1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 24
Гр. София, 15 март година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА
при секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА
с участието на прокурора НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ
като разгледа докладваното от съдия ГРОЗДАНОВА к.д. № 982 година по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 346, т. 1 НПК.
Образувано е по протест на ВоАП и жалба на частните обвинители Л. М.-М., Б. М., В. Н. и Г. Л. чрез повереника им – адв. К. Н., срещу присъда № 12/09.06.2020 година, постановена по в.н.о.х.д. № 73/2019 година по описа на Военно-апелативния съд, с която подс. мл. серж. А. Ж. Ж. е оправдан на основание чл. 12, ал. 1 НК по обвинението за умишленото умъртвяване на Д. Л. Л.. С протеста и жалбата са заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК.
В протеста се твърди, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК и не е подложил на внимателна и обстойна проверка всички доказателства, относими към предмета на обвинението. Игнорирани били доказателства, свързани с отличната професионална подготовка на подсъдимия, направения от него избор на оръжие и характеристиките на последното, както и обстоятелството, че е бил въоръжен преди да е започнало каквото и да е нападение срещу него. Подалият протеста прокурор счита, че при правилна преценка на тези факти подсъдимият е следвало да бъде наказан за убийство по чл. 115 НК при евентуален умисъл, алтернативно – за убийство при превишаване пределите на неизбежна отбрана – чл. 119, вр. чл. 115 НК, каквато е била първоинстанционната присъда, но не и оправдан на основание чл. 12, ал. 1 НК. Поддържа се наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК – липса на мотиви, тъй като Военно-апелативният съд не бил изложил съображения защо не се съгласява с дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на деянието на подсъдимия по чл. 119 НК.
Частните обвинители от своя страна също считат, че с присъдата си въззивният съд бил направил погрешен материалноправен избор, който се дължи на допуснатото нарушение на правилото по чл. 14, ал. 1 НПК за формиране на вътрешното му убеждение след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Поддържа се, че събраните доказателства са тълкувани в противоречие на формалната логика и превратно, с влагането в тях на смисъл, какъвто нямат. Установените по делото факти - знание от страна на подсъдимия Ж., че пострадалият Л. има намерение за незабавна среща и физически сблъсък с него; съобщаване от подсъдимия на точния адрес, на който се намира; подготовка на подсъдимия за предстоящата сигурна схватка с боен нож, тъй като бил пиян и не може да се бие; предприетото от подсъдимия изчакване на пострадалия да дойде в продължение на 10 минути в лекия автомобил и предупреждението на св. А. към Л., че Ж. е въоръжен с нож - били разгледани от съда извън общия им контекст, произволно и механично, като сбор от инцидентни факти и по този начин е разкъсана логическата връзка между тях. Въззивният съд преценил установените факти по неправилен и вътрешнопротиворечив начин, игнорирайки очевидното. Изопачил в мотивите си действителното съдържание на поясненията на вещите лица пред въззивната инстанция и отрекъл характера на порезните наранявания по ръцете на Л. като защитни. Според касаторите, необсъждането на цялото заключение на съдебнопсихиатричната експертиза и на поясненията на вещите лица, относно психопрофила на подс. Ж., необсъждането на репликата на подсъдимия след фаталното приключване на схватката „Нали ти казах да не идваш, провали ми живота“, налагали извод за ярко тенденциозно отношение на Военно-апелативния съд в полза на подс. Ж.. С неправилното пресъздаване на фактите съдът се опитал в съгласие със защитата на подсъдимия да създаде привидност за неочакваност и изненаданост от страна на Ж. от появата на Л. пред дома му, противно на всички факти по делото. Сочи се, че въззивният съд не е обсъдил в мотивите си и заявената от касаторите във въззивната жалба срещу първоинстанционната присъда теза, че подсъдимият не би могъл да се позовава на неизбежна отбрана, действайки въоръжен срещу невъоръжен съперник, ако преднамерено е участвал с пострадалия във физическа саморазправа и предварително се е въоръжил за целта със смъртоносно оръжие. Поддържа се и тезата, че в началото на физическия сблъсък между двамата, пострадалият Л. е предприел изпреварващо и париращо нападение, което следва да бъде оценено като неизбежна отбрана от негова страна, насочена към неминуемото предстоящо нападение от страна на подсъдимия, който изскочил от лекия автомобил предварително въоръжен с голям боен нож.
В съдебно заседание прокурорът от ВКП и повереникът на частните обвинители, които не се явяват, освен В. Н., поддържат протеста и жалбата и релевираните в тях оплаквания.
Подсъдимият и защитникът оспорват основателността им и считат, че присъдата на ВоАС не страда от пороци, които да налагат отмяната й и връщането на делото на предходната съдебна фаза и молят да бъде потвърдена.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Протестът и касационната жалба са допустими - подадени са в срока по чл. 350, ал. 1 НПК и от процесуално легитимирани страни, срещу акт, подлежащ на касационен контрол.
Преди да се произнесе по тях, касационната инстанция намира за нужно да посочи поради изложените съображения предимно в допълнението към касационната жалба, съдържащи анализа на касаторите на доказателствата по делото, че необосноваността на съдебния акт не е самостоятелно касационно основание. Извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, какъвто настоящият случай не е, касационната инстанция не може да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Въззивната инстанция е последната по установяване и приемане на правно релевантните факти и когато при събирането и преценката на доказателствата не са допуснати нарушения на процесуални правила, а вътрешното убеждение на съда е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, за касационната инстанция фактите са такива, каквито са приети от нея.
Извършвайки проверка в така очертаните предели, настоящата инстанция намира протеста и касационната жалба за основателни. Заявените с тях оплаквания за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК са сходни, което позволява да бъдат разгледани заедно.
С атакуваната присъда № 12/09.06.2020 година по в.н.о.х.д. № 73/2019 година Военно-апелативният съд отменил присъда № 13/15.10.2019 година, постановена по н.о.х.д. № 115/2018 година на ВС Пловдив, с която подсъдимият мл. серж. А. Ж. Ж. бил признат виновен и осъден на основание чл. 119 НК, вр. чл. 115 НК и чл. 54 НК на четири години и три месеца лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим за извършено от него на 20.05.2018 година в [населено място] умишлено убийство на Д. Л. Л. при превишаване пределите на неизбежната отбрана и го оправдал на основание чл. 12, ал. 1 НК по обвинението по чл. 115 НК. С присъдата си ВоАС отменил също така първоинстанционния акт и в частта относно разноските и постановеното отнемане в полза на държавата на основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК на средството на престъплението, като го потвърдил в частта относно разпореждането с веществените доказателства.
С основание всички касатори претендират, че присъдата, с която подс. Ж. е оправдан за убийството на Д. Л., приемайки че е извършено в условията на неизбежна отбрана, е постановена в нарушение на чл. 13, чл. 14, ал. 1 НПК и чл. 107, ал. 5 НПК. Контролираната инстанция не е проявила процесуална активност за събирането на доказателства, които имат отношение към главния доказателствен факт. Установими, но неустановявани в предходния стадий на наказателното производство факти със съществено значение за предмета на доказване по чл. 102, т. 1 и т. 2 НПК и за правилното приложение на материалния закон, са заместени недопустимо от въззивния съд с предположения. Наличните доказателства, на които се основава въззивната присъда, не са подложени на внимателен и детайлен анализ както поотделно, така и във взаимовръзката помежду им. Някои от тях, макар и надлежно приобщени към доказателствената съвкупност, са изцяло игнорирани, а съдържанието на други е интерпретирано превратно и в нарушение на правилата на формалната логика. В мотивите си ВоАС е изложил и взаимноизключващи се фактически изводи, което прави невъзможно да бъде установена каква е била действителната воля на решаващата инстанция, поради което е налице касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 2 НПК.
