сила. Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, процесуалният закон изключва възможността да бъдат водени наказателни производства с един и същи предмет срещу едни и същи лица, поради което второто по ред производство се явява недопустимо. Допуснатото от прокурора нарушение е следвало да бъде отстранено чрез прекратяване на наказателното производство по реда на чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК още от съдията-докладчик, комуто е било възложено НОХД № 341/2011 г., но след като това не е било сторено, съставът на съда, разглеждащ делото, правилно е осъществил правомощията си по чл. 289, ал. 1 от НПК в съдебно заседание на 06.03.2013 г. и е прекратил частично наказателното производство по отношение на вещите, за които оправдателната присъда на Белоградчишкия РС № 109 от 03.05.2011 г. по НОХД № 340/2010 г. е влязла в сила.
Описаните процесуални действия на първоинстанционния съдебен състав не са обусловили необходимост от отвеждането му от разглеждане на делото на основание чл. 29, ал. 1, т. 1, б. „в” от НПК. Тази хипотеза е от кръга на изчерпателно изброените безусловни предпоставки за отвод, които поставят под съмнение и опорочават начина на формиране на вътрешното убеждение на членовете на съдебния състав при постановяването на съдебния акт. С цитираната разпоредба се парира възможността в състава на съда да участват лица, които предварително са си съставили убеждение по съществото на делото и са се обвързали с въпросите за виновността на подсъдимия. Затова забраната в състава на съда да участва съдия или съдебен заседател, постановил определение, с което се прекратява наказателното производство, се отнася до случаите по чл. 243, ал. 5, вр. ал. 4 и ал. 7 от НПК. При тях именно съдът взема отношение по решаващите въпроси за доказаността на извършеното от обвиняемия деяние и наличието, респ. отсъствието, на основанията по чл. 24, ал. 1 от НПК.
В разглеждания казус с определението си по чл. 289, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК съдът не е взел никакво отношение по съществените въпроси, касаещи наказателната отговорност на подсъдимите С. и Г. по обвинението по чл. 195, ал. 1, т. 5 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК относно вещите 24 м. релса тип „49” и 1 бр. подложна дъска на стрелка, които не са били обхванати от влезлия в сила оправдателен диспозитив на първата присъда на Белоградчишкия районен съд. В хода на второто по ред съдебно производство първоинстанционният съд на практика само законосъобразно е прецизирал предмета на делото, изключвайки от него вещите 63 броя скрепителни гео комплекти, 24 броя наставови връзки, 36 броя наставови болта, 5 броя реброви подложки с 6 отвора, 1 брой стрелкови език и 1 брой подложна дъска на стрелка на обща стойност 770.88 лева, собственост на Национална компания „Железопътна инфраструктура” – София, железопътна секция – Враца, досежно които е констатирал, че е налице влязла в сила оправдателна присъда. Тези вещи, третирани с определението за частично прекратяване на наказателното производство от 06.03.2013 г., не са идентични с предмета на произнасяне по присъдата по НОХД № 341/2011 г. (24 м. релса тип „49” и 1 бр. подложна дъска на стрелка), поради което същата не е постановена от незаконен състав. Следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 29, ал. 1, т. 1, б. „в” от НПК е от вида на забранителните и по общо правило изисква стеснително тълкуване, което не позволява да бъде прилагана към хипотези, извън точния смисъл и съдържание на описаната. Тъкмо поради ограничителното й тълкуване, от обхвата на забранителната норма се изключват случаите, които само формално спадат към изрично уредените (Р № 197 от 10.12.2012 г. на ВКС, І н.о., по НД № 454/2012 г. и цитираната в него съдебна практика).
Тъй като по отношение на съдебния състав, постановил присъдата № 56 от 09.04.2013 г. по НОХД № 341/2011 г. по описа на Белоградчишкия районен съд, обективно не е съществувало основание за отвод, при проверката й въззивният съд законосъобразно не е осъществил правомощието си по чл. 335, ал. 2, вр. чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК.
І.2. Неоснователно е възражението, че решението на Видинския окръжен съд е постановено при липса на мотиви (пункт Б от искането за възобновяване). В тази насока защитникът на осъдените Г. С. и Р. Г. е изтъкнал, че в мотивите на въззивното решение не били посочени основанията за отхвърляне на оплакванията на защитата срещу първоинстанционния съдебен акт, в частност тези за допуснати от районния съд нарушения на чл. 287 от НПК и на чл. 29, ал. 1, т. 1, б. „в” от НПК, за това, че подсъдимите били осъдени като съизвършители по чл. 20, ал. 2 от НК, каквото обвинение не им е било повдигано, както и за това, че предметът на престъплението по обвинителния акт и по присъдата били различни.
Настоящият съдебен състав не приема за основателен упрека за пълна несъобразеност на въззивния съдебен акт с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. При внимателния прочит на атакуваното въззивно решение (л. 44 – л. 70 от ВНОХД № 147/2013 г. на ВОС) не може да се отрече, че мотивите му са схематични, като възраженията на защитата са били обсъдени лаконично и до известна степен незадълбочено. От съдържанието на акта обаче се установява, че макар и твърде сбито и обобщено, въззивният съдебен състав е изложил аргументите си във връзка с възприетата фактическа обстановка и обуславящата я доказателствена съвкупност, както и произтичащите от установените фактически положения правни изводи. Ако и пестеливо, доводите на жалбоподателя все пак са получили отговори, които са по същество верни. При това, следва да се има предвид и факта, че всички наведени пред въззивния съд възражения на защитата са били развити и пред първата инстанция, като са били изчерпателно и обстойно обсъдени още в мотивите на първоинстанционния съдебен акт, съдържанието на който се отличава с прецизност, обстоятелственост и аналитичност и заслужава висока оценка. Във въззивното решение окръжният съд недвусмислено и ясно е обективирал съгласието си с фактическите констатации и правни изводи на първоинстанционния съд. С оглед изложеното, в разглеждания случай не може да се приеме пълна липса на мотиви. Това основание предполага или отсъствието им изобщо, или наличие на непълноти, неясноти и вътрешнологически противоречия в аргументацията на съдебния акт, препятстващи установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му убеждение, каквито хипотези не се установяват в настоящия казус.
І.2.1. Така, неоснователно е релевираното в искането за възобновяване (пункт Б.1.) възражение, че въззивният съд е оставил без внимание доводите на защитника за незаконосъобразно осъждане на подсъдимите с първоинстанционната присъда за престъпления по чл. 215, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК при повдигнато срещу тях обвинение за престъпления по чл. 195, ал. 1, т. 5 и т. 7, вр. чл. 194 от НК (по които те са били оправдани), без надлежно изменение на обвинението от прокурора по реда на чл. 287 от НПК. На л. 5 – л. 6 от въззивното решение ВОС е изложил становището си по твърдението на защитата за допуснато при първоинстанционното разглеждане на делото нарушение на чл. 287 от НПК, като го е счел за неоснователно. В молбата за възобновяване правилно е отбелязано, че при обсъждането на това възражение в мотивите на проверявания акт (стр. 6) е посочен „чл. 237 НПК” вместо чл. 287 от НПК. Касае се обаче до техническа грешка при изписването на номерацията на обсъжданата разпоредба, която нито е отнела, нито е ограничила възможността на подсъдимите да разберат действителната воля на съда. От общия смислов контекст на съдържанието на решението в тази му част е напълно ясно, че се отнася до оплакването на защитника на подсъдимите за допуснато нарушение на чл. 287 от НПК.
Настоящият съдебен състав се солидаризира с извода на въззивния съд, че при първоинстанционното разглеждане на делото не е допуснато претендираното отстранимо процесуално нарушение. Доводите на защитника в тази насока са законосъобразно отхвърлени, макар по същество ВОС само да е изразил съгласието си с подробно мотивираните изводи на първоинстанционния съд (гърба на л. 190 – л. 191 от НОХД № 341/2011 на БРС), без да изложи допълнителни аргументи в подкрепа на верността им. Заключението на двете съдебни инстанции за отсъствие в конкретния случай на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, предпоставящо възможността за осъждане на подсъдимите за по-леко наказуемо престъпление без изменение на обвинението от прокурора по реда на чл. 287 от НПК, може да бъде допълнително аргументирано и със следните съображения: ВКС е имал възможност многократно и последователно да изразява становището си по отношение на тълкуването на понятието „съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението”. Такова е налице, „когато на обвиняемия не са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се гради обвинението, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението (обективна и субективна страна) и които поради непредявяването им подсъдимият не е могъл да има предвид, и чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита” (ТР № 61 от 13.12.1977 г., ОСНК на ВС на РБ, т. 2); „когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което подсъдимият е бил предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което той не се е защитил” (ТР № 57 от 04.12.1984 г., т. 2). С оглед стандартите на чл. 6, т. 3, б. „а” и б. „б” от ЕКЗПЧОС за осигуряване на справедлив съдебен процес, в практиката на ВКС осъждането по непредявено обвинение в хипотезите на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението неизменно се оценява като особено тежко процесуално нарушение. В случаите, които изискват правоприлагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, не съществува необходимост от изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК, като съдът разполага с процесуална възможност да приложи съответния материален закон непосредствено с присъдата си. Именно такъв е и разглежданият казус – в обвинителния акт (л. 3 от НОХД № 341/2011 г. на БРС) е отразено, че „ на 14.05.2010 г. вечерта двамата обвиняеми отишли в землището в гара Ор., обл. Видин, където противозаконно отнели” инкриминираните гара Ор. като по-късно през нощта ги транспортирали до пункт за изкупуване на метали в с.Р., които действия прокурорът е квалифицирал като кражба. В мотивите на първоинстанционната присъда (гърба на л. 189 от НОХД № 341/2011 на БРС) пък е прието, че на 14.05.2010 г. вечерта подсъдимите отишли в землището гара Ор., обл. Видин, където в гората „намерили” инкриминираните вещи и по-късно през нощта ги предали в пункта за черни и цветни метали в гара О., което поведение е било правно оценено от съда като вещно укривателство. Между описаните словесни изрази няма значими по смисъл фактически различия, тъй като и двете формулировки са сходни по съдържание – разкриват обстоятелствата, че вечерта на 14.05.2010 г. подсъдимите С. и Г. са придобили фактическа власт, сдобили са се с инкриминираните вещи. Тези конкретни факти позволяват изменение на правната квалификация на деянията на подсъдимите от престъпление по чл. 195, ал. 1 от НК в по-леко наказуемото престъпление по чл. 215, ал. 1 от НК и без намесата на прокурора по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК, тъй като не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Изложеното в пълна степен се отнася и до фактите относно субективната страна на престъплението по чл. 215, ал. 1 от НК, които първоинстанционният съд правилно е извел от естеството на инкримираните вещи (24 м. релса тип „49” и 1 бр. подложна дъска на стрелка) – железопътно оборудване, части от релсова конфигурация, принадлежност на железопътната инфраструктура, които обекти няма как да участват в стокооборота на свободен режим; времето, когато железопътното оборудване е било предадено в пункта за изкупуване на метали – в 04:00 ч. сутринта; проявената от подсъдимите настойчивост пред работещия на пункта св. В. да приеме вещите незабавно. При тези данни съдебните инстанции правилно са приели, че подсъдимите С. и Г. най-малкото са предполагали, че вещите са придобити по престъпен начин.
Извън изложеното, на самостоятелно основание осъждането на подсъдимите за по-леко наказуемо престъпление без изменение на обвинението от прокурора по реда на чл. 287 от НПК, не е накърнило правото им на защита, защото правомощието за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението е осъществено от първоинстанционния съд. В този случай, доколкото присъдата на районния съд е подлежала на въззивно обжалване, защитата по правото е била реално осигурена (Р № 249/2010 г. на ВКС, ІІІ н.о.).
