8 Р Е Ш Е Н И Е № 437/11 г. С., 10.04.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на десети ноември две хиляди и единадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1209/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 681 от 06.07.2011 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 12.04.2010 г. и на решението от 25.06.2010 г. за поправка на очевидна фактическа грешка по гр. д. № 2606/2006 г. на Софийския градски съд по подадената от Е.-З. Д. Ч. касационна жалба. От ответниците по касация Е. Б. М. и М. С. М. считат, че касационната жалба е неоснователна, Д. В. В. изразява становище за нейната основателност. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение жалбоподателката Е.-З. Д. Ч. е осъдена да предаде на Е. Бл. М. и М. Ст. М. гаражна клетка № 21 в сградата на Ж. “П.” в [населено място], [улица], както и да им заплати 1 980 лева на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за периода от 01.05.1998 г. до 30.04.2003 г., ведно със законната лихва, считано от 20.05.2003 г. до окончателното изплащане, и 1 228 лева разноски за двете инстанции; на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ е отменен н. а. № 63/1989 г., а предявеният от жалбоподателката отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ е отхвърлен. С решение от 25.06.2010 г. въззивният съд допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в смисъл, че решението е постановено при участието на трето лице - помагач. Въззивният съд приел, че ищците са собственици на спорния гараж, който им е разпределен, в качеството на наследници на първоначалния член по право на жилищностроителната кооперация Б. М., с решение на Общото събрание на Ж. “П.”, обективирано в протокол от 25.06.1991 г. Решението по гр. д. № 4227/1997 г. на Софийския районен съд за обявяване на протокола за документ с невярно съдържание в частта, че са присъствали 35 член-кооператори, не обвързва ищците, тъй като не са страни по делото. Затова и възражението на Ем. Ч. за нищожност на решението на общото събрание, основано на влязлото в сила съдебно решение, е неоснователно, още повече, че не е и конкретизирано. Д. решението да не е взето от необходимото мнозинство останал недоказан. По правата на Ем. Ч. - ответница по иска за ревандикация и ищца по отрицателния установителен иск съдът приел, че с договора за замяна, сключен с н. а. № 63/1989 г., тя не е придобила собствеността, тъй като праводателят й Д. В. В. - трето лице-помагач в процеса, не е бил собственик. Решението от 14.07.1975 г. на общото събрание на жилищностроителната кооперация, с което гаражът бил разпределен на праводателя му В. Д. В., е отменено с решение от 19.03.1976 г. по гр. д. № 4271/1975 г., а правопрекратяващото възражение на ответницата да е придобила собствеността по давност, е неоснователно. Упражняваната от момента на сключването на договора за замяна фактическа власт не е била спокойна, тъй като по искова молба от 10.12.1992 г. е образувано гр. д. № 5149/1992 г. със същите страни като по настоящото и с предмет спорния и сега гараж. Така съгласно чл. 116, б. “б” ЗЗД давността е прекъсната и това състояние продължава, тъй като с решение по гр. д. № 496/2007 г. на Софийския градски съд, което не е влязло в сила, искът по чл. 38а ЗЖСК срещу Ем. Ч. е уважен. При така установеното от фактическа и правна страна въззивният съд заключил, че искът за ревандикация, както и искът за обезщетение поради това, че за спорния период ответницата е лишила ищците от възможността да ползуват имота и така да получават граждански плодове, са основателни и следва да бъдат уважени, като на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ се отмени н. а. № 63/1989 г. Този правен резултат е обосновал извод за неоснователност на предявения от ответницата отрицателен установителен иск за собственост. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите за валидността и допустимостта на постановения от въззивния съд съдебен акт, предвид: произнасянето с решение по съществото на спора, без преди това да е отменено първоинстанционното решение, с което е постановен различен резултат; отхвърлянето на отрицателния установителен иск, без да е индивидуализиран и очертан неговият предмет и отмяната по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ на нотариален акт, с който е сключена сделка. Правната теория и трайната съдебна практика приемат, че постановеното съдебно решение е нищожно, когато излиза от правораздавателната власт на съда, не е постановено в законния състав и не е облечено в съответствие с чл. 235, ал. 4 ГПК в предвидената от закона писмена форма, както и когато няма изискуемото от чл. 236 ГПК съдържание, чрез което ясно да е изразена формираната от съда правораздавателна воля. Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд, когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. По касационната жалба: С оглед становището по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, доводите на жалбоподателката Ч. за нищожност и недопустимост на обжалвания съдебен акт са неоснователни. Не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт в нарушение на чл. 14 и 18 ГПК, или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК, а съдебното решение е материализирано в надлежната писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав - чл. 235, ал. 4 и чл. 236 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана. Не се установява и въззивният съд да е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, да е разгледал непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск. Произнасянето с решение по съществото на спора, без преди това да е отменено първоинстанционното решение, с което е постановен различен резултат, не е порок, който да е основание за прогласяване на въззивното решение за нищожно или за обезсилването му. В мотивите си Софийският градски съд е констатирал, че изводите от неговата решаваща дейност са различни от тези на първоинстанционния съд, така че пропускът да запише в диспозитива на съдебния акт, че отменя първоинстанционното решение, може да бъде поправен по реда на чл. 247 ГПК. И без извършването на тази поправка обаче, формираната правораздавателна воля е ясно и разбираемо изразена, тъй като въззивният съд е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора /т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС/, а в диспозитива му спорът между страните е пререшен. След като е налице решение на въззивния съд, което е различно от първоинстанционното, то, а не първоинстанционното, е решаващото за спора между страните. По изложените в предходния абзац съображения не могат да бъдат споделени и доводите на жалбоподателката, че с отхвърлянето на отрицателния установителен иск, без да е индивидуализиран и очертан неговият предмет, е постановено нищожно решение. Въззивното решение в тази част не е и недопустимо - отрицателният установителен иск има същия предмет, както и предявеният от първоначалните ищци иск за ревандикация, така че пропускът да се посочат в диспозитива страните и предмета му, не го правят недопустимо. Отмяната по реда на чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ на нотариалния акт, с който е сключена сделка, е разпоредена във връзка със заявеното искане с молбата от 07.06.2005 г., поради което произнасянето по него, след като е част от предмета на спора, не е недопустимо. Всъщност конкретните съображения в касационната жалба в тази насока се отнасят до правилното приложение на закона, т. е. не касаят валидността или допустимостта на въззивното решение като правораздавателен акт, а неговата правилност, и именно в този аспект следва да бъдат разгледани. След разрешаване на въпросите за валидността и допустимостта на въззивното решение, Върховният касационен съд следва да провери правилността му по посочените в жалбата основания - чл. 290, ал. 2 ГПК. Основателни са оплакванията в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения при формиране извода на въззивния съд по въпроса дали ищците Ел. М. и М. М., сега ответници по касация, се легитимират за собственици на спорния гараж въз основа на решението на общото събрание на Ж. от 25.06.1991 г. Данните по делото сочат, че за притежавания от него недвижим имот, отчужден заедно с група имоти през 1971 г. в полза на държавата по реда на чл. 55а ЗПИНМ, за строителство по смесен начин, Б. Д. М. - наследодател на ищците, бил обезщетен с жилище и получил апартамент № 27 на третия етаж във вход „В” в сградата на жилищностроителната кооперация, като му е отказано обезщетяване с гараж. Установено е и това, че сградата е изградена като смесено строителство по реда на Р. № 43 от 1968 г., въз основа на право на строеж, отстъпено на Ж. „П.” и Главно управление на пътищата /ГУП/ при Министерския съвет. С разпределителен протокол от 05.11.1971 г. е предвидено, че изброени в т. 9 апартаменти и гаражи, между които спорният по делото гараж № 21, са в контингента на ГУП. С разпределителен протокол от 30.12.1971 г., разпределителен протокол от 29.12.1971 г. на членовете на Ж. „П.” и протокол за споразумение от 06.10.1971 г. между Ж. и ГУП, са разпределени апартаменти и гаражи, като гараж № 21 е разпределен на В. Д. В., който бил включен в строителната кооперация за получаване на един гараж. Същият е баща и праводател на Д. В. В. - третото лице-помагач по настоящото дело. С решение от 14.07.1975 г. на общото събрание на Ж. „П.” е одобрен проект за разпределение между член-кооператорите на построените апартаменти, мазета и гаражи. Съгласно този протокол Б. М. получава апартамент 27 на ІІІ-ти етаж във вход В, а гараж № 21 е разпределен на В. Д. В. /т. 42/, който се снабдил с н. а. № 94/1975 г. Посоченият протокол обаче е отменен с влезли в сила решения № 48 от 19.03.1976 г. и допълнително решение от 22.05.1979 г. по гр. д. № 4271/1975 г. на Софийския районен съд в частта, с която са разпределени гаражи на лица, на които не са разпределени жилища в сградата, както и на държавното предприятие /ГУП/, и е възстановено е положението относно гаражите преди вземане на решението, като се счита, че те не са разпределяни. С това следва да се приеме, че доказателствената сила на констативния нотариален акт от 1975 г. е оборена и същият не удостоверява В. В. да е придобил собствеността върху спорния имот. С н. а. № 90/1987 г. В. и съпругата му дарили имота на сина си Д. В., но сделката не е породила вещнопрехвърлително действие, тъй като праводателите не са били собственици на имота. Същият извод важи и за н. а. 63/1989 г., чрез който Ем. Ч. получила собствеността върху спорния гараж по замяна. С решение на Общото събрание на Ж. “П.” /свикано в изпълнение на решенията по гр. д. № 4271/1975 г./, обективирано в протокол от 25.06.1991 г., спорният гараж е разпределен на Ел. М. и М. М.. При член-кооператорите по право членственото правоотношение и конкретният обект, за който то възниква, се създава по силата на административния акт за обезщетяване. Независимо от това правно положение, според настоящия състав на ВКС, І-во г. о., член-кооператорите от посочената категория не са ограничени относно снабдяването си с обекти, строени от Ж., от обема на административния акт. Те могат да претендират и за други обекти, стига към момента на вземане на решение от общото събрание да има свободни за разпределяне. Поради това неоснователен се явява доводът, че не е установено основанието, на което с решението на общото събрание от 25.06.1991 г. спорният гараж е разпределен на ищците по първоначалния иск. С влязло в сила решение по гр. д. № 4227/1997 г. на Софийския районен съд, постановено по иск с правно основание чл. 97, ал. 3, предл. 1 ГПК /отм./, предявен от В. Т. П. и В. Д. В. срещу Ж. „П.”, е признато за установено, че протоколът от 25.06.1991 г. от общото събрание на жилищностроителната кооперация е официален документ с невярно съдържание в частта, в която е удостоверено, че на събранието са присъствали 35 от член-кооператорите. Това решение е противопоставимо на ищците Ел. М. и М. М., независимо че те не са страна по делото. Решението е постановено по отношение на жилищностроителната кооперация, която, в качеството си на юридическо лице, е представлявала и защитавала интересите на членовете си, тъй като към този момент отделните член-кооператори не са имали самостоятелни права, които да ги легитимират като страна по възникналия спор за истинността на протокола от общото събрание на кооперацията. Затова, като придобили правото на собственост върху спорния обект от жилищностроителната кооперация, ищците са обвързани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение в качеството си на правоприемници /получили обекти от/ на кооперацията, на основание чл. 220, ал. 1 ГПК /отм./. При това положение на проверка подлежи доводът, че като прието при липса на законоустановения кворум, решението на общото събрание от 25.06.1991 г. не е могло да произведе прехвърлителен ефект и ищците не са придобили право на собственост върху спорния по делото обект. Д. е основателен. Установено е, че членовете на Ж. „П.” са 46. С влязлото в сила решение е прието, че шест от посочените в протокола 35 член-кооператори не са присъствали на проведеното общо събрание. Съгласно чл. 29, ал. 2 ЗЖСК решенията на общото събрание по чл. 28, ал. 1, т. 5 - за разпределяне на имотите между членовете на жилищностроителната кооперация, се вземат с мнозинство не по-малко от 2/3 от гласовете на всички членове. В разглеждания случай се установява, че общото събрание на жилищностроителната кооперация е проведено при участието на 29 от общо 46 член-кооператори, или при вземане на решението не е било налице изискуемото от закона мнозинство за вземане на този вид решения, тъй като необходимото квалифицирано мнозинство е от 30 член-кооператори. Следователно, отразената в протокола констатация за наличие на изискуемия кворум е невярна. Ищците по първоначалния иск се позовават на нотариален акт от 29.12.2002 г., н. а. № 44 от същата дата за допълване на първия, като се добавя, номер на акта, номер на делото и том, и нотариален акт от 28.01.2006 г. за поправка на н. а. № 44/2002 г., като се добавят документи, представени при съставянето му, сред които и решението на общото събрание на Ж. от 25.06.1991 г. От съдържанието на посочените актове се установява, че основание за придобитото право на собственост върху спорния гараж е посоченото решение на общото събрание. С него гаражът е разпределен на ищците по ревандикационния иск, но тъй като е взето без наличието на законоустановения кворум, то не е породило правно действие. Съгласно чл. 35, ал. 2 ЗЖСК въз основа на влязлото в сила решение по ал. 1 - за разпределяне на имотите, за определяне на окончателната цена на същите и на припадащите се идеални части от общите части, и след представяне на необходимите документи нотариусът снабдява членовете на жилищностроителната кооперация с нотариални актове, с чието издаване се придобива и правото на собствеонст. С оглед данните по делото - че не е налице валидно решение на общото събрание на жилищностроителната кооперация за разпределяне на гараж № 21 на Ел. М. и М. М., то не са били налице предпоставките за издаване на нотариален акт и издаденият такъв /включително и след извършените поправки/ не е породил вещноправния ефект, регламентиран в чл. 35, ал. 2, изр. 2 ЗЖСК. При така установеното от фактическа и правна страна се налага извод, че ответниците по инцидентния установителен иск не са собственици на спорния имот, поради което и същият следва да бъде уважен. Като законно разпоредена последица от това издаденият нотариален акт за собственост от 2002, поправен през 2006 г., следва да се отмени съгласно чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./. Същевременно, след като е установено, че не са собственици на имота по исковата молба, предявеният от тях ревандикационен иск следва да бъде отхвърлен, без да се изследват останалите предпоставки за уважаването му - дали осъществяваната от ответницата по този иск фактическа власт е без правно основание и въведените от същата твърдения и доводи в тази насока. С оглед изхода на спора за собственост и като акцесорен спрямо него на отхвърляне подлежи и искът с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Предвид изхода на спора и заявеното искане, на ответницата по ревандикационния иск и ищца на отрицателния установителен иск следва да се присъдят разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на 929.89 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение от 12.04.2010 г. и решението от 25.06.2010 г. за поправка на очевидна фактическа грешка по гр. д. № 2606/2006 г. на Софийския градски съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Е.-З. Д. Ч. инцидентен отрицателен установителен иск, че Е. Б. М. и М. С. М. не са собственици на недвижим имот, съставляващ гаражна клетка № 21, находяща се в сградата на Ж. „П.”, м. „Буката”, [улица] [населено място], с площ 21.60 кв. м., при съседи: от югоизток: [улица], от югозапад: гаражна клетка № 20, от североизток: гаражна клетка № 22, от северозапад: гаражна клетка № 15, заедно с принадлежащите й 0.362% ид. ч. от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху мястото, съставляващо УПИ ІІІ от кв. 380 по плана на [населено място], м. „Буката”. ОТМЕНЯ на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ нотариален акт № 44, том LLL, рег. № 44737, дело № 3409 от 29.12.2002 г., вписан в службата по вписванията рег. № 44737, акт № 44, том LLL, дело № 34094/2002 г., и нотариален акт от 28.01.2006 г. за поправка на нотариален акт № 44/2002 г., вписан в службата по вписванията с рег. № 2787, акт 75, том V, дело № 1268, с който Е. Б. М. и М. С. М. придобиват собствеността върху гараж № 21, подробно описан по-горе. ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Б. М. и М. С. М. срещу Е.-З. Д. Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на гараж № 21, подробно описан по-горе. ОСЪЖДА Е. Б. М. и М. С. М. да заплатят на Е.-З. Д. Ч. разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на 929.89 /деветстотин двадесет и девет лв. и 89 ст./ лева. Решението е постановено при участието на Д. В. В. - трето лице - помагач на Е.-З. Д. Ч.. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: