9 Р Е Ш Е Н И Е № 359 София, 08 октомври 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на дванадесети септември две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ КАПКА КОСТОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1144/2012 година Производството по делото е по реда на чл. 420, ал.2 от НПК и е образувано по искане на осъдения Д. В. Д. за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила въззивно решение № 18/16.02.2012 г., постановено по ВНОХД № 22/2011 г. от Окръжния съд – Ямбол, с което е изменена осъдителната присъда на Районен съд - Ямбол. В искането за възобновяване на делото се съдържа позоваване на касационните основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Прави се искане за отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане от стадия на досъдебното производство, алтернативно намаляване на наказанието и „отмяна на мярката за неотклонение задържане под стража”. В съдебното заседание пред ВКС осъденият Д. Д. и неговият защитник поддържат искането за възобновяване. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : І. С първоинстанционната присъда № 1250/23.12.2011 г., постановена по НОХД № 1626/2011 г. от Районен съд – Ямбол, подсъдимият Д. В. Д. е бил признат за виновен в това, че на 22.09.2011 г. е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14- годишна възраст – Р. С. – [дата на раждане] , като употребил за това сила и заплашване – престъпление по чл. 150, ал.1 от НК. Наложеното наказание е шест години лишаване от свобода. С въззивното решение, постановено по жалба на осъдения Д., присъдата е изменена, като наказанието лишаване от свобода е намалено на четири години и шест месеца. Искането за възобновяване е процесуално допустимо, но неоснователно. І. Аргументацията за пропуски в процесуалната дейност на разследващите и съдебни органи, произтичащи, според молителя, от отказа да бъдат извършени процесуално-следствени действия (очна ставка между пострадалата С. и осъдения Д. и следствен експеримент), процесуални пороци при събирането на част от доказателствата и неправилната им оценка, са неоснователни. По исканията, направени от осъдения и неговата защита при предявяване на разследването, се е произнесъл прокурор, съобразно изискванията на чл. 229, ал.3 от НПК. Твърде некоректно в искането се поддържа, че в „нарушение на чл. 143 във вр. с чл. 107, ал.3 от НПК” прокурорът е отказал извършването на очна ставка между пострадалата С. и осъдения Д.. Очевидно се пропуска, че към това процесуално – следствено действие не е било възможно да се пристъпи, предвид обстоятелството, че обвиненото лице не е давало обяснения по обвинението. Тоест, няма как да се твърди, че съществуват съществени противоречия между гласните доказателствени източници (показания на свидетел и обяснения на обвиняем), изискващи прилагането на този доказателствен способ. На следващо място, пред двете съдебни инстанции не е отправяно искане за извършване на следствен експеримент (виж, протокол за съдебно заседание от 23. 12.2011 г. от НОХД № 1626/2011 г., допълнение към въззивна жалба, л. 88 от ВНОХД № 22/2012 г. и съдебно заседание от 25.01.2012 г.) и това е напълно обяснимо. Липсват каквито и да е основания да се счита, че по делото е следвало да се извърши следствен експеримент. Необходимостта от извършването му и сега в искането не е отчетливо заявена, а голословно се претендира нарушено право на защита поради отхвърляне на доказателствено искане с такъв предмет, каквото искане, както се каза, не е отправяно към съда. Не е допуснато нарушение, което да е съществено по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, с отказа на въззивния съд да уважи доказателствените искания на осъдения Д.. С допълнение към въззивната жалба са направени искания за извършване на очна ставка между пострадалата Р. С. и подсъдимия Д., назначаване на повторна СПЕ за пострадалата и такава по отношение на подсъдимото лице, с посочени въпроси, които в обобщение са изисквали отговор – „дали Д. е склонен към лъжа”. С определение, постановено в съдебното заседание от 25.01.2012 г., въззивният съд е отхвърлил тези искания. Мотивирано е прието, че заключението на назначената и приета по делото СПЕ за непълнолетната С., ведно с допълнителните пояснения на вещото лице в съдебното заседание, е ясно, обосновано и несъдържащо съмнение за неговата правилност. Както правилно е отбелязал и въззивният съд, в тази връзка, твърдения за наличието на предпоставките по чл. 153 от НПК не се съдържат и в самата допълнителна жалба. Правилно е отхвърлено искането за назначаване на съдебно-психологическа експертиза по отношение на Д.. По делото липсват обективни данни за отклонение и/или несъответствия на интелекта и личностното развитие у подсъдимия, респективно данни за нарушение в способността му правилно да възприема фактите и да дава достоверни обяснения за тях. Няма нарушение на правото на защита като не е проведена очна ставка между подсъдимия Д. и пострадалата С.. Провеждането на това процесуално-следствено действие е предвидено в чл. 143 от НПК като възможност при преценка за необходимост, но няма задължителен характер. Наличието на противоречия (в конкретния случай пострадалата изнася факти за осъществено насилствено блудствено действие, а подсъдимия отрича), не е достатъчно основание за провеждането на очна ставка, след като съдът е преценил, че това не се налага, предвид възможността да отстрани противоречието по предвидения процесуален ред. По конкретното дело разпитът на пострадалата и подсъдимия са детайлни и задълбочени. Противоречията относно съществените обстоятелства не са подминати от съда, който надлежно ги е констатирал и отстранил по реда, предвиден в чл. 305, ал.3 от НПК, като са изложени подробни съображения. Освен това, възрастта на пострадалата С., която към момента на деянието е била близко до малолетието, експертното мнение за състоянието и след деянието – страх от нова среща с извършителя, срам, унижение, продължаващи във времето, ясно сочат че тя има качеството на „уязвима жертва” (виж, Рамково решение на Съвета на ЕС от 15.03.2001 г. относно правното положение в наказателното производство на жертвите от престъпления). Като такава жертва се нуждае от специална защита, освен друго и да бъде разпитвана само толкова пъти, колкото действително е необходимо за целите на наказателното производство и с оглед спазване принципа за разкриване на обективната истина. Пострадалата С. е разпитвана четири пъти в досъдебната фаза (от разследващ орган за фактите, разпит преди разпознаването, разпит пред съдия по реда на 223 от НПК). Разпитана е в хода на съдебното следствие в присъствието на подсъдимия и неговата защита, които не са й поставяли въпроси за изясняване на съзрени от тях неясноти, непълноти или противоречия в депозираните показания. Във всички разпити пострадалата последователно е заявявала идентични данни, разкриващи съставомерните признаци на деянието по чл. 150 от НК. Провеждането на очна ставка би бил шестия път, в който пострадалата е следвало да възпроизвежда факти относно престъплението, а това не би било подходящо за нея, като се има предвид и експертният отговор по СПЕ – т.4, абзац последен. При тези данни и казаното по – горе за процесуалната дейност, извършена от съдебните инстанции, с отказа на съда да допусне очна ставка не са компрометирани основните принципи на процеса, поради което и липсва претендираното нарушение. Не намира подкрепа и възражението за едностранна и необективна оценка на доказателствените материали, предоверяване на показанията на пострадалата, „без задълбочена анализ на същите, предвид особеното й положение в процеса”. От мотивите на въззивното решение ясно личи, че за да даде доверие на показанията на пострадалата съдът ги е подложил на внимателна проверка, съобразявайки нейната възраст и положението й на жертва (пострадалата не е конституирана като страна). Тези показания са съпоставени с останалите доказателствени средства (показанията на И. С., П., А., Н.), обсъдени са в контекста на изводите по СПЕ и именно на тази основа е направено крайното заключение за тяхната логичност и последователност. Твърдението на защитата, че пострадалата С. депозира уличаващи показания, за да оправдае собственото си поведение – „да се съгласи да разговаря и разхожда с подсъдимия”, е неубедително. В тази връзка, изводимите данни от показанията на свидетеля П. за състоянието на пострадалата почти непосредствено след деянието (трепереща, ужасена и разплакана), правилно са използвани от съдебните инстанции за проверка на показанията й. Тези данни, съчетани с факта, че до момента на инцидента пострадалата и подсъдимия не са имали никакви контакти и взаимоотношения, опровергават тезата за повлияването й по посочените от защитата подбуди и/или други такива. Неоснователни са и останалите възражения на осъденото лице : за допуснати нарушения на чл. 288 от НПК; на чл. 140 от НПК при разпита на непълнолетния свидетел А., тъй като не е присъствал „инспектор Д.”; за пропуски при извършване на разпознаването в досъдебното производство; за несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл. 246 от НПК. Първоинстанционният съд не е имал основание да уважи искането на защитата за прекратяване на съдебното производство, тъй като не са били налице предпоставките на чл. 288, т. 1 от НПК. Защитата е твърдяла, твърди и сега, че : след привличането на Д. като обвиняем с постановление от 28.10.2011 г. е проведен разпит, в който той е заявил, че желае да даде обяснения, но такова не му е било снето, както и че в нарушение на чл. 226 от НПК, без да е докладвано делото на прокурора, е предприето предявяване на разследването. Според молителят тези две нарушения са ограничили правото му на защита – да даде обяснения и да направи доказателствени искания. Проверката на материалите по делото не разкрива претендираните нарушения. От протокола за проведения на 28.10. 2011 г. разпит на обвиняем (л. 30 от досието на досъдебното производство) се установява, че в него са отразени всички изявления на участващите. Обяснението, което Д. е депозирал след като е бил поканен съгласно чл. 138, ал.3 от НПК се изразява в следното : - „ Желая да давам обяснение. Не се признавам за виновен , тъй като не съм направил никакво престъпление”. Непосредствено след това и в присъствието на защитник е удостоверил с подписа си, че обясненията му са правилно записани. Изключително право на обвиняемия е да прецени дали да даде обяснения или не , в какъв обем и дали желае да отговаря на въпроси (чл. 55, ал.1 от НПК). При посочените по-горе данни, абсолютно несъстоятелно е твърдението за ограничаване на това негово право. Безпредметно е обсъждането на оплакването за нарушаване на нормата на чл. 226 от НПК, регламентираща действия на разследващия орган и прокурора преди предявяване на разследването. Неспазването на визираното в чл. 226, ал.1 правило в принципен план не ограничава процесуалните права на подсъдимия. Отделно от това, съставеният протокол за предявяване на разследването не дава никакви основания да се счита, че тези правила са пренебрегнати, и/или че предоставеното време за проучване на материалите от защитата и обвиненото лице е било недостатъчно с оглед фактическата и правна сложност на делото и неговия обем. Впрочем, такива възражения или искания към онзи момент не са правени. Неубедителни са възраженията за допуснати пропуски при извършеното разпознаване на Д., както и за нарушение на чл. 140 от НПК при разпита на свидетеля А.. Първо, спазени са изискванията на чл. 169- чл. 171 от НПК. Второ, подсъдимият не е отричал факта, че на инкриминираната дата и място е контактувал с пострадалата. Що се отнася до второто възражение, то достатъчно е да се препрати към закона – чл. 140, ал.2 от НПК, която разпоредба не предписва задължително присъствие на лицата по алинея първа когато се разпитва непълнолетен свидетел. Всъщност, оспорването е декларативно заявено, без да се излагат конкретни доводи за евентуалната същественост на претендираното нарушение (в тази връзка виж, т. 2 от ТР № 10/77 г. по н.д. № 8/77, ОСНК). Освен това, по делото липсват данни, обосноваващи необходимост при разпита на непълнолетния свидетел да присъства психолог или педагог. Накрая, обвинителният акт не страда от значими недостатъци. Пределите на обвинението са ясно очертани, достатъчно подробно са отразени фактите и правната квалификация, за които осъденият е бил обвинен. Оплакването за нарушение на материалния закон е подкрепено с доводи : че „след като бъдат изправени процесуалните нарушения и след събиране на допълнителни доказателства и внимателен анализ ще следва да се приеме, че се касае за деяние, което се квалифицира като опит. Недоказани са твърденията на пострадалата за употребена сила и заплаха и извършени блудствени действия”. Така поднесените доводи, получили в искането за възобновяване квалификация „нарушение на закона”, не разкриват съдържанието на основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. Доколкото може да се изведе и оспорване на процесуалната дейност на съдебните инстанции, то неоснователността на същото вече бе коментирана. При установените фактически обстоятелства законосъобразно подсъдимият Д. е бил признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение по чл. 150, ал.1 от НК. Наложеното наказание е определено при условията на чл. 54 от НК и при съобразяване на всички обстоятелства, значими за степента на отговорността. Въззивният съд е намалил размера на наложеното наказание, предвид преоценката, която е направил за степента на обществена опасност на деянието. Съдът обаче не е могъл да пренебрегне неблагоприятните данни за личността на подсъдимия – множество предходни осъждания, които са преимуществено за престъпления против половата неприкосновеност на личността (чл. 152 и чл. 150 от НК). Ето защо настоящият състав не намира основания за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание и така отхвърля като неоснователно и отправеното искане за приложението на чл. 55 от НК, тъй като липсват предпоставките на посочената правна норма. В определения размер от четири години и шест месеца лишаване от свобода санкцията прави постижими целите на чл. 36 от НК. С оглед изложеното и на основание чл. 424 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като установи, че не са налице предпоставките на чл. 422, ал.1, т. 5 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Д. В. Д. за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила въззивно решение № 18/16.02.2012 г., постановено по ВНОХД № 22/2011 г. от Окръжния съд – Ямбол . ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.