Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 404


гр. София, 14.09.2020 г.


Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на първи юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 715 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:


Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 5336 от 19.12.2019 г. на Я. С. Н. чрез адвокат А. С. от АК – П. срещу решение № 440 от 05.11.2019 г. по в.гр.д.№ 316/2019 г. на Окръжен съд - Смолян, с което е потвърдено решение № 71 от 06.06.2019 г. по гр.д.№ 118/2018 г. на Районен съд - Чепеларе в обжалваната му част – за отхвърляне на предявения от Я. С. Н. срещу Т. Н. Г. отрицателен установителен иск за собственост.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа искане касационно обжалване на решението да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1. За правомощието на съда по чл. 272 ГПК;
2. За задължението на съда да се произнесе по всички възражения на страните и да мотивира решението си като посочи фактически и правни изводи;
3. За предпоставките за допускане на доказателствено искане при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК и предпоставките за прилагането на чл. 174 ГПК;
4. Кое лице се счита за ,,трето” по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК;
5. От кой момент се проявява действието на придобивната давност и учредената ипотека, преди позоваване от лицето на изтекла в негова полза придобивна давност, но след изтичане на придобивния срок, произвежда ли правни последици;
6. Приложима ли е нормата на чл. 113 ЗС при конкуренция на права между лица, които не са договаряли с един и същ праводател;
7. За обхвата на правото на ипотекарния кредитор по чл. 173, ал. 1 ЗЗД да се удовлетвори предпочтително от стойността на ипотекирания имот независимо от това в чия собственост е той;
8. За фактическия състав на нормата на чл. 79 ЗС.
Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с Решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр.д.№ 1055/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 229 от 14.12.2016 г. по гр.д.№ 2221/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о., относно втория въпрос – разрешаването му в противоречие с Решение № 217 от 08.01.2019 г. по гр.д.№ 1961/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., т.18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 45 от 20.04.2010 г. по гр.д.№ 516/2009 г. на ВКС, ІІ т.о, ППВС № 1/1953 г. на ВС, Решение № 115 от 17.09.2018 г. по гр.д.№ 2150/2017 г. на ВКС, ІV г.о./, относно третия въпрос – разрешаването му в противоречие с ТР №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 95 от 15.06.2016 г. по гр.д.№ 5592/2015 г. на ВКС, І г.о., относно четвъртия въпрос – разрешаването му в противоречие с Решение № 167 от 03.07.2018 г. по гр.д.№ 4020/2017 г. на ВКС, ІV г.о., относно петия въпрос – разрешаването му в противоречие с т.2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, решение № 37 от 16.05.2015 г. по гр.д.№ 6418/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 204 от 19.10.2017 г. по гр.д.№ 4806/2016 г. на ВКС, ІV г.о., относно шестия въпрос – разрешаването му в противоречие с Решение № 275 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 444/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 705 от 29.10.2010 г. по гр.д.№ 1744/2009 г. на ВКС и Решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 1163/2013 г. на ВКС, относно седмия въпрос – разрешаването му в противоречие с Решение № 64 от 16.04.2015 г. по гр.д.№ 6300/2014 г. на ВКС, І г.о., относно осмия въпрос – разрешаването му в противоречие с Решение № 79 от 05.07.2019 г. по гр.д.№ 3706/2018 г. на ВКС, ІІ г.о.
