Р Е Ш Е Н И Е
№ 198
Гр. София, 02 декември 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП И. СИМОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 796/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба на служебно назначения защитник на подсъдимия Д. А. С., адв. Т. срещу въззивно решение № 88/01.07.2019 г. на Варненски апелативен съд, Наказателно отделение, втори състав, постановено по в.н.о.х.д. №134/2019г., по описа на същия съд.
В жалбата на защитата се навеждат всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, като се изразява несъгласие с решението на въззивния съд в потвърдителната му част.
В жалбата се сочи, че в резултат на неправилна оценка на доказателствата по делото, въззивният съд е достигнал до неверен фактически извод за осъществено от подсъдимия насилствено противозаконно отнемане на движимите вещи на пострадалия, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон, чрез осъждането му за престъпление по чл.199 от НК. Защитата счита, че апелативният съд не е изпълнил задължението си за цялостна проверка на първоинстанционната присъда, както и не е осъществил самостоятелен и пълен анализ на доказателствената съвкупност, което е довело до неправилно формирано вътрешно убеждение от негова страна по релевантните за обвинението факти. Навежда се довод за неправилно кредитиране на показанията на свидетеля С. от досъдебното производство и за игнориране на депозираните от него в съдебно заседание, с изолиран довод за частична кореспонденция на първите със заключението на техническата експертиза по делото. Отделно се сочи, че показанията на свидетеля С. не са били съпоставени с обясненията на подсъдимия С., които съвпадат със заявеното от свидетеля в съдебно заседание. Защитата счита, че доказателствата по делото за съвместен престой на подсъдимия и свидетеля в условията на арест, са оценени превратно, като не е отчетен периода на извършване на разпита и този на тяхното задържане, които не съвпадат. В заключение се сочи, че осъдителната присъда по това обвинение е постановена единствено на показанията на свидетеля С. от досъдебното производство, които не се подкрепят и от заключението на техническата експертиза, изследвала видео записи от мястото на инцидента, които са с много лошо качество и не дават основание за безспорни фактически изводи за авторството на деянието. Навежда се и довод за необсъждане на възраженията и доводите на защитата и подсъдимия от въззивната жалба, тъй като в решението схематично са посочени обстоятелствата в подкрепа на обвинението, без извършване на оценка и анализ на обясненията на подсъдимия.
В жалбата се поддържа и довод за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, чрез игнориране на доказателствата в негова полза и неотчитане на съществения превес на смекчаващите обстоятелства, които по втория пункт от обвинението водят до извод за налагане на минималното по закон наказание.
С касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл.199, ал.1,т.4 от НК, както и за намаляване на наказанието за престъплението по чл.196 ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1 от НК до специалния санкционен минимум, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав.
Подсъдимият С., редовно уведомен, не се явява пред ВКС, като заявява, че не желае да бъде конвоиран за съдебното заседание.
Представлява се от служебния защитник, адв. Т., който поддържа касационната жалба с направените в същата алтернативни искания за изменение или отмяна на въззивното решение. Защитата се позовава на показанията на свидетеля С. от съдебно заседание, с които същият се е отказал от депозираните на досъдебното производство и е заявил, че подсъдимият не е извършвал посегателство спрямо него. Както и на предявения в съдебно заседание видеозапис от мястото на престъплението, от който счита, че не се установява отнемане на вещи от страна на подзащитния му. Отделно сочи, че въззивният съд е проявил предубеденост спрямо подсъдимия, като е отменил определението си от закрито заседание, с което не допуска събиране на доказателства пред него и е постановил ново, с което е допуснал допълнителен разпит на свидетели и изискване на писмени доказателства за задържането на подсъдимия и свидетеля С..
Прокурорът от ВКП, в съдебно заседание пред ВКС намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и моли въззивното решение да се остави в сила.
Застъпва становището, че контролираните съдилища са изпълнили задълженията си по установяване на фактите и правилно са приложили материалния закон чрез осъждането на подсъдимия по предявените обвинения. Счита, че въззивният съд е потвърдил с несъществено изменение осъдителната присъда на първата инстанция, като оценява съдебното производство за проведено при спазване на процесуалните правила и без допускане на съществени нарушения.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените основания в касационната жалба на подсъдимия и неговата защита, и като взе предвид съображенията на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 19/ 05.03.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 1413/2018 г., по описа на Варненски окръжен съд, наказателно отделение подсъдимият Д. А. С. е признат за виновен в това, че на 11.11.2017 г., в [населено място], при условията на опасен рецидив е отнел чужди движими вещи на обща стойност от 345,85 лв. от владението на С. В. С. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на осн. чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от пет години, както и в това, че на 13.11.2017 г. при условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи на обща стойност 722, 65 лв. от владението на шест лица, подробно индивидуализирани в присъдата, без тяхно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на осн. чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години.