І.2.2. Неоснователно е възражението на защитника на осъдените С. и Г. за отсъствие на мотиви по отношение на доводите му за незаконен състав (пункт Б.2. от молбата за възобновяване), въпреки че в решението на въззивната инстанция действително липсват съображения в тази насока. Подобно оплакване обаче не е било наведено от защитника на подсъдимите нито във въззивните жалби, нито в пледоарията му по същество пред съда. (С въззивната жалба на подсъдимия Р. Г. е било отправено възражение, че му били отнети правата по глава 27 и глава 29 от НПК, на което именно оплакване съдът е дал отговор на л. 6 – л. 7 от решението, че подсъдимият имал упълномощен защитник, съвместно с който могли да направят искане за реда, по който да протече съдебното производство). Чл. 339, ал. 2 от НПК очертава обхвата на съдържанието на решението на въззивната инстанция, като в случаите на потвърждаване на присъдата обвързва съда с изискване да мотивира основанията, поради които е отхвърлил конкретните релевирани от страните доводи в подкрепа на жалбата или протеста, но не му вменява задължение. да излага съображения по отношение на евентуални нарушения, наличието на които не е констатирал при проверката на първоинстанционния съдебен акт.
І.2.3. ВКС не приема отправения с молбата за възобновяване упрек (пункт Б.3.) към въззивния съд за липса на съответен отговор на доводите на защитника за нарушено право на защита на двамата подсъдими, които без съответно обвинение били осъдени като съизвършители при условията на чл. 20, ал. 2 от НК. Окръжният съд не е пренебрегнал тези възражения на жалбоподателя, като на л. 6 от решението си самостоятелно е анализирал установеното от фактическа страна поведение на подсъдимите С. и Г. и се е съгласил с извода на първоинстанционния съд, че двамата са участвали съвместно при осъществяне на изпълнителното деяние на престъплението (заедно намерили инкриминираните вещи, почистили ги, транспортирали ги до изкупвателния пункт и ги продали). Втората инстанция не е игнорирала и процесуалния аспект на възражението, върху който акцентира защитникът на осъдените – че в обвинителния акт повдигнатото по отношение на тях обвинение за кражба не било квалифицирано по чл. 20, ал. 2 от НК. С решението си съдът лаконично, но правилно е отхвърлил релевирания довод със съображения, че съизвършителството като форма на съучастие се включва в първоначално повдигнатото обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 5 от НК. Застъпеното от съда разбиране е законосъобразно, тъй като предварителният сговор по смисъла на цитираната разпоредба е форма на задружна престъпна дейност на две или повече лица. Квалифицираният състав по т. 5 на чл. 195, ал. 1 от НК визира хипотеза на кражба, извършена в съучастие по чл. 20, ал. 2 от НК, когато съгласуването между дейците е станало предварително. Поради това становището на съдебните инстанции, че предварителният сговор обхваща съизвършителството по чл. 20, ал. 2 от НК, е вярно.
І.2.4. Възражението на адв. И. за неизлагане на мотиви по наведените оплаквания за различен предмет на престъплението по обвинителния акт и присъдата (пункт Б.4. от молбата за възобновяване) не може да доведе до преследвания с искането за възобновяване резултат – отмяна на първоинстанционния и въззивния съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане на досъдебната фаза. В решението на ВОС действително се констатира непълнота, тъй като в съдържанието му не е отразен отговорът на съда по доводите на защитника, релевирани и пред настоящия съдебен състав (пункт А.4.2 от молбата), че с внесения срещу осъдените С. и Г. обвинителен акт в предмета на престъплението била включена вещта „24 м. релса тип 49, а с присъдата подсъдимите били осъдени по неповдигнато обвинение, по което не се били защитавали –„24 метра релси тип 49”. Този пропуск поначало представлява нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК, която разпоредба задължава въззивната инстанция да анализира и прецени доводите на страните, като изложи съображения защо ги приема или отхвърля.
Констатираната непълнота обаче не може да бъде преценена като съществен процесуален пропуск и не компрометира в цялост въззивната проверка и законосъобразността на въззивния съдебен акт. В крайна сметка, втората инстанция правилно не е упражнила правомощията си по чл. 335, ал. 1, т. 1, по чл. 335, ал. 2 или по чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, поради обективното отсъствие на различия при индивидуализацията на предмета на престъплението в обвинителния акт и в първоинстанционната присъда. В процесуалната дейност на предходната инстанция не са били допуснати претендираните нарушения, които да се налага да бъдат отстранявани по указания в НПК начин, поради което въззивният съд законосъобразно е потвърдил първоинстанционния съдебен акт В постановленията за привличане на осъдените С. и Г. в качеството на обвиняеми (л. 89 и л. 95 от досъдебното производство), в обвинителния акт, в присъдата на Белоградчишкия РС и в мотивите към нея обсъжданата вещ без изключение е била описана по един и същи начин – „24 метра релса тип 49”. В мотивите на присъдата (гърба на л. 192 от НОХД № 341/2011 г. на БРС) първоинстанционният съд е дал обстоен отговор на твърденията на защитника на подсъдимите за недостатъчна индивидуализация на предмета на престъплението, като е пояснил, че на подсъдимите е било повдигнато обвинение не за конкретен брой релси „тип 49”, а за конкретна дължина в метри (24 м.) на обекта „релса тип 49”.
ВКС също счита, че както на досъдебното производство, така и в съдебната фаза на процеса, предметът на престъплението е бил разбираемо и недвусмислено индивидуализиран, поради което липсват основания, които да подкрепят твърдението на защитника за неяснота на обвинението. Действителното значение на фразата „24 метра релса тип 49” не подлежи на произволно тълкуване. Буквалният й смисъл се разкрива обективно в съответствие с езиковите норми. Ясно е, че използваната формулировка не означава „1 брой релса с дължина от 24 метра”, както неоснователно се твърди в искането за възобновяване, а индивидуализира конкретната обща дължина в метри на обекта „релса тип 49” като видово понятие.
ІІ. В останалата си част, искането за възобновяване е аргументирано с доводи за допуснати нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.
Контролът, който ВКС осъществява в настоящото производство, се разпростира върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение при проверката по реда на възобновяването, респ. при касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Ако такива не са допуснати, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е суверенно и неотменимо.
В този аспект ВКС констатира, че задълженията и на двете съдебни инстанции по установяване на обективната истина са изпълнени отговорно, като картината на извършените от осъдените Г. С. и Р. Г. е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото. Доказателствените материали са проверени и оценени съобразно изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност. Основните фактически положения, очертаващи съставомерността на извършените от подсъдимите деяния по чл. 215, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК са изведени в резултат на правилна логическа дейност. Липсват основания, които да опорочават и да придават съмнителност на приетите от въззивния съд факти, поради което те не могат да бъдат оспорени.
По отношение на конкретните възражения на защитника на осъдените лица, ВКС намери за установено следното:
ІІ.1. Неоснователно е оплакването, че при разкриването на фактическата обстановка съдебните инстанции незаконосъобразно са се позовали на показанията на св. П. К. П., инспектор група КП при РУТП – гр.Мездра, който по силата на чл. 118, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от НПК не можел да бъде свидетел (пункт А.4.3 от молбата за възобновяване). Нормите на чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК и на чл. 118, ал. 2 от НПК визират различни категории лица, като по отношение на тези по т. 3 не е възведена забрана за свидетелстване. Разпоредбата на чл. 118, ал. 2 от НПК пък се отнася до лицата, извършвали действия по разследването и съдебни следствени действия, които не могат да бъдат свидетели, включително и когато протоколите за извършените от тях действия не са изготвени при условията и реда, установени от НПК. В настоящия казус св. П. не е осъществявал действия по разследването, нито е изготвял протоколи за такива. По делото е установено, че на 15.05.2010 г., преди образуването на досъдебното производство с постановление от 06.07.2010 г. (л. 2 – л. 3 от досъдебното производство), св. П. в качеството си на служител на МВР, придружен от св. И. Г., началник на железопътен участък Д., е извършил проверка по подадения св. Г. сигнал за кражба на железопътни съоръжения. При проверката св. П. посетил пункта за изкупуване на метали в село Р. и разговарял със служителя в пункта св. С. В.. Последният споделил информация за нощното посещение на подсъдимите С. и Г. и продадените от тях метални вещи, части от железопътна конфигурация, (които междувременно били нарязани на парчета), като ги предоставил на св. П.. Той съставил протокол за доброволно предаване от 15.05.2010 г. (л. 19 от досъдебното производство), с който удостоверил предаването на вещите, а след това ги върнал на св. Г., който ги приел с разписка (л. 20 от досъдебното производство).
Съставеният от св. П. протокол за доброволно предаване по естеството си не е доказателствено средство, за чието изготвяне НПК предвижда нарочен ред. Този протокол представлява обикновен опис, документ, удостоверяващ, че описаните в него обекти са били доброволно предадени от лицето, което ги е държало, без да бъдат принудително изземвани, и има доказателственото значение на “разписка”. Тъкмо защото не се касае до процесуален документ, по отношение на който законът поставя специални изисквания (протоколът за доброволно предаване въобще не е регламентиран от НПК), липсва пречка неговият съставител св. П. да участва в процеса в качество на свидетел, тъй като той не е лице, участвало в наказателното производство в друго процесуално качество, по смисъла на чл. 118, ал. 1 и ал. 2 от НПК.
ІІ.2. Неоснователно е и възражението по пункт А.4.4. от искането за възобновяване, че при установяване на фактическата обстановка съдебните инстанции в нарушение на чл.118, ал. 1, т. 1 от НПК се позовали на показанията на св. С. В., който бил „съучастник” на осъдените лица, спрямо когото наказателното производство не било завършило, тъй като закупил и нарязал на парчета предмета на престъплението при действието на законова забрана пунктовете за скрап да изкупуват железопътно оборудване. По делото няма данни св. В. да е бил привличан към наказателна отговорност. Преценката дали да се повдигне или не обвинение спрямо конкретно лице е суверенно правомощие на прокурора. (В мотивите на Р № 14/30.09.1999 по к.д. № 1/1999 г. (ДВ, бр. 88 от 1999 г.) Конституционният съд изрично е посочил, че прокуратурата упражнява правомощието си по привличане към отговорност на лицата, които са извършили престъпления, “чрез предявяване пред съда по надлежния процесуален реда на обвинение за извършване на конкретно престъпление”). Подсъдимите С. и Г. носят отговорност за собствените си престъпни действия, които не се повлияват от обстоятелството дали е повдигнато или не обвинение по отношение на друго лице.
ІІ.3. Настоящият съдебен състав не споделя и оплакванията срещу осъдителната гражданска част на съдебните актове, залегнали в пункт А.4.5 от искането за възобновяване. Защитникът на осъдените неоправдано претендира, че при уважаването на предявения от Национална компания „Железопътна инфраструктура – София, железопътна секция Враца, останал игнориран фактът, че в разписката за връщането на вещите на св. И. Г. от св. П. П. било отразено, че вещите били предадени без повреда, във вида, в който били ползвани. Съдебните инстанции правилно са приели въз основа на напълно еднопосочните в тази насока доказателствени материали (показанията на св. П. и св. В., протокола за доброволно предаване от 15.05.2010 г., разписката за върнати вещи от 15.05.2010 г.), че след продажбата на инкриминираните вещи от осъдените С. и Г. на св. В., последният ги нарязал на парчета, като именно в този им вид били върнати на св. Г.. Цитираният от защитника израз в разписката за върнати вещи (л. 20 от досъдебното производство) – „Вещите получих без повреда и във вида, в който съм ги ползвал”, е реквизит на използваната типизирана бланка, въз основа на който не могат да бъдат правени никакви самостоятелни изводи, извън конкретното съдържание на разписката. А нейният текст недвусмислено отразява обстоятелството, че на св. Г. са били върнати парчета от вещите. В този им вид вещите са били напълно негодни за употребата им по предназначение като част от железопътна конфигурация, поради което гражданският иск на гражданския ищец правилно е бил уважен като основателен.
По изложените дотук съображения ВКС намери, че искането за възобновяване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Макар и да липсва необходимост с оглед изразеното становище на ВКС за отсъствие на основания за възобновяване на наказателното дело, за пълнота следва да се маркира само, че целеният с искането конкретен краен резултат – връщане на делото на досъдебната фаза, поначало не би могъл да бъде постигнат, защото касационният съд няма такова правомощие. Принципно, при наличие на съответните основания ВКС би могъл да върне делото за ново разглеждане само на първата или на въззивната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдените Г. В. С. и Р. И. Г. за възобновяване на НОХД № 341/2011 г. по описа на Белоградчишкия районен съд и на ВНОХД № 147/2013 т. по описа на Видинския окръжен съд.
Настоящото решение е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. |