5 Р Е Ш Е Н И Е № 160 гр. София, 07.06.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди и единадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 617 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. М. Г. от [населено място] бряг, чрез процесуалния му представител адв. Е. В., против въззивното решение № 631 от 23 ноември 2009 г., постановено по гр.д. № 662 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г., с което е потвърдено решение № 59 от 14 април 2009 г., постановено по гр.д. № 295 по описа на районния съд в [населено място] бряг за 2008 г. К. контрол е допуснат с определение № 1188 от 16 ноември 2010 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос декларацията, с която служителят се съгласява да участва в предложените му от работодателя обучения в страната и чужбина, свързани с повишаване на квалификацията му и при евентуално последващо прекратяване на трудовите правоотношения по негово желание да възстанови на работодателя разходите за обучение в определени параметри, обективира ли договор за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 КТ. По поставения въпрос касаторът сочи, че липсата на уговорка между страните по какво ще се обучава касаторът и формата на обучение, водят до извода, че липсва минималното съдържание на договора по чл. 234, ал.1, т. 2 КТ, липсва валиден договор за повишаване на квалификацията и не може да се направи извод, че командировките на касатора са били във връзка с повишаване на квалификацията му; налице е командировка на служителя и тя има различна правна уредба от уредбата за повишаването на професионалната квалификация; уговорката за връщане на разходите по командировка е нищожна като противоречаща на чл. 215 КТ и не поражда задължение за изпълнение. Ответникът [фирма] [населено място], не представя отговор на поставения материалноправен въпрос по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. В писмени бележки и в съдебно заседание ответникът чрез процесуалния си представител адв. И. Б. сочи, че декларацията поражда валидно поетите с нея задължения. С решението си въззивният съд приел, че между страните има договор за повишаване на квалификацията, като само част от него – относно общите задължения и отговорности на работника, са отразени в декларацията от 20 октомври 2001 г.; договорът е изпълнен от страна на работодателя, но е прекратен от касатора при виновно неизпълнение на хипотезата на чл. 234 КТ – договорът по този текст има характер на трудов, тъй като е обусловен от трудовото правоотношение, но по отношение на въпросите, свързани с неговото изпълнение и последици, приложими са общите правила за договорите; касаторът не е бил изпратен в командировка, а на специализация в чужбина; направените за това разходи следва да се квалифицират като пътни, квартирни и дневни пряко свързани с тази цел. По поставения въпрос касационният съд приема следното: Страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определена професия или специалност. Обучението за повишаването на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила. Минималното задължително съдържание на договора е определено в чл. 234, ал. 2 КТ, а ал. 3 дава възможност страните по договора да уговорят и допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи при неизпълнението на първото условие или при незавършване на обучението. Декларацията, с която служителят се съгласява да участва в предложените му от работодателя обучения в страната и чужбина, свързани с повишаване на квалификацията му и при евентуално последващо прекратяване на трудовите правоотношения по негово желание да възстанови на работодателя разходите за обучение в определени параметри, сама по себе си, без да е установено чрез допустимите доказателства в процеса наличието на минималните задължителни условия на договора по чл. 234, ал. 2 КТ, не обективира договор за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 КТ. Касационната жалба е неоснователна. Съдът е сезиран с искове за заплащане на суми за неизпълнение на задължение по договор по реда на чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 234 КТ и по чл. 86 ЗЗД. В исковата молба ответникът в касационното производство изтъква доводи за поето от ответника по иска едностранно задължение да възстанови частично изразходваните от ищеца средства за обучението му, в случай, че трудовото правоотношение се прекрати по желание на работника при подробно описаните в декларация условия и поради настъпването на именно тази хипотеза се дължат съответните суми и лихви върху тях за обучението му. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на заключението на съда за наличието на договор по чл. 234 КТ, нищожност на клаузата за задължение за възстановяване на разходи за работно облекло, обучение, специализация, участие в командировки и др. поради противоречие с чл. 74, ал. 1 КТ, а правоотношенията са на основание чл. 215 КТ. Не е спорно, че страните са били в безсрочно трудово правоотношение, прекратено по инициатива на касатора на 27 ноември 2006 г. по взаимно съгласие. С декларация от 29 октомври 2001 г. касаторът заявил, че се съгласява в случаи, когато участва по предложени му от работодателя обучения в страната и чужбина, свързани с повишаване на квалификацията му и при евентуално последващо прекратяване на трудовото правоотношение по негово желание, да възстанови на работодателя разходите за обученията както следва – при прекратяване на трудовите отношения до 1 година след обучението – 75% от разходите; при прекратяване на трудовите отношения от 1 до 1,5 години след обучението – 25% от разходите; задължението за възстановяване на сумите е в срок от 15 дни от датата на заявлението за прекратяването на трудовото правоотношение. За периода 1 юли 2005 – 15 април 2006 г. касаторът е бил обучаван трикратно в чужбина (за седем дни през м. април 2006 г. в С., за девет дни през м. март и април 2006 г. в С. и за 7 дни през м. юни 2005 г. в Х.) и веднъж едноднедно в рамките на страната, като евентуално дължимите разходи за обучението му съобразно заявеното в декларацията, възлизат на 13276,07 лева, а лихвата върху сумата, считано от 10 ноември 2006 г. е 1360,50 лева. От представените счетоводни документи за осъществени плащания и заявки за участие, които не са оспорени от касатора, както и от безспорното обстоятелство, че касаторът е бил участник и успешно е завършил посочените обучения, следва да се приеме, че са установени задължителните елементи на договора по чл. 234 КТ. Със съгласието и участието си в съответните обучения, предложени му от работодателя, касаторът е изразил волята си да повишава квалификацията си по съответната специалност, по която работи и страните са постигнали съгласие относно мястото, формата и времето на обучението, както и за финансовите, битовите и други условия за времето на обучението. Тъй като договорът по чл. 234, ал. 1 КТ има характер на трудов, но писмената му форма не е въздигната от закона в условие за действителност, то задължителните елементи на договора могат да бъдат установявани с всички допустими доказателствени средства. Представената декларация, подписана от касатора, представлява негово изявление за приемане на условия по чл. 234, ал. 3 КТ. Касаторът още в отговора на исковата молба, а и в течението на съдебното производство, организира защитата си около твърдението, че осъществените пътувания са по естеството си командировки, като разходите по тях не се дължат от работника по аргумент на чл. 215 КТ. Фактът, че работодателят е оформил отсъствието на работника и е определил дължимите за пътуванията пътни, дневни и квартирни пари, не води до извода, че пътуванията са с цел извършване на работа в полза на работодателя на място, различно от мястото за полагане на труд от работника, а и касаторът не е подкрепил твърденията си с доказателства в тази насока. Касаторът още е представил и удостоверения от последващи работодатели във връзка с непредставянето на тях на сертификати, придобити в следствие на проведени курсове и обучения за повишаване на професионалната му квалификация, но тези факти са без отношение към поетото от касатора задължение по договора по чл. 234 КТ, което е валидно. Както се приема в задължителната практика на ВКС (решение № 326 по гр.д. № 706 за 2009 г. на ІV ГО), по изпълнението на договора по чл. 234, ал. 1 КТ и последиците от него, са приложими общите правила за договорите и гражданският закон е приложим относно отговорността при неизпълнение. По изложените съображения следва да се приеме, че атакуваното решение е правилно. Ответникът прави искане за заплащане на разноски по делото на основание чл. 78 ГПК, като представя списък с разноските по чл. 80 ГПК за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 20 декември 2008 г., адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие и упълномощаване за втора съдебна инстанция, адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие и упълномощаване пред ВКС , депозит за вещо лице и платена държавна такса общо за сумата от 3486,73 лева. Към молбата се представят фактура № 48 от 4 декември 2008 г. и фактура № 100 от 23 юни 2009 г., с които доставчикът Адвокатско дружество “Б. и Т.” е заявил на получателя [фирма] задължение за по 1200 лева с ДДС за осъществяване на правна защита и съдействие и процесуално представителство по делото пред първата и въззивната инстанция, банково бордеро за сумата от 150 лева от 5 февруари 2009 г. за депозит за вещо лице и договор за правна защита и съдействие и упълномощаване от 10 март 2011 г. за осъществяване на правна защита и съдействие, процесуално представителство и защита пред ВКС. След преценка на стореното искане и представените доказателства, касационният съд приема, че не следва да присъжда разноски, тъй като разноските пред първоинстанционния и въззивния съд е следвало да бъдат поискани по реда на чл. 248 ГПК, а не пред настоящата инстанция. Договорът за правна защита и съдействие и упълномощаване пред ВКС не е съпроводен с доказателство за действителното заплащане на сумата от задълженото лице, както изисква чл. 78, ал. 1 ГПК, поради което и по него липсва основание съдът да присъди разноски. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 631 от 23 ноември 2009 г., постановено по гр.д. № 662 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: