10 Р Е Ш Е Н И Е № 32 гр. София, 28.07.2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 522 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на оветницата А. М. Л. от [населено място] чрез особен представител адвокат Б. С. срещу решение № 260079 от 23.11.2020г. по в. т. дело № 353/2020г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, 3 търговски състав, с което е потвърдено решение № 33 от 20.02.2020г. по т. дело № 89/2019г. на Окръжен съд Хасково. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт А. М. Л. е осъдена да заплати на Гаранционен фонд, [населено място] на основание чл. 288а, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ сума в размер 30 722,82 лв., представляваща изплатено от Гаранционния фонд обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 12.10.2013г. в [населено място], Италия, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.06.2019г. до окончателното й плащане, както и сума в размер 3 080,59 лв. – направени разноски по делото. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище за неправилност на извода за наличие на извънсъдебно признание на дълга от ответницата, обективирано в спогодба от 2014г. поради обстоятелството, че не е оспорено заплащането на първата вноска от 100 лв. и на сумата общо в размер 3 200 лв., като се позовава на оспорената автентичност на спогодбата на основание чл. 193, ал. 1 ГПК, непредставянето от ищеца на оригинала на спогодбата, липсата на признание на фактите от състава на спорното право и липсата на доказателства за плащане на посочените суми. Касаторът излага доводи за необосновано приемане от въззивната инстанция, че представените с исковата молба копия от документи съответстват на оригиналите и че не е налице нарушение на чл. 193 ГПК, защото Гаранционният фонд нямал право да оспорва представените от компенсационния орган на Италия писмени доказателства. Поддържа също, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а именно: неизпълнението на задължението по чл. 193 ГПК е довело до неизясняване на делото от фактическа страна; съдебният състав не е съобразил, че представените от ищеца доклад за пътно-транспортно произшествие изх. № 24837/2013/10 /10032/8743/10-РС.10/ от 12.10.2013г. на Оперативно звено VII Група „Т.“, Сектор „Пътна полиция“, Отдел „Пътно-транспортни произшествия“ при Столична полиция Рим, РИталия, фактура № 03/28.01.2014г., проформа документ „Безопасност и околна среда“ № 29490/17.10.2013г., издаден от арх. А. Д., забележки, свързани с инцидента по щета № 1302653AUCI, реф. № 13/39047/BG/MES на ИЦБ, експертен доклад по експертиза № 22905 от „С. Ауто Асс“, фактура № 312/15.11.2013г., издадена от „Автоцентър 96“ КД, фактура ХАВ № 160465/2013г., издадена от „Автоцентър Марино“ ООД, и фактура № 54/014/28.01.2014г., издадена от Техническо бюро /С. Ауто/ геодезист Д. Л., са оспорени относно тяхната автентичност и вярност, но въпреки това оригиналите на посочените писмени доказателства не са представени; въззивният съд не е отчел, че заверката на копията е направена от копия, изпратени по факс и електронна поща, което дерогира характера на преписите на официални такива по смисъла на чл. 32 ЗАдв. във връзка с чл. 179, ал. 2 ГПК; съдебният състав е следвало да приложи последиците на чл. 183, изр. последно ГПК. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Ответникът Гаранционен фонд, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат С. Ф. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на обжалвания съдебен акт. Излага доводи за правилност на приетото от въззивната инстанция, че оригиналите на документите, послужили като доказателства за определяне на обезщетението, остават в Компенсационния орган в Република Италия, предвид проведената пред него специална процедура, и не съществува процесуална възможност те да бъдат представени в оригинал от Гаранционния фонд в случай на оспорване по чл. 193 ГПК. Счита, че касаторът е злоупотребил с процесуалните си права, не е налице нарушение на чл. 193 ГПК и няма основание да се открие производство по оспорване, тъй като се касае до особена хипотеза, при която правото на касатора да оспори истинността /авторството/ на оригинали на документи, находящи се по преписката на Компенсационния орган на Италия не може да бъде упражнено, респективно не следва да бъде уважено от съда. Поддържа, че не е налице хипотезата на чл. 183 ГПК, като касаторът е следвало да изиска оригиналите на документите по специалния ред по чл. 614 ГПК, но не и по реда на чл. 183 ГПК, поради което е неприложима санкцията на чл. 183, изр. последно ГПК. Ответникът моли въззивното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените разноски. Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуалнолегитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. С определение № 12 от 06.01.2022г. по т. дело № 522/2021г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка дали разрешението на следните процесуалноправни въпроси съответства на практиката на ВКС: 1. Каква е доказателствената сила на частен документ, съдържащ признание на задължението, чиято автентичност е своевременно оспорена по реда на чл. 193 ГПК от страната, която го е подписала? 2. Каква е доказателствената сила на представени заверени от страната преписи при направено изрично искане за представяне на оригиналите на основание чл. 183 ГПК? Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното: Въз основа на приетия в първоинстанционното производство доклад за пътно-транспортно произшествие от 12.10.2013г., изготвен от Столична полиция – [населено място], Сектор „Пътна полиция“, и заключението на съдебната автотехническа експертиза /САТЕ/, изготвено от вещо лице инж. С. П., въззивният съд е приел, че по вина на ответника А. М. Л. /настоящ касатор/ при управление на лек автомобил „Шевролет К.“ с български регистрационен № ДКН Х 5572 BG, собственост на З. М., на 12.10.2013г. в [населено място], Република Италия е настъпило ПТП, при което са причинени имуществени вреди на лек автомобил „Ауди А4 Авант“. Констатирал е, че А. Л. не е забелязала задължителния знак за спиране „STOP “ и не е дала предимство на другия автомобил, в резултат на което е настъпил челно-страничен сблъсък, при контакт на предната челна част на лекия автомобил марка „Ауди А4 Авант“ със страничната дясна част на лекия автомобил с българска регистрация „Шевролет К.“. Съдебният състав е установил наличието на причинно–следствена връзка между механизма на настъпване на процесното ПТП и описаните увреждания на лекия автомобил „Ауди А4 Авант“. За да направи извод, че Гаранционният фонд е активно материалноправно легитимиран да предяви регресния иск по чл. 288, ал. 12 КЗ/ отм./, въззивната инстанция е приела, че са осъществени необходимите предпоставки: настъпилото ПТП; причинените в резултат на него имуществени вреди; към момента на процесното ПТП ответницата /касатор/ е управлявала лекия автомобил без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в нарушение на чл. 249 във връзка с чл. 259 КЗ /отм./, поради което е невъзможно да се определи застрахователят; изплащане на обезщетението за причинените имуществени вреди по чл. 288, ал. 1 КЗ /отм./ - обезщетението е заплатено от НББАЗ и е възстановено от Гаранционния фонд на НББАЗ в размер 34 022,82 лв., поради което Гаранционният фонд е встъпил в правата на увреденото лице до размера на платеното. Въззивният съд е изложил съображения относно приложимото материално право за уреждане на задълженията, произтичащи от непозволеното увреждане, а именно правото на Република Италия, предвид обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило на територията на Република Италия – [населено място], съгласно чл. 105 КМЧП, поради което Компенсационният орган на Република Италия е компетентен да прецени дали са налице предпоставките за изплащане на обезщетението и неговият размер. Приел е, че меродавна е стойността на вредите, определена от Компенсационния орган в Република Италия, а Гаранционният фонд заплаща обезщетението въз основа на предоставените от НББАЗ документи и няма правомощие да прави преценка по същество относно предпоставките за изплащане на обезщетение и неговия размер, нито може да оспорва автентичността на доклада като официален свидетелстващ документ и на представените фактури за направените разходи по възстановяването на причинените от деликта имуществени вреди като частни документи - аргумент от разпоредбата на чл. 285, ал. 6 КЗ /отм./. Изводът за дължимост на претендираната с исковата молба сума е аргументиран и с представената по делото спогодба от 2014г., без посочени ден и месец, за която е прието, че е сключена на 27.11.2014г., предвид клаузата на чл. 2 от спогодбата, съгласно която първата вноска в размер на 100 лв. е направена на 27.11.2014г. при сключването на спогодбата. Изложени са съображения, че с подписването на спогодбата ответницата е признала общия размер на задължението и е приела погасяването на дълга да стане при условията на разсрочено плащане, както и че в процесното исково производство оветницата не оспорва заплащането на сумата в размер 3 200 лв., равняваща се на 32 месечни погасителни вноски., във връзка с постигнатата спогодба. Предвид спогодбата и поради частичното погасяване на задължението е направен извод, че е налице признание на дълга. По отношение на оспорената от ответницата автентичност на представените с исковата молба писмени доказателства, с оглед представянето им в заверени от ищеца ксерокопия, въззивният съд е приел, че не е налице нарушение на процесуалния закон – чл. 193 ГПК, и няма основание да бъде открито производство по оспорването на автентичността и съдържанието на „Доклада за ПТП“, съставен на 12.10.2013г. от Столичната полиция – Рим. За да направи този извод, съдебният състав е отчел, че оригиналите на оспорените документи се намират в Компенсационния орган, който е определил и изплатил обезщетение на правоимащото лице - Италианското централно бюро, и се е аргументирал с клаузатата на т. 8.4 от Споразумението между компенсационните органи и Гаранционните фондове, в която са посочени реквизитите по искането за реимбурсация и е предвидено изпращането на искането и на писмените доказателства да става по факс или по електронна поща. С оглед на посочената регламентация въззивната инстанция е заключила, че оригиналите на тези документи остават при компенсационния орган, извършил плащането на дължимото обезщетение - Италианското централно бюро, а представените в заверени преписи от ищеца писмени доказателства съответстват на оригиналните. По поставените процесуалноправни въпроси: Отговорът на релевантните правни въпроси се съдържа в разпоредбите на чл. 183, ал. 1 и чл. 193 ГПК. Разпоредбата на чл. 183, ал. 1 ГПК предоставя възможност на страната да представи документа, на който се позовава, в заверен от нея препис. Ако противната страна поиска да види оригинала, страната, представила преписа, е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Задължението важи и за хипотезата, при която оригиналът се намира у трето лице. При неизпълнение на това задължение представеният препис трябва да бъде изключен от доказателствата по делото, като не е необходимо да бъде заявено изрично искане от страна за това процесуално действие на съда. В този случай преписът от документа не е годно доказателствено средство и съдът не може да основе своите фактически и правни изводи въз основа на него. Разпоредбата на чл. 193, ал. 1 ГПК предвижда право на заинтересованата страна да оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен, а когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването може да бъде направено най-късно до края на заседанието. При оспорване на автентичността на представен частен документ, ако страната, представила документа, заяви, че желае да се ползва от него, съдът е длъжен да постанови извършване на проверка на истинността /автентичността/ на документа. В този случай страната, представила заверения препис от документа, е длъжна да представи оригинала за изготвяне на заключението на съдебно-графическата експертиза. Съдебно-графическата експертиза е допустимото и относимо доказателствено средство, с което може да се докаже оспорването на автентичността на документа. Частен документ, съдържащ признание на задължението, чиято автентичност е своевременно оспорена по реда на чл. 193 ГПК от страната, която го е подписала, има обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на документа, освен ако оспорването бъде доказано от страната, която го е направила. При оспорване на частен документ, който формално носи подписа на оспорилата го страна, при непредставяне на оригинала му оспорващият е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на изследване не позволява на експертизата да изключи евентуално извършена техническа подправка на подписа върху първообраза чрез различни многобройни способи. В посочения смисъл е константната практика на ВКС обективирана в множество решения на ВКС – напр. решение № 1/30.01.2015г. по т. д. № 52/2014г. на ВКС, решение № 189/25.09.2018г. по гр. д. № 890/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 362/15.07.2010г. по гр. д. № 536/2010г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 79/10.09.2010г. по т. д. № 628/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 91/01.04.2015г. по гр. д. № 5960/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 14/24.07.2017г. по т. д. № 2800/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 174/07.10.2013г. по гр. д. № 1992/2013г. на ВКС, ГК, II г. о. и други съдебни актове. По правилността на въззивното решение: Предвид даденото разрешение на релевантните процесуалноправни въпроси, настоящият съдебен състав приема, че въззивното решение е неправилно. При разглеждане на спора между страните и постановяване на решението въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 183, ал. 1, предл. 