На осн. чл.23, ал.1 от НК съдът е определил на подсъдимия С. общо най-тежко наказание по определените с присъдата, в размер на пет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, на осн. чл.57, ал.1, т.2, б“а“ от ЗИНЗС.
С присъдата на окръжния съд е постановено, на осн. чл.70, ал.7 от НК, подсъдимият С. да изтърпи отделно от общото наказание и неизтърпяната част от наказанието лишаване от свобода, наложено с присъда по н.о.х.д. № 169/2015 г., по което е бил условно предсрочно освободен, при първоначален строг режим.
На осн. чл.59 от НК съдът е зачел при изтърпяване на общото наказание предварителното задържане на подсъдимия С., считано от 15.11.2017 г.
С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и на осн. чл.189, ал.3 от НПК е осъдил подсъдимия да заплати направените по делото разноски.
С въззивно решение № 223/17.12.2018 г., постановено по в.н.о.х.д. № 325/2018 г., на Апелативен съд – Варна, образувано по жалба на подсъдимия, присъдата на окръжния съд, е била отменена и делото върнато за ново разглеждане на друг състав на окръжния съд.
При новото разглеждане на делото е постановена присъда № 19/05.03.2019 г., по н.о.х.д. № 1413/2018 г., с която подсъдимият Д. А. С. е признат за виновен по предявените му обвинения по чл.199, ал.1, т.4 от НК, за което му е наложено наказание от пет години лишаване от свобода и по обвинението по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1 от НК, за което му е наложено наказание от три години лишаване от свобода и на осн. чл.23, ал.1 от НК му е определено общо най-тежко наказание в размер на пет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, при изтърпяването на което, на осн. чл.59 от НК е приспаднато предварителното му задържане.
Със същата присъда е постановено, на осн. чл.70, ал.7 от НК подсъдимият да изтърпи отделно и неизтърпяната част от наказанието лишаване от свобода, наложено с присъда по н.о.х.д. № 169/2015 г., по което е бил условно предсрочно освободен, при първоначален строг режим.
Подсъдимият С. е осъден да заплати и направените по делото разноски, на осн. чл.189, ал.3 от НПК, като с присъдата съдът се е разпоредил и с веществените доказателства по делото.
С решение № 88/01.07.2019 г. на Варненски апелативен съд, Наказателно отделение, втори състав, постановено по в.н.о.х.д. № 134/2019 г., присъдата на окръжния съд, № 19/05.03.2019 г., по н.о.х.д. № 1413/2018 г., е изменена в частта за местоизвършването на престъплението по чл.196 от НК и относно приложението на чл.70, ал.7 от НК, което е по отношение на наказанието, определено по н.ч.д. № 2723/2014 г., като в останалата част е потвърдена.
Касационната жалба на подсъдимия С. чрез неговата защита е подадена в законовия срок за обжалване по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна.
Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, отнесено до обвинението за престъпление по чл.199 от НК /същото подлежи на приоритетно разглеждане, тъй като основателността му изключва проверката на наведените други касационни основания, които могат да бъдат изследвани само в рамките на правилно установени факти/ се намери за неоснователно. ВКС намира, че въззивният съд е изпълнил стриктно задължението си по чл.314 от НПК за цялостна проверка на първоинстанционната присъда, за целите, на която е провел и въззивно съдебно следствие с нов разпит на свидетел и допълнителен разпит на подсъдимия, както и с изискване на писмени доказателства. Контролираният въззивен съд е постановил решението си след извършване на самостоятелен подробен анализ на събраните доказателства, които е оценявал както относно вътрешната им устойчивост, така и чрез съпоставка едни с други. Основното оплакване на защитата е за неправилна оценка на показанията на свидетеля С., изразяваща се в кредитиране на заявеното от него на досъдебното производство, поради направен от съда извод за необективност на показанията му от съдебно заседание. Защитата възразява срещу становището на съда, с което се игнорират показанията на свидетеля от съдебно заседание, като се позовава на пълната им кореспонденция с обясненията на подсъдимия и липсата на други доказателства в тяхна подкрепа. Възражението не може да бъде възприето за основателно. Внимателният прочит на материалите по делото налага извода, че показанията на свидетеля С. от досъдебното производство правилно са оценени като обективно дадени от контролираните инстанции, на базата на тяхната взаимна свързаност с веществените доказателства по делото, видеозаписи от мястото на произшествието и заключението на техническата експертиза, което ги е изследвала, с показанията на свидетеля Ж. и протокола за личен обиск на подсъдимия, както и от показанията на свидетеля Л., разпитан пред въззивния съд.
Фактическите констатации от въззивното решение, които съвпадат с приетите от първия съд по обвинението за грабеж спрямо свидетеля С. са формирани при стриктно спазване на изискванията на процесуалния закон за проверка и оценка на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Въззивният съд не е имал основание да кредитира показанията на свидетеля С. от съдебно заседание, независимо, че между тях и обясненията на подсъдимия се наблюдава определено съответствие, поради същественото им противоречие със заключението на техническата експертиза и останалите налични доказателства. Експертната оценка на процесните видеозаписи /изследвани са записи от охранителни камери, поставени на офис, находящ се в района на произшествието, предадени с протокол за доброволно предаване и приобщени към материалите по делото по съответния ред / установява с категоричност тяхната автентичност и липса на манипулации за промяна на съдържанието, включително и относно времето на записа. Подсъдимият не оспорва, че изследваните видеозаписи възпроизвеждат кадри от срещата му със свидетеля С., проведена на инкриминираната дата, като в обясненията си по делото потвърждава идентификацията на лицата, обект на същите записи, в това число и собствената си идентичност. Аналогични по съдържание и еднопосочни по това обстоятелство са и показанията на свидетеля С. от съдебно заседание и от досъдебната фаза. Спорното по делото обстоятелство е за поведението на подсъдимия обективирано, спрямо личните вещи на свидетеля и налице ли е било насилственото им противозаконно отнемане. За изясняване на това обстоятелство, правилно въззивният съд се е позовал на експертното техническо заключение, съдържащо детайлно описание на действията на двамата участници в инцидента, както относно физическотото им съприкосновение, така и по отношение на вида на държаните от свидетеля С. вещи и действията, които подсъдимият е извършил спрямо тях.
В писменото техническо заключение се съдържа детайлно описание на действията на двамата участници, които са индивидуализирани от една страна посредством мястото им в лекия автомобил, който е обект на видеозаписа и от друга - чрез описанието на държаните от тях лични вещи. Съпоставено с гласните доказателства, изходящи от подсъдимия и свидетеля С., се потвърждава обстоятелството, че на процесната дата пострадалият свидетел е управлявал лекия си автомобил, като е превозвал подсъдимия като пътник на предната седалка и е носел лична чанта с документи и вещи преметната през рамо. В устните разяснения при разпита на вещото лице пред първия съд е посочено, че жертвата /идентификацията е на база обективните действия на другия участник от записа по физическо посегателство спрямо него/ излиза от шофьорската врата на колата и носи чантичка през рамо и торба в ръце. Тази чантичката впоследствие е отнета от другия участник в записа след като му е нанесъл удари в областта на корема. Действията на нападателя са последвани от преследване от страна на жертвата, след като първият е отнел чантичката му и е избягал с нея.
Правилно въззивният съд е кредитирал с доверие заключението на техническата експертиза в частта относно поведението на лицата съгласно видеозаписите и се е позовал на съдържанието й за установяване на фактите по обвинението, тъй като въпросът с тяхната личностова идентификация не е бил спорен, доколкото и подсъдимият и свидетелят С. потвърждават, че записите касаят именно тях. Контролираният съд не може да бъде упрекнат в превратно тълкуване на доказателства, тъй като на базата на това експертно становище не е направил изводи за идентификацията на лицата, обект на записа, /в това отношение експертизата не съдържа категоричен отговор/ а само за тяхното поведение и действия един спрямо друг и за начина на отнемане на процесната вещ – чантичка, която е била преметната през рамото на шофьора на автомобила, с който са пристигнали двете лица, за когото не се спори, че е бил свидетелят С..
Поведението на участниците в инцидента, обективирано във видеозаписите, е потвърдено с категоричност в устните разяснения на експерта, при разпита му пред окръжния съд и кореспондира напълно с предявения като веществено доказателство в съдебно заседание видеозапис, възпроизведен текстово в протокола от същото.
Възражението на защитата, че отнетата вещ не може да бъде индивидуализирана, поради лошото качество на записа не може да бъде възприето за основателно. Изводите по фактите за отнемане на личните вещи на пострадалия, които са се намирали в процесната чантичка е на база кореспонденцията на експертното заключение с показанията на свидетеля Ж., който е задържал подсъдимия С. след деянието и е установил в негово държане личните документи на свидетеля С.. Същите впоследствие са били иззети при извършването на личния обиск на подсъдимия, извършен по реда на ЗМВР. В същия смисъл са и показанията на полицейския служител Л., присъствал като свидетел при извършването на личния обиск на С.. Въззивният съд е анализирал така събраните доказателства в тяхната цялост и взаимовръзка и аргументирано е защитил тезата си, че показанията на свидетеля С. от досъдебното производство заслужават кредит на доверие, поради съответствието им с останалите еднопосочни доказателства, които установяват авторството на деянието и принадлежността му на подсъдимия.
Не може да бъде възприето за основателно и възражението за предубедеността на въззивния съдебен състав, основано на провеждането на въззивно съдебно следствие за събиране на допълнителни доказателства, за целите на което съдът е отменил определението си от закрито заседание. Правомощието на въззивния съд да допуска нови доказателства е закрепено в процесуалния закон и упражняването му е недопустимо да се оценява като израз на предубеденост към страните по делото. Въззивният съд като втора по ред инстанция по фактите / в това число и последна такава, с изключение на хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК, която е ограничена по обхват/ е задължен да извърши всички необходими действия за изясняване на фактите и обстоятелствата от значение по делото, включително и тези по събиране на необходимите доказателства в тяхната максимална пълнота. Последното произтича и от задължението му по чл.14, ал.1 от НПК, което е част от процеса по законосъобразно формиране на вътрешното му убеждение. В този смисъл ревизираното становище на въззивния съд за необходимост от събиране на допълнителни доказателства е израз на задължението му да установи фактите по делото с всички възможни средства по НПК, поради което и не следва да се оценява като пристрастно поведение, доколкото е упражнено изцяло в рамките на процесуалните норми. Следва само да се посочи, /в отговор на възраженията на защитата/ че събраните доказателства от справката от затворите в страната за периода на задържане на подсъдимия и свидетеля С., не са правени изводи относно надеждността и обективността на изходящите от тези лица гласни доказателства, което съдът изрично е посочил в решението си.
Относно липсата на отговор на възраженията на защитата и подсъдимия и схематичното изложение на доводите в подкрепа на обвинението, ВКС го намира за неоснователно. Съдебната практика е последователна в разбирането, че когато въззивният съд приема за правилни изводите на първата инстанция не е задължен да ги преповтаря изцяло в детайли и да излага подробни съображения в тяхна подкрепа.
В решението се съдържат отговори на всички спорни въпроси, придружени с надлежна аргументация. Начинът на обосновка и стилът на изписване на мотивите на въззивния съд е напълно ирелевантен към изпълнението на задължението му по чл.339, ал.2 от НПК да посочи основанията, поради които не приема доводите от жалбата срещу присъдата, което видно от съдържанието на решението е изпълнено. Контролираният съд се е занимал с всички налични доказателства, като включително е прецизирал основанието за приобщаване на гласните доказателства, изходящи от свидетеля С. от досъдебното производство, като мотивите към решението се отличават с аналитичност и пълнота при изследването на доказателствата. При тези данни не е налице съществено процесуално нарушение, което да е основание за отмяна на атакуваното въззивното решение.
С оглед установеното правилно и в съответствие с изискванията на процесуалния закон формиране на вътрешно убеждение на въззивния съд по релевантните за обвинението по чл.199 от НК факти, което не страда от процесуални пороци, оплакването за неправилно приложение на материалния закон е неоснователно.
В рамките на приетите факти поведението на подсъдимия по противозаконно отнемане на движимите вещи на пострадалия свидетел С., правилно е квалифицирано като грабеж, извършен при условията на опасен рецидив, с оглед данните за предходната съдимост на дееца, които обуславят по-тежка правна квалификация. Обективната страна на деянието е осъществена чрез действията на подсъдимия по отнемане на чантичката на пострадалия свидетел, съдържаща инкриминираните движими вещи, с което е прекъснато владението на действителния им собственик върху същите и подсъдимият е придобил възможността за безпрепятствено разпореждане с тях. Последното е обезпечено посредством предшестващата употреба на физическа сила по отношение на С., която обективно е улеснила отнемането на вещите, с каквато цел и е била употребена.
Субективната страна на деянието, пряк умисъл, правилно е намерена за доказана от вида и характера на упражнената принуда и цялостния механизъм на извършване на посегателството срещу собствеността на пострадалия свидетел С., който свидетелства за липсата на съгласие от негова страна за прекъсване на владението му върху движимите вещи, които са били държани в личната му чантичка. За противозаконния характер на осъщественото отнемане се съди и от поведението на пострадалия, обективирано от веществените доказателства и техническата експертиза, която ги е изследвала – С. е оказал съпротива на подсъдимия и след отнемането на чантичката е започнал да го преследва с цел да си върне владението върху отнетите вещи. С оглед изложеното относно фактическата и правна оценка на действията на подсъдимия по този пункт от обвинението претенцията на неговата защита за оправдаването му не може да бъде удовлетворена и жалбата в тази й част следва да се остави без уважение като неоснователна.
Не се намери за основателно и оплакването зя явна несправедливост на наложеното наказание по обвинението за престъпление по чл.196 от НК. Наказанието на подсъдимия е определено с една година над законовия специален минимум от две години лишаване от свобода, като е индивидуализирано на три години. ВКС не намира основания за редуцирането му по размер до рамките на минимума, каквото искане се съдържа в жалбата на защитата. Извършеното посегателство е по отношение на малолетни лица, на територията на учебно заведение, като от деянието са пострадали шест лица. Възстановяването на част от отнетите вещи е по причина на задържането на подсъдимия след обявяването му за издирване, при което в резултат на извършен личен обиск същите вещи са намерени в негово държане, иззети по надлежния ред и върнати на действителните им собственици. С оглед начина на възстановяване на част от вредите по това обвинение, което е изцяло извън волята на подсъдимия е недопустимо това обстоятелство да се отчита в негова полза като смекчаващ отговорността му факт. Оплакването за игнориране на смекчаващи факти по това обвинение не почива на обективна основа и е напълно неоснователно. Наказанието е определено близо до минимума, което предполага превес на смекчаващите обстоятелства, какъвто по делото обективно не се установява, но предвид забраната за влошаване на положението на дееца, поради това, че въззивното/ включително и първото въззивно производство, в резултат на което е постановена новата първоинстанционна присъда / и касационното производства са инициирани по негова жалба, контролираните инстанции са отчели, че увеличаването му е недопустимо и са наложили наказание до пределите на първата постановена присъда, която е била обжалвана единствено от подсъдимия. С оглед изложеното, наложеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 от НПК и жалбата на неговата защита се явява неоснователна и по това касационно основание.
С оглед искането за пълно оправдаване на подсъдимия следва да се прецени справедливостта на наказанието и за престъплението по чл.199 от НК. ВКС намира, че същото е правилно отмерено, в рамките на ограничението по чл.355, ал.2 от НПК, до размера на първото наложено наказание с отменената първоинстанционна присъда. Наказанието е индивидуализирано в минималния законов размер от пет години лишаване от свобода, като съдът правилно е посочил, че предходната съдимост на дееца и извършването на престъплението в рамките на изпитателния срок по условното му предсрочно освобождаване и в много кратък период след постановяването на предходната присъда, определя завишена степен на личната му обществена опасност. Последният извод обуславя неоснователността на тезата за явната му несправедливост и в тази връзка определя неоснователността на оплакването.
В заключение наложеното наказание от пет години лишаване от свобода се намери за справедливо и адекватно на извършеното, тъй като поправянето на подсъдимия като личност не би могло да се постигне с по-леко по размер наказание / последното е обективно възможно само при прилагане на чл.55 от НК, предпоставките на която по отношение на подсъдимия С. не са налични/.
С оглед изложеното, въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 88/01.07.2019 г. на Варненски апелативен съд, по в.н.о.х.д. №134/2019г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: