7 Р Е Ш Е Н И Е № 205 София, 08 ноември 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:МИНА ТОПУЗОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 736/2017 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия И. С. Х., срещу въззивно решение № 111 от 15.05.2017 г., постановено по ВНОХД № 502/2016 г. от Апелативен съд – Варна, с което е потвърдена първоинстанционната присъда по делото. В касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, се поддържат касационни доводи по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК и се претендира, че въззивното решение е несъответно на материалния и процесуалния закони, а от там и отмерената санкция се явявала несправедлива. Подсъдимият Х. и неговият защитник не се явяват, редовно призовани. Частните обвинители М. А. В., П. Д. П. и В. А. П. не се явяват, редовно призовани. По делото е постъпила молба от същите чрез техния повереник, с която заявяват невъзможността си за участие в касационното производство и изразяват становище за оставяне в сила на въззивното решение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 27/11.11.2016 г., постановена от Окръжен съд - Шумен по НОХД № 472/2015 г., подсъдимият И. С. Х. е признат за виновен в това, че на 22.06.2014 г. нарушил правилата за движение (чл. 50, ал. 1 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на А. П. Д., настъпила на 26.06.2014 г., и средна телесна повреда на М. А. В., поради което и на основание чл. 343, ал.4 във вр. с ал. 3, пр. 3, б. „б” във вр. с чл. 342, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от четири години на основание чл. 66 от НК. Подсъдимият Х. е лишен от право да управлява МПС за срок от три години и шест месеца. Присъдата била обжалвана от подсъдимия пред Апелативен съд – Варна и с атакуваното сега решение е потвърдена. Жалбата е неоснователна. Основният акцент на оспорването е, че предходните инстанции не са изяснили механизма на ПТП, възприемайки мнението по тройната автотехническа експертиза, която е използвала метод на изследване, базирайки се на свидетелските показания на частния обвинител М. В. при определяне скоростта на движение на МПС, опасната зона и отстоянията им до мястото на удара. Твърди се още, че въззивният съд неоснователно е отхвърлил идентични доводи, без да съобрази показанията на „скоростомера” на мотоциклета, управляван от пострадалия Д.. Тоест, навеждат се доводи за допуснати нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 154 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Поддържаните възражения за пороци в доказателствената дейност на въззивния съд при обсъждане на доказателствената съвкупност, в частност на експертното заключение по тройната автотехническа експертиза, е неоснователно. По делото са изслушани и приети две единични автотехнически експертизи, в заключенията на които са присъствали противоречия и неясноти относно съществени параметри на реализиралия се пътен инцидент, включително за скоростта на движение на двете превозни средства. В изпълнение на задължението си за изясняване на противоречията между двете експертни становища, първостепенният съд в съответствие с изискванията на чл. 153 от НПК и по искане на защитата е назначил повторна тройна автотехническа експертиза, чието заключение е било най-изчерпателно, подробно и аналитично. Вещите лица са интерпретирали по експертен път констатациите по протокола за оглед, въпреки отчетените неточности в него - фиксираната спирачна следа, разпръснатите обекти, видно от приложения фотоалбум, деформациите по превозните средства, местоположението на телата на пострадалите и прочие. Въззивният съд не може да бъде упрекнат, че формално се е отнесъл към защитните доводи, оспорващи използвания от експертите метод на изследване. Съдът е провел въззивно съдебно следствие, в рамките на което е извършен допълнителен разпит на експертите, които са го изготвили. Последователно както в експертизата, така и в разпита си пред двете предходни инстанции, вещите лица са обосновали приложимостта на използвания метод, с оглед спецификата на ПТП, разискван подробно от въззивния съд. Не се оправдават и твърденията в жалбата, че съдът е игнорирал данните от „скоростомера” на мотоциклета. В хода на допълнителното съдебно следствие е допуснат разпит на свидетеля П., който е споделил своите възприятия за показанието на „скоростомера” на мотоциклета след ПТП. С оглед и на тези данни е проведен повторен разпит на вещите лица, които категорично са заявили, че показанието на стрелката на километража (скоростомера) няма практическо значение за величината на скоростта в момента на удара поради нейното блокиране след силните деформации. Освен това, изводът е експертно обоснован и с местоположението на лекотоварния автомобил след удара, което би било различно (с по-значително преместване и ротация) при скорост на мотоциклета от 140 км/ч. Защитата отново поставя въпроса относно мястото на удара между двете превозни средства, позовавайки се на данните от протокола за оглед, схемата към протокола за ПТП, свидетелските показания на П. и Т., изготвения фотоалбум от С.. Твърди се, че съприкосновението между мотоциклета и управлявания от подсъдимия автомобил е станало в момент, когато последният е бил разположен перпендикулярно на „защрихованата” зона (маркировка М 15), а неговата предна част е била навлязла в лявата пътна лента, от което се прави и извод, че пострадалият мотоциклетист се е движил не по предназначената за него пътна лента. Въззивният съд аргументирано е посочил основанията, поради които не възприема така поддържаните възражения. Цитираните от защитата доказателствени източници са били преценени в контекста на експертното становище за т.н. „ударен импулс”, съпоставени с обективните находки в зоната на удара и изследваната траектория на движение на двете превозни средства след удара до състоянието им, в което са възприети от свидетелите и съответно отразени в писмените документи. При това положение решението на въззивния съд да възприеме експертните изводи и въз основа на тях да изгради фактическите си констатации относно мястото на удара – в дясната пътна лента, предназначена за движение на мотоциклета, не търпи упрек. Разискваните в жалбата различия между двете единични автотехнически експертизи по въпроса за „опасната зона”, очевидно не държи сметка, че именно противоречивите експертни изводи са дали основание за назначаване на повторна тройна автотехническа експертиза, чиито изводи са възприети от предходните инстанции. В тази връзка следва да се спомене, че въззивният съд не е пренебрегнал задължението, регламентирано в чл. 154, ал. 2 от НПК. Анализирал е всички експертни заключения, но е приел, че ще кредитира това по тройната автотехническа експертиза. Мотивирал е обстойно отказа си да възприеме заключението по единичната автотехническа експертиза, депозирана в хода на досъдебното производство (виж, л. 72 от въззивното дело). Обобщено, вътрешното убеждение на съда е изградено при спазване на процесуалните правила, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Описаните във въззивното решение фактически обстоятелства ангажират виновното поведение на подсъдимия Х.. Допуснатото от него нарушение на предписаното в чл. 50, ал. 1 от ЗДП правило относно движението през кръстовище е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. В обхвата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се поддържат и доводи за несъответствие между „обстоятелствената част” на въззивното решение и неговия диспозитив. По депозирана въззивна жалба от защитата на подсъдимия Х. срещу присъда № 27/11.11.2016 г., постановена от Окръжен съд - Шумен по НОХД № 472/2015 г., е било образувано ВНОХД № 502/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна. Въззивният съд се е произнесъл с решение № 111/15.05.2017 г. и в мотивите еднозначно е посочено, че предмет на въззивната проверка е била правилността на присъдата, постановена от Окръжен съд – Шумен. Действително при постановяване на въззивното решение съдът е записал в диспозитива правилно номера на присъдата, датата на постановяването й и номера на делото, но вместо да отрази, че това е дело на Окръжен съд – Шумен е записал, че делото е по описа на Окръжен съд – Добрич. Повече от очевидно е, че става дума за техническа грешка, която не води до неяснота във волята на съда при решаване на фактическите и правни въпроси, съответно до накърняване правото на защита на подсъдимия. Допуснатата грешка не е процесуално нарушение от категорията на съществените, за да обуслови отмяната на съдебния акт и би могла да се поправи в процедура по чл. 414, ал.1, т. 1 от НПК. По отношение на доводите за нарушение на материалния закон. Оспорва се неприложението на чл. 343, ал. 2 от НК в частта по обвинението за причинена средна телесна повреда на частния обвинител В., който направил изявление по смисъла на цитираната разпоредба в разпита си, проведен на 23.06.2014 г., в хода на досъдебното производство. В отговор на идентично възражение предходната инстанция е посочила, че изявлението на пострадалия би имало значение при съставомерно поведение на подсъдимия по чл. 343, ал.1, б. „а” и б. „б” от НК, докато по конкретното дело обвинението е по чл. 343, ал. 4, във вр. с ал. 3, б. „б” от НК. Настоящият състав не намира основание да се отклони от изразеното вече разбиране относно приложимостта на разпоредбата на чл. 342, ал. 2 от НК в решение № 60/30.01. 2014 г. на ВКС по н.д. 2420/2013 г., I н.о.; решение № 289/18.01.2017 г. на ВКС по н.д. № 1237/2016 г., I н.о. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. Според изтъкнатото в жалбата изброените множество и изключителни обстоятелства са ценени само като смекчаващи, но не и с оглед приложението на чл. 55 от НК, а наложеното на подсъдимия наказание лишаване от право да управлява МПС е „изключително завишено и непропорционално на основната санкция”. При конкретизиране обема на наказателната принуда, която подсъдимият следва да понесе, предходните инстанции не са допуснали претендираните с жалбата пороци. Наказанието лишаване от свобода е определено в законоустановения минимум от три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено по реда на чл. 66 от НК. Установените от предходните инстанции смекчаващи отговорността обстоятелства (чисто съдебно минало, данни за поведението му като водач, трудовата му ангажираност, действията му след настъпилото ПТП) не покриват критериите за многобройност, нито имат характеристика на изключителност, за да правят минималното наказание, предвидено в закона, несъразмерно тежко. Тоест, не са налице предпоставките за приложение на цитираната разпоредба, който извод е направен още от първата инстанция. Наложеното на подсъдимия наказание лишаване от право да управлява МПС е само с шест месеца над допустимия в конкретния случай минимум (виж, ППВС №1/17.01.83 г. по н.д. № 8/82 г. за неговия минимален срок). Въззивният съд правилно е констатирал, че допуснатото нарушение от подсъдимия, реализирано при установените обстоятелства, сериозно засяга сигурността на движението по пътищата и повишава не само степента на обществена опасност на деянието, но дава такова отражение и върху тази на дееца. Размерът на наказанието по чл. 37, т. 7 от НК в съчетание с условното наказание лишаване от свобода отговарят на тежестта на престъплението, данните за личността на дееца и необходимостта от постигане на целите, визирани в чл. 36 от НК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 111 от 15.05.2017 г., постановено по ВНОХД № 502/2016 г. от Апелативен съд – Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.