Р Е Ш Е Н И Е № 152 Гр.София, 27 март 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети март, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 33/12 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 155/17.11.11 г. постановено от АС-Варна /ВнАС/ по В.Н.Д. 265/11 г., е потвърдена изцяло присъда на ОС-Търговище /ТщОС/, постановена на 11.05.11 г.по Н.Д.268/10 г. С последната подсъдимият П. М. П. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.115 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 12 години, което е определено да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Приспаднато е и времето, през което подсъдимият е бил задържан по настоящото производство с мярка за неотклонение Домашен арест, както и задържане за 72 часа, до привеждане на присъдата в изпълнение. Той е осъден и да заплати на всички конституирани граждански ищци обезщетения за неимуществени вреди. Срещу решението на ВнАС е постъпил протест от прокурор от АП-Варна /ВнАП/, с оплакване за неправилност на същото във връзка с необсъждане на съображения по подаден протест от долустоящата прокуратура за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание, поради определянето му при явна несправедливост. Затова, при условията на чл.354,ал.3,т.1 и 2 НПК се предлага решението да бъде отменено и делото-да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Постъпила е и жалба от подсъдимия чрез неговия защитник, в която са посочени всички касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се или решението на долния съд да бъде отменено и П. да бъде оправдан поради наличие на разпоредбата на чл.12,ал.1 НК; или да се измени с преквалифициране на деянието като извършено при наличие на предпоставките по чл.118 НК, в каквато връзка се определи наказанието при условията на чл.55 НК с приложение на института на условното осъждане; или да върне делото за ново разглеждане от въззивния съд поради допуснати съществени процесуални нарушения; или да бъде намалено наложеното на П. наказание, дори и в рамките на приетата квалификация; а относно гражданските искове- да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП поддържа касационния протест с изтъкнатите в него доводи и настоява жалбата на П. да бъде оставена без уважение. Подсъдимият и неговият защитник молят протестът да бъде оставен без уважение, а тяхната жалба- уважена по изложените в нея и допълнени в съдебно заседание пред ВКС аргументи. От частните обвинители и граждански ищци се явява единствено Р. Е., която сама и чрез упълномощения от всички частни обвинители и граждански ищци повереник, се присъединява към прокурорския протест и настоява жалбата на подсъдимия да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и жалбата и отразените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на правомощията си по чл.347 НПК, намира за установено следното: ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.2 НПК. На първо място настоящата инстанция намира, че трябва да вземе отношение по въздигнатите от страните възражения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, определяни като съществени, с оглед които се иска и отмяна на съдебното решение и връщане на делото за ново разглеждане от ВнАС. Според ВКС обмислянето на тези доводи следва да бъде изнесено най-напред поради факта, че ако същите бъдат уважени, биха се явили безпредметни размислите по голяма част от предявените други претенции по производството. 1/ И представителят на прокуратурата, и защитникът настояват за липса на мотиви от страна на апелативната инстанция, всеки изтъквайки съображения, обосноваващи собствена теза. Според защитата въззивната инстанция е направила буквален препис на мотивировката на първостепенния съд по отношение на фактологията и доказателствените материали, приети от ТщОС и това само по себе си е равностойно на липса на мотиви- процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Казаното е вярно, но не води до извод като правения от защитата. И това е така, тъй като, видно от мотивите на ВнАС, същият е възпроизвел в атакувания съдебен акт това, което е възприето като установено от страна на долустоящата за него инстанция по фактологията на престъпната дейност, базирана на съответни доказателствени източници. От друга страна обаче въззивният съд сам е събрал пред себе си допълнителен доказателствен материал, мотивирал го да вземе отношение не само по правилната материалноправна квалификация, но и по възраженията в тази връзка, правени пред него от страна на подсъдимия и защитника му. Изложени са собствени за ВнАС мотиви, от които става ясно и как се извличат същите като направените от първостепенния съдебен състав изводи. Ето защо преписът не е от характер, обуславящ липса на собствена мотивировка. В контекста на изложеното следва да бъде обсъдено и възражението, направено от прокурора. В протеста на въззивната прокуратура е изложено, че съдебният акт на ВнАС е неправилен и не е посочено цифрово кое или кои касационни основания се застъпват. Словната обосновка води до заключение за наличие на две оплаквания-за липса на мотиви касателно изложеното в протеста на първостепенното държавно обвинение за явна несправедливост на наложеното наказание в насока на неговото занижаване; и за явна несправедливост на същото при преценка на този аргумент по решението на втората инстанция. Тъй като в тази част на изложението на ВКС се размишлява по претендирните съществени процесуални нарушения, ще се обърне внимание на преценката от страна на прокурора за липса на мотиви. Трябва да се признае, че държавният обвинител е прав, защото въззивната инстанция не е изложила задълбочени съображения по въздигнатите от него доводи, обосноваващи претенцията за необходимост от увеличаване на наложеното наказание, а само с общи фрази е отхвърлила протеста. Същевременно са обсъдени всички доводи по жалбата на подсъдимия в светлината на преценка за дължимото наказание, които в известна степен са относими и към оплакванията на прокурора, макар и поради обмислянето на различно в същината си искане. В крайна сметка има налична обосновка за приемане на тезата на първостепенния съд. Затова неприсъствието на пълна конкретика по всеки прокурорски аргумент във въззивния протест, не може да бъде охарактеризирано като липса на мотиви, водеща и до обезателна отмяна на атакувания съдебен акт на това основание. 2/ В жалбата на подсъдимия е изписано оплакване за неразкриване на обективната истина с оглед неизпълнение на задълженията по чл.13,14 и 107,ал.5 НПК от страна на ВнАС; за неотговаряне на доводи от същия по аргументите на защитата, за липса на обосновка какво се приема и какво се отхвърля, за схематизъм при присъстващите отговори и т.н. общи фрази. Финално се прави извод за несъответствие на процесния акт на правилата на чл.305,ал.2 НПК. Казаното е неверно, видно от мотивите към решението на апелативната инстанция. Последната е изпълнила принципните си задължения не само да направи пълен въззивен преглед на обжалваната пред нея присъда, но и да отговори на доводите, въздигнати поне от жалбоподателя. Отделен е въпросът дали дадените отговори са в синхрон с исканията на защитата. Противното не води до тяхна липса. 3/ В съдебно заседание пред ВКС от страна на защитника са изложени допълнителни аргументи за допуснати от ВнАС процесуални нарушения. На първо място се твърди, че приетата престъпна фактология е превратно установена и не е базирана на събрания по делото доказателствен материал. Казаното не се схожда с процесуалната действителност. Внимателно и при правилна интерпретация на събраните по делото гласни и писмени доказателствени средства, с логически верни изводи, второстепенният съдебен състав е осмислил наличните доказателства и е стигнал до законосъобразни изводи по фактите. Без съмнение е установено, че първият,който е започнал нападателните, макар и първоначално вербални действия, е бил подсъдимият. Той е обиждал пострадалия и онзи се принудил да отвръща на обидите. Този факт се омаловажава от защитата. След това, втори факт, целенасочено подминат от нея, е, че П. метнал чиния с риба към потърпевшия /след приканването му да напусне компанията, защото се заяжда/ и го ударил с ръка. Сборичкали се, били разтървани, но продължили да се обиждат взаимно. Едва тогава потърпевшият хванал пръчка, с прикрепен към нея бастун на легнал да спи след сериозна алкохолна консумация друг участник в риболова. Замахнал да удари дееца, но не улучил, възпрян от един от свидетелите, подхлъзнал се и паднал. При ставането му с гръб към касатора, разгневен от неговото поведение, последният грабнал нож, намушкал Н. С., казвайки междувременно заканителни думи, свързани с лишаване от живот. След това спокойно отишъл и изпил едно питие. Накратко казано, такива са фактите, базирани на еднопосочните свидетелски показания и те правилно са приети от съдилищата по фактите. Изтъкването на едни, а премълчаването на други, от страна на защитника, е обяснима теза, предвид интересите на защитаваната страна, но не може да бъде възприета. На второ място, съдилищата по същество са дали ясни отговори относно позицията, заета от подсъдимия, че той не е наръгал умишлено пострадалия, а при изправянето си с гръб към него, С. сам е попаднал върху острието на ножа. Като оставим настрана чисто личните възприятия на свидетелите, че описаното не отговаря на станалото, правилно не е подминато и становището на експерта-медик, че това е невъзможно с оглед механизма и характера на причиненото увреждане. Пред тази инстанция защитата не навежда доводи за обсъждане, различни от внесените за разглеждане пред въззивния съд. Простото несъгласие, което до голяма степен е такова и със законите на физиката, не прави възражението по-обсъдимо. На трето място, макар и поначало свързано с претендирани изводи за нарушение на материалния закон, в тази част на изложението следва да бъде обсъдено третираното като съществено процесуално нарушение неназначаване на тройна съдебно-психиатрична експертиза, която да отговори на въпроса за наличие на физиологичен афект у подсъдимия, предвид неговото алкохолно опиване. В тази насока е едно от отправените пред ВКС искания за отмяна на решението на апелативния съд и връщане на делото за ново разглеждане с даване на такива процесуални указания. Трябва да се подчертае, че заключение за психичното състояние на дееца към момента на извършване на деянието е било назначено и прието едва пред втората инстанция. По този начин тя е изпълнила задължението си за всеобхватно изясняване на обстоятелствата по делото. Направен е експертен извод за липса на физиологичен афект, базиран и на алкохолното повлияване на подсъдимия /не единствено то/, при което лицата стават раздразнителни, гневни, неудовлетворени. Експертизата е приета без възражения от страните в съдебно заседание пред ВнАС на 11.11.11 г. Тогава защитата не е поискала разширяване на експертизата, което би я накарало да търси съображения, обосноваващи нормата на чл.153 НПК. Понастоящем такова искане се отправя, но то носи характеристиките на декларативност и просто несъгласие поради неудовлетворяване от крайния съдебен акт, не и поради сериозно противопоставяне на действията на въззивния съдебен състав. При тези разсъждения върховната съдебна инстанция по наказателни дела не може да направи извод за наличие на касационното основание по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, довело до ограничаване на участието на подсъдимия и защитника му като страни в процеса и разбира се, в пряка връзка с това-до нарушаване на правото на защита. ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.1 НПК. Първата такава е свързана с несъгласието на защитата на касатора с неприемане на института на неизбежната отбрана. ВКС веднага желае да отбележи, че обстоятелството,че пострадалият е пронизан в гръб /и очевидно умишлено,след като се твърди неизбежна отбрана,нещо,което не е в унисон с твърдението на подсъдимия за самонамушкване от потърпевшия/, само по себе си не означава, че липсва институтът на чл.12,ал.1 НК. И това е така,тъй като, както е известно, той намира приложение при предстоящо, в ход и неприключило и възобновяемо нападение,когато такива се установят. Принципният въпрос в случая обаче е дали е възможно да бъде прието нападение от страна на С., в рамките на което подсъдимият е причинил вреди в необходимите за активната защита предели. Отговорът на въпроса е отрицателен. Действията на П., обсъдени по-горе, навеждат на извод за негово първоначално провокативно поведение- с обидите,с хвърлянето на чинията с риба към пострадалия и удрянето му с ръка, довели до неуспешно нападение с бастун от страна на С. и пронизването на последния след неговото падане на земята, в хода на изправянето му с гръб към дееца. Този, който умишлено провокира нападение с цел да лиши другиго от живот или да му причини телесна повреда, не може да се позовава на неизбежна отбрана- ППВС12-73; Р.527-72-1; Р.654-73-2 н.о. и др. Макар и да е приел по-стеснена фактология по отношение на обмислянето на неизбежна отбрана, тръгваща от несполучилото удряне с бастун, на стр.53 от въззивното дело от своите мотиви ВнАС е взел отношение по третирания въпрос и изразеното там се споделя от ВКС. То е в пряка връзка и с невъзможността при невъзприемане на тезата за нападение, да се осмисля разпоредбата на чл.119 НК-превишаване пределите на неизбежната отбрана- предложена от защитата в съдебно заседание пред ВКС. Провокативното поведение на подсъдимия е обсъдено от въззивната инстанция в друг контекст- поради генералното искане, отправено пред нея, за приложение на разпоредбата на чл.118 НК. На стр.51 и 52 от въззивното дело са изразени съображения, с които ВКС се солидаризира. В тази връзка трябва да се подчертае, че поради липсата на кой да е от лимитирано предвидените начини на активиране на приложението на тази норма, необорена с дължими убедителни съображения от страна на защитата, по-нататъшно нейно обсъждане е безпредметно. А що се отнася до претендираното наличие на физиологичен афект, на което основно се акцентира и пред тази инстанция, даже и от експертна гледна точка то да би било доказано, не би могло да стои в основата на силно раздразнено състояние като съставомерен признак на обсъждания материалноправен текст, поради констатираното неприсъствие на поведение на пострадалия, очертаващо обективните характеристики на чл.118,ал.1 НК. С оглед горното основателно е прието, че извършеното от касатора представлява престъпление по чл.115 НК и не е допуснато нарушение на материалния закон с осъждането му по него. ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА НАРУШЕНИЕ на чл.348,ал.1,т.3 НПК. 1/ По жалбата на подсъдимия. В съдебно заседание пред ВКС не се набляга сериозно на наличието на това касационно основание поради генералното искане за отмяна на решението на въззивната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. А по самата жалба са изведени съображения, които са обсъдени от долустоящия съдебен състав и няма нужда да бъдат повтаряни, доколкото се възприемат от тази инстанция. Липсата на разкрито провокативно поведение от страна на пострадалия не дава възможност и да се разсъждава на плоскостта на приложение на предпоставката на чл.55 НК- изключително смекчаващо обстоятелство, както се иска по жалбата. Безпредметно в тази връзка е и обмислянето на института на условното осъждане. Общо казано, всяко по-нататъшно намаляване на наказанието на П. би било в нарушение на разпоредбата на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК, защото по-голямо снизхождение най-малко не би послужило за реализиране на предвидените в разпоредбата на чл.36 НК цели на наказанието, независимо от недоброто здравословно състояние на дееца. 2/ По протеста на ВнАП. Както вече бе споменато, ВнАС не е изпълнил прецизно своето задължение да отговори на всички въздигнати пред него доводи от страна на първостепенната прокуратура в насока на увеличаване на наказанието, наложено на касатора. Отговаряйки по жалбата обаче, обмисляйки мотивировката на ТщОС в обсъждания аспект и съгласявайки се до голяма степен с нея, той по същество е изразил несъгласие и с претенциите на прокуратурата. Първо, безусловно е установено,че подсъдимият е конфликтна личност по характер, което е проличало и в процесния ден в поведението му както към пострадалия, така и към собствения му зет. Вярно е, че отношенията с последния не са били топли поради раздяла между него и дъщерята на П., но също така е вярно че погледнато самостойно, а и съотнесено към други прояви на дееца, то определя последния като избухлив и сприхав човек. Но агресията е отчетена от съдилищата по фактите като отегчаващ несъставомерен субективен елемент. Второ, взети са предвид и лошите характеристични данни за подсъдимия. Тъй като той е реабилитиран, обстоятелството, че някога е бил осъждан може да служи само като недобра характеристична справка, което поначало е сторено. Същото се отнася и за данните за противообществените негови прояви, резултат и от избухливия му характер. Трето, според прокурора, изготвил обвинителния акт, признанията на подсъдимия са не само частични, а и насочени към отричане на реалните му действия и субективно отношение към стореното. Вярно е, признал е той,че непризнаването на вина не отегчава отговорността, но съобщаването на факти, които не могат да бъдат елиминирани и на твърдения, представляващи защитна версия за случилото се, не следва да бъдат ценени като смекчаващи отговорността обстоятелства, заключава държавният обвинител. Както е известно, обвиняемият,респективно подсъдимият, е свободен да избере каквато процесуална позиция желае, но само тази, която подпомага разкриването на престъплението, се толерира от закона при определяне на наказанието в негова полза. В такава насока е тълкуването на ал.2 и 3 на чл.103 НПК, при спазване на тълкувателния способ “per argumentum a contrario”. В конкретния случай съдилищата са ценили частичните самопризнания на обвиняемия, доколкото той е разяснявал сложилите се събития. Те са направили това при преценка на останалия събран доказателствен материал и с оглед процесуалното положение на дееца. Затова са отчели,че обясненията му като доказателствено средство съдържат в себе си частично само-признание. Така че този прокурорски аргумент не може да бъде възприет. Същото се отнася на четвърто място и до последното възражение- без внимание било оставено обстоятелството,че преди да се предаде в полицията, П. е потърсил съдействието на адвокати и едва тогава отишъл да се предаде в РПУ-Попово. Това обстоятелство правилно е оставено без внимание, особено пък обмислено като отегчаващо такова, както вероятно иска да намекне представителят на ВнАП. То показва от една страна желанието на подсъдимия да се предаде след извършване на деянието, а от друга-да то направи, реализирайки предвиденото по Конституция и НПК фундаментално за една правова демократична държава свое право на защита. С оглед изтъкнатото, ВКС не намира аргументи да уважи прокурорския протест с оплакване за наличие на касационното основание по чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК, да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане на ВнАС с указания за прецизиране на мотивите за определяне на наказанието на П. не при превес на смекчаващи обстоятелства. ПО ГРАЖДАНСКИТЕ ИСКОВЕ: Защитата е отправила само общо възражение по жалбата, без никакви аргументи и без такива да бъдат разгърнати в съдебно заседание пред ВКС. Затова последният не намира основания да обмисля аргументи в тази насока. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 155/17.11.11 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д.265 /11 г.по описа на същия съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/