Р Е Ш Е Н И Е № 29 гр. София, 24.02.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на петнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора П. Маринова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 42 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура против въззивно решение № 394/25.11.2015 г. на Софийски апелативен съд, НО, VІ-ти състав, постановено по ВНОХД № 413/2015 г., с което е била потвърдена присъда № 943/27.02.2015 г. на Благоевградския окръжен съд по НОХД № 248/2014 г. С тази присъда подсъдимият П. И. Н. е бил признат за невиновен в периода 09.-11.08.2013 г., в [населено място] (на 09.08.2013 г.) и в [населено място] (11.08.2013 г.), при продължавано престъпление, да е прокарал в обръщение подправени парични знаци – две банкноти с номинал от 200 евро, като знаел, че са подправени, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 244 ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК. В касационния протест се излагат доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НК. Твърди се, че поради неправилна оценка на показанията на св. Н. и С. се е стигнало до незаконосъобразно оправдаване на подсъдимия. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на САС. В с. з. пред ВКС прокурорът от ВКП не поддържа протеста и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият лично и чрез упълномощения си защитник изразява позиция за неоснователност на протеста. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационният протест е неоснователен. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил допълнително въззивно следствие (вкл. разпит на св. С. и Н.), както и последваща цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически положения, на основата на които е приел за недоказано авторството на деянието. Изводите му са основани на съвкупна оценка на доказателствените материали, без да е допуснато селективното им или превратно тълкуване. Неоснователни са възраженията относно оценката на показанията на св. Н. и С., самостоятелно и в съчетание с извършените от тях разпознавания на ДП. Тук следва да се припомни, че преценката за достоверност на доказателствените средства, а също и за тяхната достатъчност за обосноваване на виновност или невинност е суверенно правомощие на инстанциите по същество и ВКС няма право да подменя вътрешното убеждение на решаващия съд, когато то е правилно формирано, както е в конкретния случай. В мотивите си въззивният съд е изложил подробни и убедителни съображения защо не се доверява на показанията на двете свидетелки, че автор на отделните деяния е подсъдимия Н.. Заявеното от тях за двукратното му разпознаване на ДП очевидно е контрастирало с установеното от приложените протоколи за разпознаване, че това е станало само един път и то 10 месеца след деянията (на 25.06.2014 г.), като първия път (на 18.12.2014 г.), респ. в период по-близък до тяхното извършване, те всъщност са идентифицирали друго лице като автор. Констатирани са несъответствия и между описанието на дееца в разпита по чл. 170 от НПК, предхождащ разпознаването и белезите, по които те действително са осъществили разпознаването на подсъдимия Н.. Всички тези обстоятелства, обсъдени самостоятелно и в тяхната взаимна връзка, са дали основание на инстанциите по същество да отчетат показанията на св. Н. и С. като противоречиви, а поради това и ненадеждни и несигурни досежно идентификацията на подсъдимия, което е предопределило и крайния изход на делото. Техните възприятия са били единственият първичен и до голяма степен решаващ доказателствен източник за авторството, който обаче не се е откроявал с нужната убедителност, за да послужи като сигурна и еднозначна основа за осъждане. Затова, като е потвърдил оправдаването на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, САС правилно е приложил и материалния закон. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 394/25.11.2015 г. на Софийски апелативен съд, НО, VІ-ти състав, постановено по ВНОХД № 413/2015 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: