Ключови фрази


1

10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 399

гр. София, 01.07.2022 г.



ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1083 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Николаева П. срещу решение № 192 от 9. 12. 2020 г. по в. т. д. № 414/2020 г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение № 256 от 10. 04. 2020 г. по т. д. № 819/2019 г. на Варненски окръжен съд, ТО в обжалваната част, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал.1 ГПК, че М. Николаева П., в качеството на кредитополучател, дължи на „Варна кредит груп“ ООД сумата от 11 591, 85 евро, представляваща невърната на крайния падеж – 17. 01. 2016 г. главница по предоставен кредит, дължима по договор за предоставяне на кредит № 170714/17. 07. 2014 г., удостоверен в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 109/2014 г. на нотариус О. С., № 196 с район на действие В., ведно със законната лихва, считано от 18. 02. 2019 г. до окончателното изплащане, и сумата от 3 993, 57 евро, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 18. 01. 2016 г. до 18. 02. 2019 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 2637/2019 г. на В., 43 състав.
Касационната жалбоподателка поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излага съображения за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че не противоречи на добрите нрави уговорената договорна годишна лихва в размер на 29, 75 %. Сочи, че в практиката на ВКС е прието, в правоотношенията между граждани, че противоречи на добрите нрави договорна лихва, надвишаваща три пъти размера на законната лихва при необезпечените кредити. Изразява становище, че тази практика следва да намери приложение и спрямо потребителите, чиято защита е една от основните политики на ЕС и е въздигната в основно конституционно право. Излага, че не е налице основание по отношение на договорната лихва, която е само един елемент от общите разходи по кредита, да се прилага нормата на чл. 19, ал. 4 З., която е с изключителен характер, както и че подобно тълкуване противоречи на целите на Директива 2008/48 относно потребителските кредити. В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че кредиторът не е дължал да включи в съдържанието на потребителския договор размера на приложимия в правоотношението годишен процент на разходите /ГПР/, тъй като това изискване по отношение на ипотечните договори за кредит е въведено след сключване на процесната сделка /на 17. 07. 2014 г./. Независимо, че допълнението на разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 2 З. влязло в сила на 23. 07. 2014 г., задължението на кредитора да разпише в договора ГПР произтичало пряко от нормата на чл. 38 ХОПЕС. В касационната жалба се прави позоваване и на допуснато от въззивния съд процесуално нарушение с оглед необсъждането на възражението на ответницата за нередовно водено счетоводство от страна кредитора и на събраните във връзка с това възражение доказателства. Касационната жалбоподателка моли обжалваното решение да бъде отменено.
Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „1. Договорна лихва в размер на 29, 75 % годишно опорочава ли договор за потребителски кредит, обезпечен с ипотека, поради противоречието й с добрите нрави на основание на обстоятелството, че същата надхвърля два пъти размера на законната лихва или същата поражда валидни правни последици?; 2. Кои са критериите за преценка на действителността на договорна възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит? Съставлява ли нормата на чл. 19, ал. 4 З. ориентир за действителността на клауза за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит и противоречи ли на добрите нрави възнаградителна лихва, която не надхвърля пет пъти размера на законната лихва?; 3. Дължи ли кредитодателят да включи в съдържанието на договор за потребителски ипотечен кредит клауза за приложимия в кредитното правоотношение ГПР, ако към момента на сключване на договора /на 17. 07. 2014 г./ в действащото законодателство не е било нормативно уредено такова негово задължение, което бива регламентирано законодателно в момент, последващ възникването на облигационната връзка?; 4. Следва ли въззивният съд да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото?“. По първия въпрос касационната жалбоподателка се позовава на разрешаването му от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г.о., решение по гр. д. № 315/2005 г., ІІ г.о., решение по гр. д. № 5093/2007 г., ІІ г. о. и определение № 901 от 10. 07. 2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ІV г. о. Въпросите по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са въведени по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с формулирания въпрос по т. 3 от изложението се поддържа, че са осъществени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд не е изпълнил своето задължение за съответно тълкуване на националните правни норми с правото на ЕС, както и с оглед значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това се прави позоваване на очевидна неправилност на въззивния акт, доколкото въззивният съд е формирал правните си изводи, без да тълкува националната правна уредба относно ГПР в светлината на правото на ЕС. По последния въпрос се твърди, че въззивното решение не съответства на Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС и на решение по т. д. № 2693/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба „Варна кредит груп“ ООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по делото липсва спор, че са сключили договор за кредит от 17. 07. 2014 г., по силата на който на кредитополучателя М. П. е предоставена сумата от 16 500 евро за срок от 18 месеца, като задължението на физическото лице по договора е обезпечено с договорна ипотека върху собствен недвижим имот съгласно нотариален акт № 109/2014 г. и договорът за кредит е падежирал окончателно на 17. 01. 2016 г. Съставът на апелативния съд е установил, че съгласно договора главницата се олихвява с лихвен процент в размер на 2, 479 % месечно, като абсолютната сума на дължимата лихва за целия период на кредита възлиза на 7 362, 54 евро и страните са подписали погасителен план, неразделна част от договора от 17. 07. 2014 г.; ответницата е усвоила сумата по договора.
Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието по делото, и представените платежни документи е направена констатация, че ответницата е заплатила на ищеца всички дължими лихви-18 вноски по 409, 03 евро, считано от 17. 08. 2014 г. до 17. 01. 2016 г. по погасителния план, съответно общо 7 362, 54 евро; след падежа по договора, до 16. 05. 2017 г. ответницата е извършила още 12 плащания в общ размер от 9 599, 51 лв.
Въззивният съд е приел, че определящ за преценката на действителността на договора за кредит е моментът на сключване на договора и редакцията на разпоредбите на З. в ДВ, бр. 58/2010 г. и бр. 30/2013 г. Като е съобразил, че в случая се касае до договор за кредит, обезпечен с ипотека върху имот на длъжника, съдът е намерил, че не са налице въведените от ответницата противоречия с изискванията на З. – чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 З., доколкото съгласно приложимата редакция на чл. 4, ал. 1, т. 2 З. разпоредбите на закона не се прилагат за договори за кредит, обезпечени с ипотека; за този вид договори се прилагат разпоредбите на чл. 5, 6, 16-18, 25 и 33а. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение относно липсата на придадено ретроактивно действие на изменените разпоредби на чл. 19 и чл. 4, ал. 1, т. 2 З., в сила от 25. 07. 2014 г. В тези мотиви е направено позоваване на § 13 ПЗР на ЗИД на З. /ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23. 07. 2014 г./, съгласно който разпоредбите на закона не се прилагат за договори за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с изключение на забраната за заплащане на компенсаторни неустойки при предсрочно погасяване на потребителски кредити в широкия смисъл на думата по чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 З. – след заплащане на 12-месечни погасителни вноски.
В обжалваното решение е посочено, че в сключения в писмена форма договор за потребителско кредитиране ведно с погасителен план са посочени съществените условия на същия – предоставена сума, срок, цена-възнаградителна лихва, отговорности при забавено изпълнение и др. при яснота на клаузите относно тези елементи. Съдът е счел за неоснователни възраженията на ответницата за недействителност на договора на основание чл. 22 З., съответно за недължимост на възнаградителна лихва по договора /чл. 23 З./, като се е позовал на неприложимостта на изискванията на чл. 11 З. към процесния договор.
Като е съобразил възражението на ответницата и уговорките по процесния договор, въззивният съд е извършил преценка, че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави. Посочил е, че уговорената месечна възнаградителна лихва в размер на 2, 479 %, равняваща се на 29, 75 % годишна лихва според заключението на съдебно-счетоводната експертиза е между двукратния и трикратния размер на законната лихва по просрочени задължения. Отчел е целта на отпуснатия кредит, конкретните параметри на договорената възнаградителна лихва и нейната същност /цена на парите като капитал, а от друга страна – цена на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал/, както и обстоятелствата, че конкретният договор е за предоставяне на значителна сума /16 500 евро/, без поръчители и солидарно задължени лица, за кратък срок от 18 месеца, поради което изпълнението на задължението на кредитополучателя е обезпечено с ипотека, като кредиторът ще получи възнаграждение в абсолютна сума от 7 362, 54 евро. С оглед изложеното решаващият състав е счел, че уговорената лихва не надхвърля рамките на присъщата й възнаградителна функция и не е несъвместима с добрите нрави. Изтъкнал е, че не е налице и противоречие с последващата редакция на чл. 19 З. и новата ал. 4 на същата разпоредба, предвиждаща, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Тази разпоредба, според решаващия състав, би могла да бъде ползвана като ориентир при преценката на валидността на уговорката за възнаградителна лихва по процесния договор.
За да сподели изводите на първоинстанционния съд за дължимите от ответницата главница и мораторна лихва за периода 18. 01. 2016 г. – 18. 02. 2019 г., въззивният съд се е позовал на установените по делото факти във връзка с извършени от ищцата плащания за главница в размер на 4 908, 15 евро, включително след крайния срок на договора.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, които е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основата на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият от поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на въпроса предполага проверка на законосъобразността на решаващия извод на въззивния съд, че с оглед не само на размера на възнаградителната лихва спрямо законната лихва, но и предвид размера на кредита, срока за ползване на предоставената сума и предвиденото само вещно обезпечение на изпълнението на задължението на кредитополучателя, уговорката за възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и не е нищожна на основание чл. 26 ЗЗД. Правилното прилагане на закона е относимо към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които имат значение за правилността на въззивното решение, а според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС тя не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.
Първият въпрос от поставените в т. 2 от изложението на касационната жалбоподателка, който се отнася до критериите, въз основа на които се прави преценката за противоречие на договорна клауза с добрите нрави, покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК като обуславящ изхода на спора. Не е осъществено обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно решение № 1359 от 11. 03. 2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ВКС, ІV г. о. няма установен универсален критерий кога договорената лихва е несъвместима с добрите нрави. Този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й. За да достигне до извода за неоснователност на възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави, решаващият състав на апелативния съд е взел предвид наред с размера на уговорената възнаградителна, при съпоставянето му със законната лихва, конкретните условия и обстоятелства по договора за потребителски кредит, като ги е преценил с оглед функцията на възнаградителната лихва. Така извършената конкретна преценка за накърняване на добрите нрави сочи на съобразяване на въззивното решение с практиката на ВКС, включително задължителна такава по поставения въпрос, и изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият въпрос по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „Съставлява ли нормата на чл. 19, ал. 4 З. ориентир за действителността на клаузата за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит и противоречи ли на добрите нрави възнаградителна лихва, която не надхвърля пет пъти размера на законната лихва?“ съответства на аргументите на въззивния съд за отхвърляне на релевираното възражение за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва по процесния договор за потребителски кредит и е включен в предмета на делото, но същият не е единствено обуславящ крайните изводи на съда. Както бе посочено, за да отрече твърдяното несъответствие с добрите нрави на оспорената уговорка, въззивният съд е извършил конкретна преценка на всички условия и обстоятелства по договора, без същата да е поставена пред ограничени параметри само с оглед размера на възнаградителната лихва. Подчертал е, че нормата на чл. 19, ал. 4 З., която е приета след сключване на процесния договор, не би могла да бъде взета предвид при изследване валидността на клаузите му, и я е използвал само като допълнителен ориентир при произнасяне по защитното възражение на ответницата. Поради това разглеждането на въведения въпрос не би могло да доведе до различен изход по делото. По тези съображения въпросът не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът по т. 3 покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на съда, че по отношение на сключения от страните договор за потребителски кредит, обезпечен с ипотека, не намира приложение разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 З., установяваща изискването за включване в съдържанието на договора на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. С измененията на З. с ДВ, бр. 35/2014, в сила от 23. 07. 2014 г., с които частично е транспонирана Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 4 февруари 2014 г. относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители т. нар. ипотечни кредити са включени в приложното поле на редица закрилни норми в З., включително на чл. 11, ал. 1, т. 10 З., арг. чл. 4, ал. 1, т. 2 /ред., ДВ, бр. 35/2014 г./. Питането на касатора по същество може да бъде свързано със значимия за делото въпрос за темпоралното действие на измененията и допълненията в материалния закон /З./, но по отношение на същия не са обосновани въведените допълнителни предпоставки по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това следва от яснотата относно липсата на ретроактивно действие на визираните изменения и допълнения на З.- според изричната норма на § 13 от ПЗР към ЗИДЗПК /ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23. 07. 2014 г./ разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, освен по отношение на такси, обезщетения или неустойки по § 9, т. 3 от закона. По изложените съображения не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формиращи общото допълнително основание за достъп до касация по въведения от касатора въпрос. Следва да се има предвид, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се изразява в противоречие на съдебния акт с практиката на С., а не с акт на правото на ЕС, както се поддържа от касационната жалбоподателка с оглед релевираното несъответствие на тълкуването на нормите на З. от въззивния съд с чл. 38 ХОПЕС относно защитата на потребители. Същевременно, в случая позоваването не е на потребителската защита по Закона за защита на потребителите, а на неспазване на специалната закрилна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 З., в чието приложно поле ипотечните кредити са включени в резултат на частичното транспониране на Директива 2014/17/ЕС.
Последният поставен процесуалноправен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но не е налице селективната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на която жалбоподателката се позовава. Съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянната практика на ВКС целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция, аналогично на първата, е свързана с установяване релевантната фактическа обстановка, твърдяна от страните като осъществила се, чрез събиране, анализ и кредитиране на доказателствата и с подвеждане на доказаните факти под приложимата към тях материалноправна норма. Въззивният съд е задължен да мотивира решението си, като изложи свои изводи по съществото на спора, произнасяйки се и по всички поддържани във въззивната жалба и отговора защитни доводи и възражения на страните /решение № 183/21.11.2018 г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д. №518/2018г. на ВКС, I т.о., решение №209/20.02.2018г. по т.д. №1096/2017г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №2029/2019г. на ВКС, I т.о./. В този смисъл е и решение №210/09.02.2018г. по т.д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че само след цялостна преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът, като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал в пълнота, поради което е изцяло съобразено със сочената практика на ВКС. Неоснователен е доводът за игнориране на събраните по делото доказателства за нередовно воденото от ищеца счетоводство. Съдът е съобразил това установено от експертното заключение обстоятелство, но е посочил, че доказването на извършените от ответницата плащания е поставено в нейна тежест и такова не е извършено с годни доказателствени средства. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде предмет на преценка в производството по чл. 288 ГПК.
Касационната жалбоподателка поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е независимо от поставените правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци, които могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото следва и от самите доводи на касационната жалбоподателка, доколкото тезата за очевидна неправилност се свързва с въпроса по т. 3 от изложението на касационната жалбоподателка и доводите й, че въззивният съд е формирал правните си изводи, без да тълкува националната правна уредба относно изискването за включване в съдържанието на договора на годишния процент на разходите по кредита в светлината на правото на ЕС, по които вече бяха изложени съображения.
С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд.
При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1100 лв., чието договаряне и плащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 20. 04. 2021 г. и банково извлечение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 192 от 9. 12. 2020 г. по в. т. д. № 414/2020 г. на Варненски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА М. Николаева П., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет. 5, ап. 10 да заплати на „Варна кредит груп“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] разноски в размер на 1100 лв. /хиляда и сто лева/.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.