Несъмнено, установяването на фактите дали подсъдимият Ж., след като сам е съобщил адреса на който живее, е изчаквал появата на пострадалия, въоръжен със средството, с което е извършил убийството, за да уредят помежду си като мъже спора кой кой е в оформилия се любовен триъгълник и колко време е продължило това, има значение към предмета на доказване и съответно – за правилното приложение на материалния закон. ВоАС е приел, че „пострадалият е пристигнал почти веднага след съобщаването на адреса от подсъдимия“, позовавайки се на разпечатките от проведените телефонни разговори от А. и подаването на сигнала до телефон 112, но е игнорирал в нарушение на чл. 107, ал. 5 НПК други важни факти, съобщени от свидетелката в оценените иначе от решаващите съдилища като достоверни показания пред първата инстанция - че подсъдимият Ж. е съобщил адреса си на пострадалия Л., когато подсъдимият и свидетелката вече са били пред дома на Ж. в кв. К. П. (НОХД, т. 1, л. 194), като впоследствие А. е провела двата разговора с пострадалия, опитвайки се да го разубеди да идва, тъй като подсъдимият е въоръжен нож.
ВоАС е следвало да прояви процесуална активност и чрез назначаването на допълнителна експертиза из областта на телекомуникационните технологии, да изясни при съобразяване на разположението на конкретните клетки на мобилните оператори, които са обслужвали Ж., Л. и А., къде точно на територията на [населено място] са се намирали подсъдимият, пострадалият и А. по време на всеки един от разговорите помежду им непосредствено преди инцидента. По този начин биха били явни не само маршрутът на придвижване на Л. и Ж., но също така кога подсъдимият вече е преустановил движението и се е намирал пред дома си, къде се е намирал в този момент пострадалият и къде е бил Л., когато е провел двата разговора със св. А.. Последващото съпоставяне на тези факти би послужило за потвърждаване или оборване на лансираната и на този етап като версия теза на частното обвинение, че подсъдимият е изчаквал пострадалия в автомобила си, въоръжен с нож, в продължение на 10 минути, за да се саморазправи с него. Вместо това ВоАС е заместил липсата на фактически данни по тези въпроси с предположения, приемайки без каквато и да е доказателствена основа, че пострадалият Л. е последвал А. към кв. К., откъдето тя е качила в автомобила си подсъдимия и че кв. К. е в непосредствена близост до дома на подсъдимия след като Л. „толкова бързо“ бил пристигнал скоро след последния проведен разговор. Съдът не е отчел, че жилището на подсъдимия се намира в друг квартал на втория по големина град в България и по делото няма никакви данни, че кв. К. и кв. К. П. са в съседство.
На следващо място – по делото не са изяснени в достатъчна степен механизмът на причиняване на констатираните при аутопсията на Л. увреждания и връзката на вещественото доказателство нож „SOG“ с тях. Този нож не е изследван, за да се определи дали откритата кръв по него е от пострадалия, което е било наложително след като и Л., и подс. Ж. са с една и съща кръвна група. От вниманието на решаващите съдилища е убягнало, че в заключението на СМЕ на труп се коментират само „вероятните параметри“ на средството, с което са причинени нараняванията, както и че експертите не са открили по нараняванията белези, които да аргументират извод относно характеристиката на гърба на ножа – назъбен или не. В разпита си пред първата инстанция експертите са заявили, че дават широк и ориентировъчен диапазон за параметрите на оръжието, като било напълно възможно раневият канал да е по-дълъг от самата дължина на острието. Същевременно по делото като веществено доказателство е приобщен и втори нож, доброволно предаден от подсъдимия с протокол, който е бил предмет на оглед и е констатирано, че е с дължина на острието 8,7 см. С оглед вероятностните експертни изводи на вещите лица за средството, с което Л. е бил умъртвен, е било абсолютно наложително за разкриване на обективната истина решаващите съдилища да изяснят чрез назначаването на СМЕ на веществени доказателства техническите характеристики на кой от двата ножа – веществени доказателства (или и на двата), отговаря на характеристиките на констатираните при аутопсията на пострадалия Л. прободно-порезни наранявания. Нещо повече - по делото не е изследван и такъв важен въпрос от фактическа страна за евентуалната правна квалификация на деянието като този - при какво взаимно разположение на пострадалия и подсъдимия са нанесени всяко едно от прободно-порезните наранявания в гръдната и тилната области. Константна е съдебната практика, че ако ударите са нанесени, когато пострадалият е бил с гръб към „отбраняващия се“, изобщо не може да се обсъжда неизбежна отбрана. Пред въззивната инстанция вещите лица са заявили, че пронизващото нараняване на врата е „адски учудващо“ и че е направено в „неудобно положение или взаиморазположение“, но съдът е бил пасивен и не е изяснил нито какво ги учудва, нито какво е възможното „неудобно“ положение или взаиморазположение. За четирите прободно-порезни наранявания в гръдната област, от които едното е проникващо и смъртоносно, експертите са посочили пред въззивния съд, че са разположени близо едно до друго, че са нанасяни бързо едно след друго и в сравнително кратък период от време и че това пак е било „неудобно странично“, а във връзка с уточняващия въпрос на съда относно констатираните по ръцете „защитни“ наранявания и дали те могат да се получат при опит пострадалият да вземе ножа са отговорили, че тези наранявания се определят като „защитни“, защото жертвата държи острието, а не дръжката на ножа и в раните няма специфика, от която да се прави извод, че тя е искала да вземе ножа. В заключението на експертизата вещите лица изрично са посочили, а после са потвърдили и пред първата инстанция, че не могат да посочат последователността, в която са нанесени ударите с нож. Затова контролираната инстанция е следвало да даде възможност на експертите да се запознаят с наличните писмени доказателства относно ръста както на подсъдимия, така и на пострадалия, с двата ножа и тенисната фланелка на пострадалия – веществени доказателства, както и с данните, съдържащи се в показанията на св. А. и обясненията на подсъдимия по делото, и чрез притежаваните от тях специални знания да изясни взаимното разположение на пострадал и подсъдим, механизма на причиняването на констатираните наранявания, включително и на защитните наранявания, разположени по мишницата и лакътя на лявата ръка на пострадалия, как защитните наранявания на лявата ръка се съотнасят към локализацията на четирите прободно-порезни рани по предната и ляво-странична повърхност на гръдния кош на пострадалия, възможно ли е да бъдат получени едномоментно с някое от тези наранявания и ако да – с кое от тях и да изясни кои от нараняванията са причинени с по-голяма сила на удара.
При оскъдната доказателствена основа и липсата на информативни гласни доказателства за това как точно е протекъл инцидентът между подсъдимия и пострадалия (подсъдимият е заявил липса на спомен как е боравил с ножа и споделил за усещане за еднократно „хлътване“, а св. А. не е възприела фаталната развръзка поради падането й на земята), контролираната инстанция произволно е интерпретирала действителното съдържание на експертното заключение на съдебните лекари, поясненията, дадени от тях пред двете съдебни инстанции и гласните доказателствени източници и е изградила фактическите си изводи на предположения. Приела е, че преди да получи удар с юмрук от пострадалия, подсъдимият е отговорил на отправените към него закани и обиди с „Изчезвай, изчезвай“, което впоследствие е разчела като опит от страна на подс. Ж. да избегне схватката помежду им (л. 26 от мотивите). Убедителни доказателствени източници за подобен извод няма Подсъдимият в обясненията си не съобщава да е произнасял подобна фраза към пострадалия, фразата е чута от св. А. като „казване“ (НОХД, т. 1, л. 189 гръб) в момент, в който тя с тялото си е разделяла двамата съперници и е била с лице към Л. и гръб към Ж. и формалната логика налага друг извод – че фразата е адресирана към А., която да се отстрани. Не е ясно и въз основа на какви доказателствени източници контролираната инстанция е приела, че пострадалият Л. е този, който е блъснал св. А. и тя паднала. Данни за този факт не се съдържат нито в показанията на свидетелката, нито в обясненията на подсъдимия Ж..
По-нататък - ВоАС сам е определил поредността на нанасяне на ударите с нож от подсъдимия и без да излага каквито и да е съображения за това е приел, че първо са причинени трите непроникващи наранявания в гръдната кухина, после пронизващата прободно-порезна рана в областта на тила и като последно – смъртоносното прободно-порезно нараняване на гръдния кош отпред (л. 13-14 от мотивите). Подобен извод е в противоречие с приетото по делото заключение на СМЕ и поясненията на вещите лица пред въззивния съд, според което близостта на четирите рани на гръдния кош налагат извод, че са причинени за кратък период от време. Съдът е изложил и противоречиви изводи за механизма на причиняване на прободно-порезните наранявания. Първо е приел, че констатираните при аутопсията на пострадалия Л. наранявания, включително и смъртоносната рана № 1, са „нанесени“ от подсъдимия (л. 13 от мотивите), после - че смъртоносната рана, обозначена под № 1, която е с един вход, но с два раневи канала, чиято посока и дължина (19 см и 17 см) е такава, че засяга органи на човешкото тяло с различно анатомично разположение – горен десен лоб на щитовидна жлеза и лява камера на сърцето, е напълно възможно да бъде получена при движение на тялото на пострадалия (л. 17 мотивите) – т.е. съдът е допуснал, че пострадалият се е самонамушкал двукратно. Накрая съдът е отрекъл тази възможност и в мотивите си е посочил, че „нищо не пречи останалите наранявания, извън рана № 1, да се дължат на движение на пострадалия при осъществения контакт“ (л. 18 от мотивите). Подобно изложение на фактическите изводи прави невъзможно да бъде преценено какво всъщност съдът е приел за доказано по най-важния въпрос – как точно, с какви действия и от кого е причинено смъртоносното нараняване на Л..
С основание касаторите-частни обвинители се оплакват, че съдът е изопачил доказателствените източници, влагайки в тях съдържание, каквото нямат. Съдът е посочил, че според поясненията на вещите лица във въззивното производство, не била изключена възможността защитните наранявания по пръстите на ръцете да са получени при опит на пострадалия да вземе ножа. От съдебния протокол се установява, че вещите лица са разпитвани от ВоАС общо за всички описани от тях като защитни наранявания по двете ръце, а не само за тези по пръстите на дясната ръка и изрично са заявили, че няма как да оценят намеренията на пострадалия – дали е искал да придобие ножа, защото при този вид рани няма някаква специфика. По-нататък съдът е приел, че условно обозначените при аутопсията рани № 2, № 3 и № 4 са получени, „когато двамата мъже са останали лице в лице един с друг, вкопчени в схватка“, независимо че въпросът за взаимното разположение на подсъдимия и пострадалия не е изяснен по делото чрез гласни доказателства, а експертите са пояснили, че нараняванията са нанесени странично в „неудобно положение“. От „адски учудващото“ експертите пронизване на врата от неудобно положение, съдът е заключил, че подсъдимият е извършвал некоординирани движения с ножа (л. 20 от мотивите) и така е влязъл в ново противоречие какви факти намира за установени по несъмнен начин, тъй като преди това е приел, че раните са нанесени в един сравнително малък телесен участък, което само по себе си от гледна точка на формалната логика изключва приетата липса на координация на движенията (л. 17 от мотивите).
Процесуалната дейност по разкриване на обективната истина по делото и аналитично-оценъчната дейност на ВоАС търпи укор и по още два въпроса, които имат отношение към предмета на доказване и респективно – към правилното приложение на материалния закон. Касае се за установяването на обстоятелствата какви специални умения притежават подсъдимия Ж. като военнослужещ във военно формирование на специалните сили и пострадалият като служител на полицията и каква е била степента на алкохолно опиване на подсъдимия Ж..
По делото не е събрано нито едно доказателство – писмено или гласно, от което да стане ясно каква длъжност е заемал пострадалият Л. в РУ на МВР – Сопот и съответно – какви обучения е преминавал във връзка с длъжността си, кога ги е преминавал, полагал ли е някакви изпити, как се е представил на тях. Изводът на контролираната инстанция, че „поради естеството на изпълняваните от него полицейски функции пострадалия Л. също бил обучен и трениран за това“ – т.е. да употребява физическа сила и оръжие (л. 27 от мотивите), е произволен, без каквато и да е доказателствена обезпеченост.
В същото време ВоАС не е изяснил в пълнота какви са специалните умения, които притежава подсъдимият Ж. като кадрови военнослужещ от 2007 година и командир на отделение към датата на деянието във военно формирование на БА за специални бойни действия. Показанията на неговия командир – св. Л., освен че е следвало да бъдат преценени изключително внимателно от съда с оглед възможността да бъде заинтересован от изхода на делото, тъй като се касае за негов подчинен, са недостатъчно информативни и след прочитането на показанията му от досъдебното производство на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 4 НПК, тъй като от тях става ясно само, че специалните бойни действия, за които е подготвен подсъдимият Ж., са срещу неконвенционална заплаха (тероризъм) и че е обучаван в специализиран ръкопашен бой – близък бой чрез физически контакт с ръце и крака, с шанцов инструмент, с огнестрелни оръжия. Показанията не съдържат никакви данни за това в какво се е изразявала конкретната подготовка на подсъдимия, а за тези факти несъмнено има писмени данни в самото военно формирование, които съдът е следвало да изиска и приобщи към доказателствената маса при съобразяване дали подлежат на класификация като данни, представляващи държавна тайна (Приложение № 1 към чл. 25 ЗЗКИ) и да приложи реда за класифициране, разписан в ЗЗКИ и ППЗЗКИ. Твърдението на св. Л., че от 10 години не провеждат обучение за бой с нож дори и да е вярно, не означава, че подсъдимият не притежава специфични знания и умения за боравене с нож след като по делото са налице данни, че подсъдимият е бил през 2012 година на мисия в Афганистан. Индиция за това, че той притежава специална подготовка, е и фактът, че е трябвало да участва в обучение в тренировъчен център на Силите на САЩ в Хоенфелс, Германия (ДП, т. 1, л. 127). Въпросът обучаван ли е подсъдимият да води бой с нож и какви точно умения е придобил, е пряко свързан с изясняването на механизма на причиняване на констатираните при аутопсията на пострадалия Л. наранявания и най-вече – на нараняването, причинило неговата смърт, което е с твърде специфични характеристики на раневите канали като дължина, посока и поразени анатомични органи.
От тази гледна точка касационната инстанция намира, че ВоАС не е разполагал с доказателства, на които да основе извода си в мотивите, че подсъдимият Ж. е бил в неизбежна отбрана и че защитата му е била съответна на нападението. Изводът за съответствие между нападение и отбрана не следва и от възприетата като доказана от съда физическа разлика между подсъдимия и пострадалия (л. 27 от мотивите), оценена като „физическо превъзходство“ от страна на Л. над Ж.. ВоАС е игнорирал и не е обсъдил приетите от първата инстанция като писмени доказателства експертно решение на годността за военно служба № 227/24.04.2018 година на подсъдимия (ДП, т. 4, л. 83-85) и здравното досие на пострадалия Л. (ДП, т. 4, л. 32-34), в които се съдържат съпоставими заради датата на направените измервания данни за ръста и теглото на двамата, като не е преценил и разликата във възрастта им.
Що се отнася до употребения от подсъдимия алкохол, състоянието, в което се е намирал и степента на алкохолното му повлияване - и двете решаващи съдебни инстанции е следвало да проявят процесуална активност и да установят конкретната концентрация на алкохол в кръвта на подс. Ж. към часа на деянието чрез събирането на гласни доказателства, писмени доказателства и използването на специални знания из областта на биологията и химията и областта на съдебната психиатрия и психология. Въззивният съд се е предоверил на субективните възприятия на св. А. и не е взел предвид двояката природа на обясненията на подсъдимия, които освен като доказателствено средство са и средство за защита. По делото е налична докладна записка (ДП, т. 1, л. 54) от полицейския служител М. Б., който в 02.10 часа на 21.05.2018 година е тествал за алкохол подсъдимия Ж. с техническо средство Алкотест Дрегер 7410+ с фабр. № ARSK 0284 и алкохолна проба № 92 отчела концентрация на алкохол в издишвания въздух 0,63 промила. Б. е следвало да бъде разпитан в качеството на свидетел, защото изготвената от него докладна записка не съставлява процесуално годен доказателствен източник. Решаващите съдилища е следвало да изискат разпечатка от паметта на устройството, посочено в докладната записка, както и копие на протокола за извършеното метрологично сверяване на техническото средство и срок на валидност и впоследствие да подложат на експертна интерпретация данните и да се установи каква е концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия, какъв е видът и степента на алкохолното му опиване, могъл ли е да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, какви са видимите белези на алкохолно повлияване в установената степен и как се отразява тя на координацията на движенията му и възможността да нанася целенасочени удари с нож. Тези фактически данни биха послужили за проверка на достоверността както на показанията на св. А., описваща подс. Ж. като „неадекватен“, така и достоверността на обясненията на подсъдимия за количеството на поетия от него алкохол и причината да се въоръжи с нож.
По тези съображения въззивната нова присъда на ВоАС следва да бъда отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда, тъй като наред с нарушенията на чл. 13, чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК – липса на мотиви. Допуснатите съществени нарушения на процесуалния закон не позволяват да бъде извършена проверка за правилното приложение на материалния закон, тъй като обективната истина по делото не е разкрита. Независимо че оценъчно-аналитичната дейност на ВоАС търпи сериозна критика заради допуснатите нарушения на процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствата, касационната инстанция не може да направи извод за наличие и на касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК – че присъдата е постановена от съд, който не е бил безпристрастен, каквито индиции се съдържат в касационната жалба на частните обвинители с оплакването за ярко тенденциозно отношение на Военно-апелативния съд в полза на подс. Ж..
При новото разглеждане въззивният съд ще следва да разпита като свидетел полицейския служител Б. относно взетата от него проба с техническото средство, да изиска разпечатката от паметта на техническото средство Алкотест Дрегер и протокола за метрологичната му проверка, след което да назначи както комплексна експертиза из областта на биологията и химията, със задача - да се определи концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия към часа на извършване на деянието, така и съдебно-психиатрична експертиза със задачи: какви са били видът и степента на алкохолното опиване на подсъдимия Ж., могъл ли е да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, какви са били видимите белези на алкохолното повлияване в установената степен и как степента на алкохолно повлияване се е отразила на координацията на движенията му и възможността да нанася целенасочени удари с нож; да събере писмени, а при необходимост и гласни доказателства какви обучения и кога са преминавали във връзка с употребата на физическа сила както подсъдимият, така и пострадалият и какви „специални“ умения притежават в резултат на тези обучения; да назначи допълнителна съдебно-медицинска експертиза, като на вещите лица се представят двата ножа и тенисната фланелка на пострадалия – веществени доказателства, както и събраните писмени и гласни доказателства във връзка със специалните умения на подсъдимия и пострадалия и да отговорят на въпросите: какво е било взаимното разположение на пострадал и подсъдим при нанасянето на ударите с нож, какъв е механизмът на причиняване на констатираните наранявания, включително и на защитните такива, разположени по мишницата и лакътя на лявата ръка на пострадалия, как тези защитни наранявания се съотнасят към локализацията на четирите прободно-порезни рани по предната и ляво-странична повърхност на гръдния кош на пострадалия, възможно ли е да бъдат получени едномоментно с някое от тези наранявания и ако да – с кое от тях, кои от нараняванията са причинени с по-голяма сила на удара, възможно ли е смъртоносното нараняване да е причинено при специфична техника, прилагана за обезвреждане на лица и кой от двата ножа отговаря на характеристиките на нараняванията; допълнителна експертиза из областта на телекомуникационните технологии, при която вещото лице при ползване и на съхранените на флаш памет данни от GPRS локации, приложена към първоначалната експертиза, разпечатките от телефонните разговори, приложени по делото, данните на мобилния оператор Теленор за разположението на клетките, обслужвали телефоните с абонатни номера +359896455003, +359897370494 и +359894448369 да посочи коя клетка на мобилния оператор Теленор обслужва адреса в [населено място], [улица], къде са се намирали на територията на [населено място] подс. Ж., пострадалия Л. и св. А. по време на провежданите разговори, предхождащи инцидента.
Събраните доказателства следва да бъдат обсъдени внимателно и детайлно, както поотделно, така и във взаимовръзка помежду им, като съдът изложи ясни и вътрешнонепротиворечиви фактически и правни изводи. При обсъждане дали се касае за хипотеза на неизбежна отбрана съдът ще следва стриктно да се придържа към всички дадени с ППВС № 12/1973 година указания по въпросите кога е налице неизбежна отбрана, може ли да се позовава на неизбежна отбрана деец, който е провокирал нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на другиго, какви са пределите на неизбежната отбрана и кога е налице превишаване на нейните предели.
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 5 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ присъда № 12/09.06.2020 година, постановена по в.н.о.х.д. № 73/2019 година по описа на Военно-апелативния съд и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от заседанието по допускане на доказателствата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.