Ответникът по касационната жалба Т. Н. Г. е подал писмен отговор чрез адвокат С. С. от САК и адвокат И. Ч. от АК – П., изразява становище, че въззивното решение е правилно и липсват основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е намерил обжалваното първоинстанционно решение за правилно в обжалваната му част. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения отрицателен установителен иск за собственост спрямо ответника Т. Г., като в решаващите си мотиви е приел, че ищцата не е доказала придобиване на процесния имот по давност по силата на предварителен договор от 02.07.1996 г. за предаване владението, а имотът е придобит от ответната стана на основание публична продан. Въззивният съд е приел, че правилно първата съдебна инстанция е изградила изводите си по фактическата страна на спора, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към извършения от нея доказателствен анализ. По делото е установено, че с договор за дарение от 23.05.1997 г., дружеството „Адитон” ЕООД, представлявано от съпрузите А. и А. Р., прехвърля процесния имот на Е.-М. Р., тяхна дъщеря. Впоследствие, с договор за покупко-продажба от 28.07.2006 г., надарената Е.-М. Р. го продава на родителите си А. и А. Р., а те от своя страна на същата дата (28.07.2006 г.) учредяват договорна ипотека в полза на „Булбанк”АД за обезпечение на вземанията по договор за банков кредит № 1187 от 20.07.2006 г. След цедиране на обезпеченото с ипотека вземане в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД в хода на изпълнителното производство, имотът е изнесен на публична продан и възложен на обявения за купувач ответник – Т. Г., по силата на постановление за възлагане от 27.09.2017 г., влязло в сила на 17.04.2018 г., по изп.д.№ 92/2014 г. на ЧСИ П. М..
По делото като доказателство е представен предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот от 02.07.1996 г. между „Адитон” ЕООД, представлявано от съпрузите А. и А. Р., и ищцата Я. Н., с който страните са декларирали, че с подписването на договора владението се предава в полза на купувача. Ищцата по предявения отрицателен установителен иск твърди, че е придобила имота по давност, с непрекъснато владение, упражнявано в периода от 02.07.1996 г. до датата на исковата молба. Първоинстанционният съд е приел, че предварителният договор няма достоверна дата спрямо ответника, не може да му бъде противопоставен и не доказва упражняване на фактическа власт върху процесния имот, поради което е отхвърлил исковата претенция. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд. Изложил е, че обясненията на ответника Р., спрямо когото е предявен отрицателен установителен иск в първата инстанция, не могат да бъдат кредитирани, с оглед заинтересоваността му от изхода на делото. Последният е обезпечил със свой имот договор за банков кредит, който не е погасен и имотът е изнесен на публична продан. Според въззивната съдебна инстанция съществени за отхвърляне на предявения иск са аргументите по въведените от ответната страна правоизключващи собствеността възражения. Ответникът е придобил процесния имот по силата на публична продан, като върху имота е учредена договорна ипотека от 28.07.2006 г. Ищцата поддържа, че имотът е придобит от нея с изтичането на десетгодишна придобивна давност, с начало 02.07.1996 г., като позоваване на давността е осъществено с исковата молба от 08.06.2018 г. Въззивният съд е изложил съображения, че давността е оригинерен придобивен способ, който погасява абсолютните и ограничените вещни права. Изключение от това правило е налице единствено за ипотеките, с оглед положението на ипотекарния кредитор, който не се намира във фактическа власт на имота и не може да предяви ипотечен иск за прекъсване на давността. Дори материалното право на собственост да е придобито по давност, ипотеката се запазва върху имота. Съдът е посочил, че това разбиране е възприето с решение № 204 от 19.10.2017 г. на ВКС по гр.д. № 4806/2016 г., IV г.о., в което е прието, че уредената в закона защитна функция на ипотеката обуславя извода, че същата следва имота, когато е учредена от един собственик, а по-късно имотът е придобит от друго лице на оригинерно правно основание - придобивна давност. В разглежданата хипотеза десетгодишния давностен срок се поддържа да е изтекъл на 02.07.2006 г., т.е. преди учредяването на ипотеката от 28.07.2006 г. Според съда това обстоятелство е без правно значение, тъй като към момента на учредяване на ипотеката не е налице позоваване на давността. Ипотекарният кредитор не придобива фактическата власт върху имота по силата на учредената в негова полза ипотека. Същевременно и владелецът не може да придобие по противопоставим начин собствеността, без да се позове на упражняваната от него фактическа власт, макар позоваването на давността да не е елемент от фактическия състав на това придобивно основание, доколкото собствеността се счита придобита с изтичането на предвидения в закона срок, с оглед разясненията на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е изложил съображения, че при конкуренция в правата на ипотекарния кредитор и владелеца приложение следва да намери правилото на чл. 113 ЗС. То урежда хипотеза, при която лица черпят права от един и същ праводател. В този аспект е посочено, че вписването също не е елемент от фактическия състав на разпоредителните сделки за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, така както и позоваването не е елемент от фактическия състав на давността. Ипотекарният кредитор черпи права от собственика, учредил ипотеката, която е подлежаща на вписване разпоредителна сделка. Прието е, че след като владелецът не се е позовал на изтеклата в негова полза придобивна давност - не е предявил иск или не е вписал титул за собственост, преди датата на вписване на ипотеката, придобитото от него материално право на собственост не може да бъде противопоставено на ипотекарния кредитор, така както то не може да бъде противопоставено и ако давността е изтекла след вписване на ипотеката, съобразно съображенията, възприети в посочената по-горе съдебната практика. Положението на ипотекарния кредитор е идентично и в двете хипотези. В случая ответникът Г. е купувач по публична продан, който черпи права от ипотекарния кредитор, а последният по правилото на чл. 173, ал. 1 ЗЗД има право да се удовлетвори от имота, в чиято собственост и да се намира той. Съдът е приел, че дори и напълно да се възприеме тезата, че ищцата е придобила процесния имот по давност, макар последното да не се установява по делото, придобито от ответника право на собственост ще изключи правото на собственост на ищцата. Последната е разполагала със законова възможност да избегне публичната продан, като плати дълга, освободи имота от ипотеката и се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, което не е сторила. При това положение е възприет краен извод, че правилно първоинстанционния съд е отхвърлил предявения отрицателен установителен иск за собственост. Ответникът е доказал отричаното от ищцата право на собственост.
По отношение на така постановения въззивен акт не следва да се допуска касационно обжалване.
Поставените от касатора въпроси в изложението към касационната жалба (за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и всички относими към спора доказателства и за съдържанието на мотивите към въззивното решение) не съставляват основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика, а е процедирал в съответствие с нея – същият не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, а след преценка на релевантните за спора факти и относимите към тях доказателства и след обсъждане на поддържаните от страните доводи и възражения, относими към спорното право, е направил свои собствени изводи по съществото на спора и по основателността на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК. Съобразяването на практиката на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Третият формулиран от касатора въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК, обективирана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и решение № 95 от 15.06.2016 г. по гр.д.№ 5592/2015 г. на ВКС, І г.о., на която се позовава касатора. При разглеждане на въззивната жалба въззивният съд се е произнесъл по съдържащото се в нея доказателствено искане съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 1 ГПК, извършил е преценка относно неговата относимост, допустимост и необходимост и с определение от 29.08.2019 г. го е оставил без уважение като неоснователно. Преценката по правилността за недопускане на очна ставка по чл. 174 ГПК не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК.
Четвъртия въпрос, поставен от касатора, се явява обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но по отношение на този въпрос не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посоченото от касатора съдебно решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК от ВКС (Решение № 167 от 03.07.2018 г. по гр.д.№ 4020/2017 г. на ВКС, ІV г.о.), е направен преглед на установената от Върховния касационен съд практика кои лица са „трети” по смисъла на чл. 181 ГПК и за доказателствената сила на частните документи. Посочено е, че според решение № 235 от 04.06.2010 г. по гр.д. № 176/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., „трето лице” по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Касае се до неучаствали в съставянето на документа лица, които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Относно договорите, сключени в обикновена писмена форма, съставът на ВКС приема, че съставляват частни документи и се ползват с доказателствена сила само по отношение на авторството им. Такъв документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа (решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр.д.№ 801/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 197 от 23.12.2014 г. по гр.д.№ 7364/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Тъй като частните документи не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК (решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр.д.№ 4880/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д.№ 7175/2014 г. на ВКС, ІV г.о.). Страната не следва да разчита на доказателствената сила на представен по делото частен документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна оспорва, защото съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, нито за вярна датата на съставянето му (решение № 213 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 856/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Конкретно за хипотезата на сключен писмен предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти от представител на юридическо лице, в решение № 84 от 23.06.2009 г. по т.д.№ 681/2008 г. на ВКС, II т.о., се приема, че документът не доказва нито датата, нито мястото на сключването на договора. Когато се поставя въпрос за времето, когато е бил сключен същият и за това разполагал ли е в случая представителят с правомощия, датата на договора следва да се докаже от купувача, тъй като от това доказване той ще извлече изгодни за себе си правни последици. В заключение съставът на IV г.о. на ВКС е дал отговор, че юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице” по смисъла на чл. 181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата. Документът обаче не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ. Правното разрешение на поставения въпрос в обжалваното решение не влиза в противоречие с цитираната практика на ВКС.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по пети, шести и седми въпрос от изложението. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСТГТК на ВКС, правният въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да е включен в предмета на спора по конкретното дело, да е разрешен в обжалваното въззивно решение и да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Посочването на значимия за изхода на делото въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е задължение на касатора. В случая, поставените от касатора въпроси са разрешени от въззивния съд, но не са определящи за крайния изход на правния спор по делото и не са от значение за постановения с обжалваното решение правен резултат. За да отхвърли предявения отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд, след препращане към извършения от първоинстанционния съд доказателствен анализ, е формирал извод за осъществяване на юридическия факт, от който е възникнало правото на собственост на ответника върху процесния имот – влязло в сила постановление за възлагане при публична продан, произвело вещноправно действие. Въззивният съд е споделил и мотивите на първоинстанционния съд, че ищцата не е доказала твърдяното от нея оригинерно придобивно основание по чл. 79 ЗС по отношение на същия имот. След като по делото не са установени елементите от фактическия състав на придобивната давност, то няма как да се претендира за приложение и за защита на правните последици на този придобивен способ, съответно не е налице твърдяната конкуренция на вещни права върху един и същи обект. Решаващото съображение за доказаност на основанието за придобиване на правото на собственост на ответника, и за недоказаност на твърдяното от ищцата правопораждащо основание, само по себе си е достатъчно (независимо от останалите съображения в мотивите на въззивното решение) за отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск. В този смисъл, поставените от касатора въпроси не покриват критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и не предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по седмия въпрос от изложението. В представеното с изложението решение № 79 от 05.07.2019 г. по гр.д.№ 3706/2018 г. на ВКС, ІІ г.о. e прието, че нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнително - добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Изискуемото от чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС волеизявление (позоваване) не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, но без това да означава, че правната последица (придобиване на правото на собственост или на друго вещно право) настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. Придобивната давност е юридическо събитие, в чийто фактически състав нормативно се включва събитие от физическия свят и психични състояния. Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС, придобивната давност включва като обективен елемент упражняване на фактическа власт по отношение на конкретен недвижим имот и субективния елемент - вещта да се държи като своя. Придобивната давност по смисъла на чл. 79 ЗС следва да се разбира като сложен юридически факт от категорията на правомерните юридическите действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения (представляващи субективния елемент от предметното им съдържание), както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи (представляващо обективния елемент от предметното им съдържание). Поставеният от касатора въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а доводите за необоснованост на извода на съда, че фактическият състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС не е осъществен, са относими към основанията за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да се релевират в производството по чл.288 ГПК.
Изходът от настоящото произнасяне представлява основание за ангажиране отговорността на касатора за направените от ответника по касация разноски за защита пред ВКС. Предвид липсата на доказателства такива да са сторени, разноски не се присъждат.
Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение


О П Р Е Д Е Л И:


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 440 от 05.11.2019 г. по в.гр.д.№ 316/2019 г. на Окръжен съд - Смолян.
Определението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: