Ключови фрази


6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 518

гр. София, 01.10.2020 година


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2482 по описа за 2018г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Българо-американска кредитна банка“ АД, [населено място] чрез Адвокатско дружество „Б. и П.“ чрез адв. А. Т. Б. и адв. Н. С. П. срещу решение № 139 от 11.05.2018г. по в. т. дело № 620/2017г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 63 от 03.02.2017г. по т. дело № 481/2014г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК от „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. искове за признаване за установено съществуване на вземане на банката срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. за разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро – главница, за която сума са издадени заповед за изпълнение № 44 от 06.01.2014г., поправена с определение № 799 от 20.01.2014г., и изпълнителен лист от 23.01.2014г. по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив, и „Българо-американска кредитна банка“ АД е осъдено да заплати на адвокат Е. Я. Б. на основание чл. 38, ал. 3 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер 18 348,65 лв.
Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. По отношение на кои вноски следва да се уважи искът: вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, включително когато редовната изискуемост настъпи в хода на процеса? – противоречие с решение № 15/09.05.2017г. по гр. д. № 60034/2016г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 7/19.05.2017г. по гр. д. № 60053/2016г. на ВКС, ТК, I г. о. и решение № 184/04.07.2017г. по гр. д. № 60361/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. За приложението на нормата на чл. 617 ТЗ в производствата, заведени по реда на чл. 422 ГПК - решението за обявяване в несъстоятелност и настъпването на изискуемостта на вземането въз основа на това представлява ли нов факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК? Следва ли да бъде зачетена нормата в производството по чл. 422 ГПК? По посочените въпроси касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на практика на ВКС.
3. Въпросът относно момента, към който се установява вземането в процеса, заведен по реда на чл. 422 ГПК и кои факти са от значение за спорното право по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК? - противоречие с т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
4. Изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение? – противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответницата Е. А. Б. чрез процесуален представител адв. Е. И. оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на твърдените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част. Поддържа становище, че посочените първи и трети правни въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; по отношение на въпросите по т. 2 от изложението не е налице селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловени от промяна на обществените условия. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът П. Г. Б. чрез процесуален представител адв. Е. Я. Б. оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на твърдените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част, тъй като не е формулиран правен въпрос , включително с възможност за уточняване и конкретизиране от ВКС. Поддържа становище, че посочените първи и трети правни въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; въпросите по т. 2 от изложението не са коректно формулирани, не съответстват на мотивите на въззивния съдебен акт и по отношение на тях не е налице селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловени от промяна на обществените условия. Подробни съображения са изложени в писмен отговор. Ответникът моли да бъде определено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по делото съобразено с Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във връзка с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържат твърдения за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между „Българо-американска кредитна банка“ АД като кредитодател и „Ромекс Кар“ ЕООД като кредитополучател на 10.03.2009г. е сключен договор за банков кредит от 10.03.2009г., съгласно който банката се е съгласила да предостави на кредитополучателя банков кредит в размер 517 094 евро при условията на договора, вкл. при обезпечения и поръчителства. Договорът е подписан от ответниците П. Б. и Е. Б. като поръчители, които са се задължили да отговарят солидарно с кредитополучателя за всички парични задължения на кредитополучателя, произтичащи от договора, вкл. главница, лихви, такси и разноски, до пълното им погасяване /чл. 5.01, ал. 2/. Съдебният състав е направил извод, че е налице валиден договор за поръчителство, по който поръчителите са поели задължение към кредитора да изпълнят задължението на кредитополучателя в размерите и вида към сключването на договора и анексите към него. Посочил е, че договорът за поръчителство е каузален и едностранен, като основанието за сключването му е обезпечаване на кредита и в него не е уговорено възнаграждение за поръчителите за поетите задължения.
За да направи извод, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита по смисъла на чл. 60, ал. 2 от Закон за кредитните институции /ЗКИ/, въззивният съд е приел, че ищецът /настоящ касатор/ не е представил доказателства, че е уведомил длъжника - кредитополучател за настъпване на предсрочната изискуемост, като от приложеното копие на товарителница се установява, че е адресиран документ до П. Б., но не е ясно какво точно е изпратено до него и няма данни за връчване на уведомлението на длъжника – кредитополучател.
Съдебният състав е констатирал, че в хода на производството по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с решение № 555 от 15.10.2015г. по т. д. № 639/2014г. на ПОС е открито производство по несъстоятелност на длъжника – кредитополучател „Ромекс Кар“ ЕООД, обявена е начална дата на неплатежоспособността му 11.07.2014г., а с решение № 399 от 06.10.2016г. по същото дело дружеството е обявено в несъстоятелност. Приел е, че съгласно чл. 617 ТЗ по силата на решението за обявяване в несъстоятелност от датата на това решение, т. е. от 06.10.2016г. задълженията на длъжника - кредитополучател към банката стават изискуеми в пълен размер и за банката се поражда правото да иска в пълен размер вземанията си.
Въззивната инстанция е изложила съображения, че предмет на иска по чл. 422 ГПК е установяване на съществуване на вземането към момента на подаване на заявлението за образуване на заповедно производство, поради което релевантният момент за преценка на вземането е датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като в случая това е датата 13.12.2013г. Посочила е, че след този момент съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК следва да се отчетат всички настъпили факти, имащи значение за спорното право, каквито са правопогасяващите факти. За да направи извод, че към 13.12.2013г. не е налице предсрочна изискуемост нито на основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ, нито на основание чл. 617 ТЗ, въззивният съд е приел, че към посочената дата банката не е уведомила кредитополучателя за настъпване на предсрочната изискуемост, а решението за обявяване в несъстоятелност не е съществувало към релевантния момент за преценка на вземането, поради което не е факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК. Посочил е, че решението за обявяване в несъстоятелност е нов факт, съответно ново основание, което е различно от твърдените факти и основанието, предмет на исковата молба. Поради това, че към 13.12.2013г. са били изискуеми съответните падежирали вноски по договора за банков кредит и тъй като същите са част от извлечението от сметки, съответно част от обстоятелствената част на исковата молба, съдебният състав е заключил, че същите подлежат на установяване в производството по чл. 422 ГПК.
Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието във въззивното производство като неоспорено и компетентно изготвено и съответстващо на представеното движение по сметката на кредита от отпускането му до предявяване на настоящите искове, въззивната инстанция е приела, че след 20.01.2013г. няма погасена част от дължимите погасителни вноски по кредита и към датата на заявлението за образуване на заповедно производство /13.12.2013г./ неизплатените вноски с настъпил падеж са 11 на обща стойност 133 449,33 евро, от която сума 58 583,65 евро представляват просрочена главница, 74 865,68 евро - просрочена лихва върху редовна главница, 18 317,11 евро - наказателна лихва върху просрочени вноски към 12.12.2013г., 211,14 евро - неплатена застрахователна премия, а 1 854,02 евро - неплатена такса за управление. Поради това, че посочените суми са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за образуване на заповедно производство и същите не са заплатени от длъжника – кредитополучател и задължените с него поръчители, установителният иск е уважен в посочения размер спрямо поръчителите П. Б. и Е. Б., а за разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро по отношение на главницата е отхвърлен като неоснователен.
Релевираните от ответниците в отговорите на исковата молба възражения за нищожност на договорите за поръчителство поради липса на предмет, липса на изрично изразена воля за сключването им и липса на конкретизация са приети за неоснователни по аргументи, че отговорностите са ясно посочени в чл.5.01, ал. 2 от договора за банков кредит, поръчителите са се съгласили, като са подписали и последващите анекси, в които подробно са описани променените клаузи от договора.
Поради това, че предсрочната изискуемост не е настъпила, въззивният съд не е разгледал евентуалното възражение за изтекъл шестмесечен преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като същото е въведено при условие на евентуалност - ако се счете, че предсрочната изискуемост е настъпила. Съдебният състав е посочил също, че шестмесечният преклузивен срок тече от момента, в който цялото задължение е станало изискуемо изцяло, като при положение, че не е установена предсрочна изискуемост към датата на заповедното производство, този срок не е изтекъл.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите три правни въпроса, посочени от касатора, са релевантни, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на първия и третия правни въпроси е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора /ищец/ част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросите са решени в противоречие с константната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС и решение № 10/25.02.2020г. по т. дело № 16/2019г. на ВКС, ТК, II т. о.
Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по посочения в т. 2 от изложението материалноправен въпрос, предвид липсата на формирана константна практика на ВКС и възможността същият да бъде решаван противоречиво от съдилищата.
Спрямо последния правен въпрос не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт поради това, че същият не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Противно на твърдението, на което се основава този въпрос, въззивната инстанция е приела, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането, произтичащо от процесния договор за банков кредит. Ищецът /настоящ касатор/, чиято е доказателствената тежест, не е представил доказателства, че е уведомил длъжника - кредитополучател за настъпване на предсрочната изискуемост, като от приложеното копие на товарителница се установява, че е адресиран документ до П. Б., но не е ясно какво точно е изпратено до него и няма данни за връчване на уведомлението на длъжника – кредитополучател.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 16 021,34 лв. /2% върху 409 579,82 евро с левова равностойност 801 068,50 лв./.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 139 от 11.05.2018г. по в. т. дело № 620/2017г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 63 от 03.02.2017г. по т. дело № 481/2014г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК от „Българо-американска кредитна банка“ АД срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. искове за признаване за установено съществуване на вземане на банката срещу П. Г. Б. и Е. А. Б. за разликата над 58 583,65 евро до 468 163,47 евро – главница, за която сума са издадени заповед за изпълнение № 44 от 06.01.2014г., поправена с определение № 799 от 20.01.2014г., и изпълнителен лист от 23.01.2014г. по ч. гр. дело № 20414/2013г. на Районен съд Пловдив, и „Българо-американска кредитна банка“ АД е осъдено да заплати на адвокат Е. Я. Б. на основание чл. 38, ал. 3 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер 18 348,65 лв.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 16 021,34 лв. по сметка на ВКС на РБ.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.