2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 195 София, 21.07.2022 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти май две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | БОНКА ЙОНКОВА |
 | ИВО ДИМИТРОВ |
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1912/2021 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „Армеец” АД, [населено място] срещу решение № 155 от 30.06.2021 г. по в. т. д. № 51/2021 г. на Великотърновски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Плевенски окръжен съд решение № 260019 от 13.10.2020 г. по т. д. № 267/2019 г., предявените от Л. К. Л. от [населено място] срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от настъпило на 12.10.2018 г. пътно-транспортно произшествие са уважени изцяло, съответно: след допълнително присъждане на сумата 30 000 лв., искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 150 000 лв., а искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е уважен за сумата 2 312 лв.
Касаторът моли за отмяна на въззивното решение като неправилно поради противоречие с материалния закон (чл. 52 ЗЗД) и задължителната съдебна практика (ППВС № 4/68 г.). Изразява несъгласие с присъденото обезщетение за неимуществени вреди с твърдението, че същото е в необосновано завишен размер. Според него, въззивният съд не е анализирал фактите и обстоятелствата, имащи значение при определяне размера на обезщетението, а ги е посочил само формално и бланкетно, като, в нарушение на съдопроизводствените правила, не е изложил свои собствени мотиви в тази връзка. В касационната жалба са развити подробни оплаквания и срещу извода на решаващия състав, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на акта. Като значими за делото са поставени въпросите: „1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Налице ли е хипотеза на съпричиняване, когато увреденото лице съзнателно предприема действия, които го поставят в ситуация на повишен риск от увреждане; 3. При определяне степента на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, следва ли да бъде съпоставено поведението на делинквента с това на пострадалия“.
В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е посочено ППВС № 4/68 г.
Ответникът по касация – Л. К. Л. от [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 29.07.2021 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е процесуално допустима само частично. С оглед императивната разпоредба на 280, ал. 3, т. 1 ГПК (ДВ. бр. 86/2017 г.), въззивното решение подлежи на касационен контрол единствено в частта, касаеща иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получена телесна повреда, доколкото цената на същия (150 000 лв.) надвишава установения в закона минимален размер от 5 000 лв. за гражданските дела, каквото е и настоящото съобразно разпоредбата на чл. 113 ГПК. Поради обстоятелството, че претенцията за имуществени вреди е под този размер (2 312 лв.), постановеното по нея решение не подлежи на обжалване и затова касационната жалба срещу същото следва да бъде оставена без разглеждане.
По касационната жалба в допустимата й част:
При постановяване на обжалваното решение, чрез препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд е споделил извода, че са осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника Застрахователно дружество „Армеец” АД за заплащане на обезщетение за вредите от настъпилото на 12.10.2018 г. пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на застрахован при него водач. Изводът за наличие на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД е направен въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. авто-техническа експертиза, медицинска експертиза и психиатрична експертиза. Зачетена е и влязлата в сила присъда № 127 от 02.10.2019 г. по н.о.х.д. № 1748/2019 г. на Плевенски районен съд, с която причинилият произшествието водач е признат за виновен за това, че в нарушение на правилата за движение по пътищата – чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, като е привел автомобила в движение и е потеглил от газоколонката, без да се увери, че зареждането с газ е приключило и зарядното устройство с маркуча е отстранено от автомобила и е поставено на колонката, по непредпазливост е причинил тежка телесна повреда на ищеца Л. К. Л., изразяваща се в осакатяване на десния му крак (травматична ампутация на дясната подколенница).
Като неоснователно съдебният състав е преценил релевираното във въззивната жалба оплакване на застрахователя във връзка с извода на първостепенния съд за липса на съпричиняване от страна на пострадалия.
С оглед механизма на произшествието, установен от заключението на автотехническата експертиза, въззивният съд е счел, че в случая единствената причина за настъпването на инцидента е поведението на водача на зареждания с газ автомобил, привел го в движение без да се увери, че зареждането е приключило, т. е. че зарядното устройство на колонката е извадено от зарядната чашка на автомобила, като по този начин е нарушил чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, вменяващ задължение на всеки участник в движението по пътищата с поведението си да не създава опасности и пречки за движението, да не поставя в опасност живота и здравето на хората и да не причинява имуществени вреди. Според съдебния състав, пострадалият не е допринесъл по никакъв начин за настъпване на вредоносния резултат, тъй като е бил ударен от маркуча на колонката именно поради това, че автомобилът е потеглил преди да е завършено зареждането му.
Въззивният съд не е споделил обаче извода на първата инстанция относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.
След задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства – експертни заключения (медицинска и психиатрична експертиза) и свидетелски показания, решаващият състав е приел, че определеното на ищеца обезщетение 120 000 лв. е занижено. За да достигне до този извод, въззивният съд е взел предвид, че: Получената от ищеца травма е изключително тежка – травматична ампутация на дясна подколенница, наложила оперативна намеса за довършване на ампутацията; Освен тази травма, ищецът е получил „фантомна болка“ - болка в липсващите части на крака, а също увреждане и на левия крак, изразяващо се в голяма рана с охлузване на кожата; Причинената ампутация е осакатяване с десния крак с двигателни и сетивни смущения завинаги, което има и психични последици; Болките и страданията продължават и към момента. Решаващият състав е съобразил и факта, установен от вещото лице от психиатричната експертиза, че ищецът е развил посттравматично стресово разстройство, което надхвърля обикновените човешки преживявания и води до нарушение на социалната комуникация, емоционален срив, понижена себеоценка, нарушаване в стереотипите и активността, т. е. инцидентът е причинил дълбок дистрес у пострадалия, който с оглед възрастта му – 60 години, води до емоционална лабилност и продължаващи симптоми на напрежение, тревожност, усещане за безизходица и безпомощност.
При така установените по делото факти и съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/ 68г. и Постановление № 17/ 63 г. на Пленума на ВС относно обстоятелствата и критериите, които следва да бъдат преценени – вид, характер и степен на уврежданията, период на тяхното проявление, продължителност и интензивност на претърпените болки и страдания, вкл. психически и емоционални такива, продължителност на оздравителния процес, препятстването на нормалния живот на пострадалия, възрастта, обективното му здравословно състояние към настоящия момент, датата на настъпване на увреждането и икономическата конюнктура в страната към този момент, въззивният съд е преценил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който в най-пълна степен ще възмезди пострадалия, е сумата 150 000 лв.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на материалноправния въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, макар и значим за конкретното дело, не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика - ППВС № 4/68 г. При определяне размера на дължимото обезщетение решаващият съд, в рамките на изключителната си компетентност на инстанция по съществото на правния спор, е съобразил всички значими за делото обстоятелства, относими към преценката за обема на претърпените неимуществени вреди, като задълбочено ги е анализирал. Що се отнася до правилността на тази негова преценка, същата не може да мотивира допускане на касационното обжалване, тъй като е относима към обосноваността на съдебния акт и е предмет на самия касационен контрол, в какъвто смисъл са задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Останалите два въпроса, касаещи съпричиняването на вредите, също не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не отговарят на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в посочения тълкувателен акт. Въпрос № 2 е относим към правилността на извода за липса на съпричиняване, а освен това съдържа твърдението и субективната оценка на самата страна, че „увреденото лице съзнателно предприема действия, които го поставят в ситуация на повишен риск от увреждане“, което не е споделено от въззивния съд. Що се отнася до последния въпрос, същият е ирелевантен за изхода на делото, доколкото касае „степента на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат“, определянето на която обаче е предпоставено от наличието на принос, докато в случая е прието, че такъв не е доказан.
Отделно от изложеното, за въпросите, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК, не са осъществени и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В подкрепа на първото от тях – не е посочена конкретна практиката на ВКС, а второто е заявено бланкетно – без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки.
Касационният контрол не може да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния акт. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК съгласно посочените разяснения в практиката, а е заявил общо оплакване за неправилно прилагане на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При посочения изход на делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на упълномощения от ответника по касация адвокат следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 1, т. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 4 530 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 155 от 30.06.2021 г. по в. т. д. № 51/2021 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, касаеща иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Застрахователно дружество „Армеец” АД, [населено място] касационна жалба срещу решение № 155 от 30.06.2021 г. по в. т. д. № 51/2021 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, касаеща иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди.
ОСЪЖДА Застрахователно дружество „Армеец” АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на адвокат С. Н., Плевенска адвокатска колегия, с адрес: [населено място], [улица], адвокатско възнаграждение в размер на сумата 4 530 (четири хиляди петстотин и тридесет лева).
В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, определението може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчване на препис на страните. В останалата част същото е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |