9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№429
[населено място], 08.08.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети август през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№1401/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК.
С определение №3565/25.10.2016г. по ч.гр.д.№4736/12г. Софийски апелативен съд ,след частична отмяна на постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №14866/24.09.2012г. по гр.д.№7890/2009г. на СГС, е осъдил П. Ц. П. да заплати в полза на М. Д. К. разноски в размер на 3000 лв.В останалата му част,с която СГС е отказал да присъди и разликата от 12 000 лв. – до претендираните като направени в производството 15 000 лв. ,САС е потвърдил първоинстанционното определение.
Определението е обжалвано в частта,с която е потвърдено определението на СГС, с частна касационна жалба,подадена от М. К..Оплакванията на частния касатор са за неправилност и необоснованост на направените от въззивния съд изводи за недължимост на разноските в размер на сумата над 3000 лв. Претендира се допускане до касационен контрол и отмяна на определението на въззивния съд.
Ответната по жалбата страна П. Ц. П. е възразил срещу нея с искане определението да не бъде допуснато до касационно обжалване,поради липса на визираните в закона и сочени от частния касатор предпоставки и с твърдения за правилност на същото.Претендира разноски за това производство в размер на платено адвокатско възнаграждение.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано лице и отговаря на изискванията на чл.274 ал.3 вр. чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл.278 ал.4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл.274 ал.3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
При произнасянето си ВКС взе предвид следното:
Производството по гражданското дело е било образувано пред първата инстанция по искове на П. Ц. П. за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди,претърпени в резултат на ПТП в размери съответно 89 943 лв. и 100 000 лв. Исковете са предявени в условията на пасивно субективно евентуално съединяване срещу [фирма] /в качеството му на правоприемник на застрахователя на деликвента по застраховка „Гражданска отговорност“/ и срещу прекия причинител на вредата М. Д. К.. В производството пред първата инстанция последният е взел активно участие,чрез упълномощен от него адвокат,който е поискал присъждане на направените в производството разноски,като в последното по делото заседание е представен списък за същите , придружен с доказателства за плащането им от страната в размер на 15 000 лв. адвокатско възнаграждение и 280 лв. депозити за вещо лице. С решението по съществото на спора първоинстанционният съд е уважил предявените срещу застрахователя искове – за имуществени вреди в пълния им размер,а за неимуществените – в размер на 80 000 лв. По съображения,че исковете срещу деликвента М. К. са предявени в условията на евентуалност и предвид произнасянето по същество по главните искове срещу застрахователя, съдът се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив по евентуалните искове.
С последваща молба по чл.248 ГПК М. К. е поискал да бъде допълнено решението,като съдът се произнесе по искането му за разноски с оглед отхвърлянето на предявените срещу него искове. С определението от 24.09.12г. СГС е уважил частично молбата,като му е присъдил само разноските за експертиза,а разноските за адвокатско възнаграждение е отказал да присъди с мотиви,че не са налице данни за плащането му.
При първоначалното разглеждане на частната жалба срещу това определение състав на САС е отменил същото,като е разпоредил разноските на евентуалния ответник да бъдат поети от бюджета на съда,доколкото разпоредбата на чл.83 ал.3 ГПК предвижда това за ищците,които са освободени от такси и разноски по делата. Това определение на САС е допуснато до касационно обжалване и обезсилено,като делото е върнато на същия съд за ново произнасяне. В мотивите на определението си,постановено под №185/21.04.16г. ВКС е приел,че съставът на апелативния съд е излязъл извън предмета на търсената в производството по чл.274 вр. чл.248 ГПК съдебна защита,което прави определението недопустимо.Дадени са указания при новото разглеждане въззивната инстанция да съобрази задължителната практика на ВКС за съотношението и разграничаването на хипотезите на чл.83 ГПК,чл.78 ал.3 и 4 ГПК и чл.78 ал.6 ГПК,както и задължителната съдебна практика,касаеща отговорността за разноски в различните хипотези,включително тази,относно правото на разноски на евентуалния ответник,чиито процесуални права са приравнени на тези на ответника,по отношение на който производството по делото е прекратено.
За да постанови атакуваното определение при повторното разглеждане,съставът на САС е коментирал разпоредбата на чл.78 от ГПК относно правото на ответника да му бъдат присъдени разноските, както при отхвърлянето на иска , така и при прекратяването на производството по него.Посочил е като известна му трайна съдебна практика, приемаща,че когато исковете са насочени срещу деликвент и застраховател при условията на евентуалност,при уважен главен иск разноски се присъждат на ответника по неразгледания евентуален такъв по аналогия с разпоредбата на чл.78 ал.4 ГПК. Изложил е свои съображения срещу така възприетата практика, приемайки,че при неразглеждане на предявен евентуален иск срещу прекия причинител на вредата,поради уважаването на главния иск,предявен срещу застрахователя, не се стига до нито една от хипотезите на чл.78 ал.3 и ал.4 ГПК. Посочил е,че прилагането им касае случаи,в които срещу ответника е бил иницииран процес,който или не е приключил с разрешаване на спора по същество, вследствие на процесуални действия на самия ищец /при оттегляне на иска,при отказ от иск,при спогодба или при недопустимост на иска/ или претенцията срещу ответника е намерена за неоснователна.Тъй като в подобни случаи ответникът е направил разноски,за да се защити,те са предвидени от законодателя като подлежащи на репариране. В конкретната хипотеза,според САС, с решението си съдът установява,че ищецът е претърпял вреди,че те са причинени от виновното поведение на евентуалния ответник, какъв е размерът на обезвредата за тези вреди и само наличието на застрахователно правоотношение между двамата ответници е основанието искът да бъде уважен срещу застрахователя. Според въззивния съд в този случай ищецът не инициира неоснователно съдебния процес срещу деликвента и следователно не е станал противоправно причина за поемането на съдебни разноски от страна на евентуалния ответник. Счел е,че приложението на разпоредбата на чл.78 ал.4 ГПК би било в този случай механично, при недопустима разширителна аналогия на императивни процесуални норми и в отклонение от принципа за справедливостта,доколкото деликвентът би бил поставен в по-благоприятно процесуално положение от лицето носещо гаранционна отговорност за неговото противоправно действие.Извеждайки от правилата, уреждащи отговорността за разноски в гражданския процес, принципно положение,че разноските се заплащат от страната,която с поведението си е дала повод за завеждането на исковия процес или, която неоснователно го е инициирала,въпреки че не е носител на накърнено материално право или е накърнила чуждо материално право,съдът е приел,че процесната хипотеза не може да бъде отнесена към нито един от тези случаи.Позовал се е и на разпоредбата на чл.84 ал.1 т.4 ГПК, освобождаваща ищеца по иск за непозволено увреждане от престъпление от такси и разноски,сочейки,че този принцип следва да бъде проведен докрай и при липса на изрично предвидена от законодателя разпоредба,възлагаща в тежест на ищеца и разноските,направени от евентуалния ответник,съдът е заключил,че такива не следва да се присъждат. За да присъди частично в полза на частния жалбоподател разноски за адвокатско възнаграждение до размер на сумата 3000 лв., САС се е обосновал с частичното уважаване на иска за неимуществени вреди /до размер на 80 000 лв. от предявените 100 000 лв./ срещу застрахователя.Приел е,че при това положение съдът е следвало да постанови диспозитив,с който да остави без разглеждане иска срещу евентуалния ответник до размер на сумата 80 000 лв., да разгледа и отхвърли иска и спрямо евентуалния ответник за разликата от 20 000 лв. /отхвърлянето изцяло на иска срещу деликвента съдът е приел за техническа грешка при ясно обективирана воля/. Поради това е признал право на разноски на евентуалния ответник К. само до размера,съответен на подлежащата на отхвърляне част от иска /1/5/. В определението си САС е коментирал въпроса, свързан с принципа на чл.278 ал.3 ГПК,приемайки,че с произнасянето си в изложения смисъл не влиза в противоречие с него,доколкото дадените с определението на ВКС от 21.04.16г. указания, според въззивния състав, са задължителни само относно обстоятелството кой следва да понесе отговорността за заплащането на поисканите от М. К. разноски – ищецът или бюджетът на съда, тъй като само това е бил процесуалният въпрос , отнесен за разрешаване от ВКС с частната касационна жалба срещу предходното въззивно определение по делото.
В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК частният касатор е поставил въпросите : 1.Следва ли да се присъждат разноски /включително за адвокатски хонорар/ на ответника по евентуалния субективно съединен иск в случай на уважаване на главния,предявен срещу първия посочен ответник и оставянето без разглеждане на евентуалния иск, респ. приложима ли е разпоредбата на чл.78 ал.4 ГПК в този случай?; 2.Допустимо ли е въззивният съд по реда на поправката чрез тълкуване да установява действителната воля на съда,която не следва от мотивите на съдебния акт и е трудно установима и да се замества неправилно формирана воля на съдебния състав?; 3. Как следва да постъпи въззивния съд при констатиране на несъответствие във формираната воля на съда и изразеното в диспозитива на съдебния акт,респективно – следвало ли е при в този случай делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за поправка на допусната очевидна фактическа грешка или е следвало да се произнесе по съществото на спора,позовавайки се на допуснатата очевидна фактическа грешка?; 4. Компетентен ли е въззивният съд в производство по частната жалба срещу определение по чл.248 ГПК,с което е отхвърлена молба за допълване на решение в частта за разноските, да преразглежда решението в останалата му част и да се позовава на неправилността му при положение,че същото не е обжалвано от страните и е влязло в сила,респ. – да се позовава на допусната от първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението,в който съдът се произнася по същество на спора при положение,че същата не е поправена по установения в чл.247 ГПК ред?; 5. Задължителни ли са за въззивния съд указанията на ВКС по прилагане на закона,дадени в отменителното му определение, относно обстоятелства,които не са били изрично отнесени за разрешаване от ВКС с частната касационна жалба срещу предходно въззивно определение по делото,но във връзка с които касационната инстанция е констатирала порок на съдебния акт, без да е било изрично заявено като касационно основание в жалбата и в тази връзка може ли въззивният съд да извърши преценка дали и кои указания на ВКС са задължителни за него и дали ВКС е следвало да дава указания относно обстоятелства,които не са били наведени в частната касационна жалба?
Съгласно възприетите в т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки правен, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, въпрос е този,който е от значение за изхода на спора по конкретното дело,който е бил включен в предмета му чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Тези изисквания,обуславящи наличието на общия критерий за допустимост на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира за осъществени по отношение на първия,втория и петия от въпросите,а по отношение на третия и четвъртия – не.С атакуваното определение съдът не е констатирал наличие на очевидна фактическа грешка по смисъла на разпоредбата на чл.247 ГПК,доколкото не е намерил несъответствие между формираната в мотивите и обективираната в диспозитива на решението воля на първоинстанционния съд,поради това,че както в мотивите,така и в диспозитива, съдът е изразил воля за отхвърляне на евентуалния иск. В определението е извършено корективно тълкуване на тази воля в посока на неправилност в изразяването й,което въззивният съд е възприел като „техническа грешка“.
Останалите въпроси са релевирани с допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Последният не може да бъде приет за обоснован по отношение на втория от въпросите. Цитираното от частния касатор решение №27/11.03.16г. по гр.д.№3502/15г. на второ г.о. на ВКС е относимо към въпроси по приложението на разпоредбата на чл.247 ГПК и касае разрешения,свързани с предпоставките за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка,в производство,което е валидно инициирано и осъществено по този процесуален ред.
Не е доказано наличие на допълнителен критерий по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК и по отношение на последния от въпросите.Посочените и представени в обосноваването му решение №201/13.03.03г. по гр.д.№854/02г. на пето г.о. на ВКС и решение №364/19.04.01г. по гр.д.№1484/2000г. на четвърто г.о. на ВКС не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на посочената разпоредба и предвид т.2 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Освен това,както тази практика,така и посочените от частния касатор ТР №2/02.07.04г. по т.д.№2/04г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/17.07.01г. по т.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС не съдържат разрешения в смисъла на конкретно зададения въпрос.
За обосноваване приложимостта на хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК към първия въпрос частният касатор се е позовал на постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение №82/19.02.09г. по ч.т.д.№60/09г. на първо т.о. на ВКС и определение №230/28.03.13г. по т.д.№1487/13г. на първо т.о. на ВКС.В първото от тях,като такъв от значение точното прилагане на закона и за развитието на правото, е разрешен правният въпрос за възможността да се присъжда адвокатско възнаграждение на евентуалния ответник при условие,че искът срещу него въобще не е разгледан. Прието е,че оставянето без разглеждане на евентуалния иск /поради уважаването на главния/,дори и тогава,когато съдът изобщо не се е произнесъл с диспозитив по него,подобно на прекратяването на исковото производство,има действие по заличаване с обратна сила на последиците от предявяването му.Поради това и приложение в тази хипотеза следва да намери нормата на чл.64 ал.3 ГПК/отм./,аналог. – чл.78 ал.4 ГПК. Посочено е,че правото на разноски,предвидено в посочените разпоредби,не е обвързано с наличието на конкретно основание ,послужило за прекратяване на производството,като целта на законодателя е страната да бъде възмездена за разноските по извършените от нея процесуални действия в защита по иницииран срещу нея съдебен процес и в случай,когато тя е била обвързана от правните последици от предявяването на иска в течение на производството по делото,но същите са отпаднали с обратна сила.Доколкото при евентуалното субективно съединяване на исковете всички процесуални действия както по главния,така и по евентуалния такива се развиват в едно производство ,в което на евентуалния ответник е предоставена възможност да осъществява активна защита,процесуалните му права при краен резултат – уважаване на главния иск и оставяне без разглеждане на евентуалния, следва да бъдат приравнени на ответника,спрямо когото производството е прекратено.При прилагането на тази аналогия съставът на ВКС е изходил именно от целта на закона. С второто посочено определение на ВКС подобно разрешение на правния въпрос е споделено.
Доколкото в атакуваното пред настоящия състав на ВКС определение на САС е разрешен този правен въпрос в противоречие с посочената съдебна практика, касационното обжалване следва да бъде допуснато.
По същество частната касационна жалба е основателна. Деликвентът , конституиран в качеството му на евентуален ответник,наред с ответника-застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, е самостоятелна страна в надлежно инициирано срещу него производство.Процесуалното правоотношение между него и лицето,инициирало съдебния процес,е правоотношение между ищец и ответник, поради което отговорността им за разноски се урежда пряко от правилата на чл.78 ГПК. Евентуалното съединяване на иска срещу деликвента с този срещу застрахователя се извършва с оглед процесуална икономия, доколкото,както е посочил и въззивният съд, въпреки,че отговорността на двамата произтича от различни основания, ангажирането й е обусловено от наличието на общи факти,каквито са противоправно и виновно поведение на деликвента,претърпени от увреденото лице имуществени/неимуществени,подлежащи на обезщетяване вреди и причинна връзка между деянието и настъпването на вредата,които общи факти могат да бъдат установени в общо производство. В това производство евентуалният ответник може да извършва всички процесуални действия,с които би могъл да се защити като ответник в отделен процес, включително да ползва адвокатски услуги. Уважаването на главния иск срещу застрахователя е пречка при евентуално субективно съединен иск срещу виновния за вредите съдът да се произнесе по същество по последния,но не може да лиши този ответник от правото му да получи направените от него разноски за производството,доколкото липсата на такова произнасяне от съда с оставяне иска без разглеждане има ефект на прекратяване на производството по него,при което е приложима разпоредбата на чл.78 ал.4 ГПК. В този смисъл настоящият състав на ВКС напълно споделя цитираната по горе съдебна практика със задължителен за долните съдилища характер.
В случая, с първоинстанционното решение,чието допълване е поискано с молбата по чл.248 ГПК, СГС е отхвърлил с диспозитив предявения в условията на евентуалност иск срещу М. К..Доколко правилно е произнасянето му с такъв диспозитив при липса на изложени мотиви,разглеждащи иска по същество и изводи,касаещи неоснователността на претенцията, е правно ирелевантно за производството по чл.248 ГПК, след като липсва като краен резултат уважаване на същата /в който единствено случай направените от ответника разноски следва да останат в негова тежест/.Не може да бъде почерпен аргумент от противното на разпоредбата на чл.78 ал.2 ГПК и да се приеме,че ако ответникът с поведението си е дал повод за завеждането на делото, разноските във всички случаи следва да са в негова тежест. Тази разпоредба установява изключение от принципа на чл.78 ал.1 ГПК и е приложима само в случаи,когато искът срещу ответника е уважен по причини, стоящи извън негово поведение, довели до завеждане на иска, кумулативно свързани с извършено от него признание на иска,какъвто процесният случай не е. Изложените от въззивния съд съображения , въз основа на които е отказал да съобрази задължителната съдебна практика, разрешаваща въпроса за дължимостта на разноските в полза на евентуалния ответник,срещу когото искът не е разгледан със съдебното решение, неуважавайки молбата за разноски в частта й над присъдените 3000 лв., са съответстващи на принципа на справедливостта, но не намират опора в закона.
При повторното си произнасяне въззивният съд е бил задължен да изпълни указанията на касационната инстанция,дадени с определението й от 21.04.16г. по приложението на закона /чл.78 ал.4 ГПК/,съобразно установената задължителна съдебна практика. В т.см. са постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 128/29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на IV г. о., решение № 195/04.07.2012 г. по гр. д. № 632/2011 г. на I г. о., решение №88/09.05.2011 г. по гр. д. № 1062/2009 г. на II г. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. и др.
Предвид изложеното определението на въззивния съд следва да бъде отменено като неправилно,а искането за присъждане на разноски в размер на сумата 12 000 лв. – уважено.
В полза на частния касатор следва да бъдат присъдени разноски за платена държавна такса по обжалването в размер на 15 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване и ОТМЕНЯ определение №3565/25.10.2016г. по ч.гр.д.№4736/12г. по описа на Софийски апелативен съд в частта,с която е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №14866/24.09.2012г. по гр.д.№7890/2009г. на СГС в частта,с която е отхвърлена молбата на М. Д. К. да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 12 000 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П. Ц. П. с ЕГН [ЕГН] и с адрес [населено място] [улица] да заплати на М. Д. К. с ЕГН [ЕГН] и с адрес [населено място] [улица] ет.3 сумата 12 000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред СГС,както и 15 лв. разноски за платена държавна такса по обжалването пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|