1 и чл. 193, ал. 2 ГПК. В отговора на исковата молба, депозиран в предвидения в чл. 131, ал. 1 ГПК едномесечен срок, особеният представител на ответницата е оспорил автентичността и верността на конкретно посочени писмени доказателства, представени от ищеца с исковата молба за установяване на необходимите предпоставки за ангажиране на отговорността на ответницата като делинквент – причинител на твърдяното в исковата молба ПТП, и е поискал ищецът да бъде задължен на основание чл. 183 ГПК да представи оригинали или официално заверени преписи на оспорените документи. Първоинстанционният съд не се е произнесъл по това искане и е уважил предявения иск. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за постановяване на първоинстанционното решение при неправилно установена фактическа обстановка поради допуснато нарушение на чл. 183 и чл. 193 ГПК. Въпреки направените от въззивника оплаквания, Апелативен съд Пловдив не е отстранил допуснатите от Окръжен съд Хасково съществени процесуални нарушения – не е задължил ищеца /въззиваем/ да представи оригиналите на оспорените писмени доказателства, не е извършил преценка кои от доказателствата представляват официални свидетелстващи документи и кои частни документи и не е постановил извършване на проверка на истинността на съответните документи съобразно техния вид съгласно чл. 193, ал. 2 ГПК и предвид тежестта за доказване на неистинността/ истинността на оспорените документи съобразно чл. 193, ал. 3 ГПК. В резултат на допуснатите процесуални нарушения въззивната инстанция неправилно е приела, че представените с исковата молба копия от документи съответстват на оригиналите и че е налице извънсъдебно признание на дълга от ответницата, обективирано в спогодбата от 2014г. Изводът за наличие на извънсъдебно признание в спогодбата поради обстоятелството, че не е оспорено заплащането на първата вноска от 100 лв. и на сумата общо в размер 3 200 лв., е необоснован. Изявлението за извършено плащане на сумата общо в размер 3 200 лв. е направено в спогодбата, чиято автентичност е оспорена. При оспорване на частен документ, носещ подписа на оспорващата го страна, не е необходимо страната изрично да оспори всички отразени в документа факти, тъй като ако бъде установена неавтентичност на документа, въз основа на него не може да се приеме, че материализираното в него изявление е направено от лицето, сочено като издател на документа, нито може да се приеме, че с документа се удостоверяват отразените в него факти и обстоятелства, нито въз основа на него да се правят правни изводи. Неправилно въззивният съд е приел, че липсва нарушение на чл. 193 ГПК, защото оригиналите на оспорените документи се намират в Компенсационния орган в Италия – Италианското централно бюро, и съгласно т. 8.4 от Споразумението между Компенсационните органи и Гаранционните фондове изпращането на искането за реимбурсация и на писмените доказателства става по факс или по електронна поща. Посоченото Споразумение между Компенсационните органи и Гаранционните фондове е прието на основание чл. 6, т. 3, б. „а“ от Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 май 2000г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства и за изменение на Директиви 73/239/ЕИО и 88/357/ЕИО на Съвета /Четвърта директива за автомобилното застраховане/ и в него са уредени функциите и задълженията на Компенсационните органи, упълномощени от съответната страна-членка по обезщетяване на пострадали лица в резултат на събитие, което попада в обхвата на чл. 1 от Директива 2000/26/ЕО, и на Гаранционните фондове, както и процедурите по реимбурсация на платеното от съответния Компенсационен орган обезщетение – реимбурсация от страна на Компенсационния орган на страната на застрахователната организация, чието поделение е издател на полицата /част I, глава III/; реимбурсация от страна на Гаранционния фонд на страната, на чиято територия е възникнало застрахователното събитие, или от Гаранционния фонд на страната, на чиято територия е регистрирано превозното средство, предизвикало инцидента /част II, глава III/. Това Споразумение продължава да действа и след приемане и влизане в сила на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009г. относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Споразумението между Компенсационните органи и Гаранционните фондове е относимо спрямо отношенията между Компенсационните органи и Гаранционните фондове, но не и спрямо отношенията между Гаранционния фонд и делинквента, тъй като в него не се урежда процедурата на възстановяване на платените суми от виновния водач. Процедурата за възстановяване на реимбурсираните суми от страна на делинквента се урежда от съответното национално законодателство, в случая от разпоредбите на чл. 288а, ал. 3 във връзка с чл. 288, ал. 12 и ал. 14 КЗ /отм./, а при спор – и от разпоредбите на ГПК. Ищецът твърди наличие на фактическия състав на чл. 288а, ал. 1, т. 1 връзка с ал. 3 и чл. 288, ал. 12 и ал. 14 КЗ /отм./. Разпоредбата на чл. 288а, ал. 3 във връзка с чл. 288, ал. 12 и ал. 14 КЗ /отм./ урежда правото на Гаранционния фонд за встъпване в правата на увреденото лице. Регресните и суброгационни права на Гаранционния фонд са следствие на изпълнението на задължението за плащане в предвидените от закона хипотези, каквото е предвиденото задължение по чл. 34, ал. 3 от Правилника за устройство и дейността на ГФ, съгласно която разпоредба Гаранционният фонд възстановява суми, когато Националното бюро на българските автомобилни застрахователи /НББАЗ/ в съответствие с международните договори, по които е страна, е заплатило обезщетения за вреди, причинени от ПТП по чл. 28, ал. 1, б. „б“, „аа“, „бб“, „гг“ и § 5а, настъпили в друга държава-членка. При уреждане на претенции и реимбурсиране на платено обезщетение НББАЗ, респективно Гаранционният фонд не са правораздавателен орган и следва да се съобразят с изпратените от Компенсационния орган, платил обезщетението на увреденото лице, документи, отнасящи се до отговорността на делинквента. При предявен иск от Гаранционния фонд срещу виновния водач /делинквента/ ответната страна има право да изрази становище по предявения иск и представените от ищеца доказателства за установяване на релевантните факти, което в настоящия случай е направено чрез особения представител в подадения в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор. Нито в относимите директиви, нито в Споразумението между Компенсационните органи и Гаранционните фондове съществува забрана за представяне на писмените доказателства в оригинал при възникнал между страните спор относно тяхната истинност. Действително в разпоредбата на т. 8.4 от Споразумението е предвидено, че изпращането на искането за реимбурсация става по факс или по електронна поща, която разпоредба позволява изпращане на писмените доказателства по същия начин. Съгласно т. 8.4, изр. 2 от Споразумението писмените материали във връзка със случая следва да бъдат предоставени на общо основание. Посочената клауза не изключва приложението на разпоредбите на чл. 183 и чл. 193 ГПК. Документите, отнасящи се до отговорността на делинквента и изплащане на обезщетението на увреденото лице от Компенсационния орган следва да бъдат изпратени на съответния Гаранционен фонд с искането за реимбурсиране, като това може да бъде направено по факс или по електронна поща, но при наличието на спор между Гаранционния фонд, който е възстановил платеното обезщетение и се е суброгирал в правата на пострадалото лице, и виновния водач /делинквента/ относно тяхната автентичност и верност, съдът е длъжен да изследва и се произнесе по истинността на оспорените писмени доказателства съобразно предвидените в националното законодателство разпоредби – в случая чл. 183 и чл. 193 ГПК. Предвидената в Регламент /ЕО/ № 1206/2001 на Съвета от 28 май 2001г. относно сътрудничеството между съдилища на държавите-членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела, както и раздел II от Глава 56 от ГПК възможност за отправяне на искане за събиране на доказателства до компетентния орган на друга държава-членка или при условията на чл. 17 от регламента да изиска непосредствено събиране на доказателствата не изключва приложението на чл. 183 и чл. 193 ГПК в хипотезата на представени от страна по спора писмени доказателства, чиято истинност е оспорена от другата страна. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е неправилно – постановено е при нарушение на съдопроизводствените правила на чл. 183 и чл. 193 ГПК, поради което следва да бъде отменено. На основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото трябва да се върне на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото съдебният състав следва да извърши проверка на истинността на оспорените писмени доказателства съобразно техния вид и доказателствена сила съгласно чл. 193, ал. 2 ГПК и предвид тежестта за доказване на неистинността/истинността на оспорените документи съобразно чл. 193, ал. 3 ГПК. С оглед изхода на спора настоящият съдебен състав не се произнася по исканията на страните за присъждане на разноски, а същите следва да бъдат съобразени от въззивната инстанция по реда на чл. 78 ГПК, предвид крайния изход на спора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 260079 от 23.11.2020г. по в. т. дело № 353/2020г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, 3 търговски състав. ВРЪЩА делото на Апелативен съд Пловдив за ново разглеждане от друг състав. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.