Р Е Ш Е Н И Е
№ 237 Гр.София, 30.06.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети юни, 2023 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА
При участието на секретаря ИВАНОВА
В присъствието на прокурора БЕНЧЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.397/23 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №16/02.12.22 г., постановена от ОС-Габрово /ГОС/ по Н.Д.132/22 г., подсъдимите Р. К. Ю. и Д. Р. М. са признати за виновни за извършено от тях престъпление по чл.249,ал.1,пр.1 и 2 вр. чл.26,ал.1 вр.чл.20,ал.2 /за Ю./ и ал.4 /за М./, като поради явна незначителност на обществената опасност на основание чл.9,ал.2 НК са оправдани по повдигнатото им обвинение.
Присъдата е потвърдена с решение №35/27.03.23 г., постановено от АС-Велико Търново /ВтАС/, 2-ри наказателен състав, по В.Н.Д.48/23 г.
Срещу този съдебен акт е постъпила жалба от конституираните частни обвинители Е. и Д. М. чрез техния повереник, с релевирани касационни основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК. Иска се отмяна на въззивното решение и присъдата на ГОС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция.
С допълнение към жалбата е развито съображение за нарушение на материалния закон и е повторено искането за отмяна на въззивното решение.
В съдебно заседание пред ВКС частната обвинителка, редовно призована, се явява лично и с упълномощения от нея повереник, като поддържат жалбата и допълнението към нея с отразените в тях доводи и искания.
Частният обвинител Д. М., редовно призован, не се явява, и не заявява становище.
Подсъдимите лично и техният защитник молят решението на ВтАС да бъде оставено в сила.
Същото е мнението на представителя на ВКП.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея с изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Най-напред трябва да се вземе отношение доколко законосъобразно касаторите са конституирани като частни обвинители в настоящия наказателен процес и в този контекст, могат ли поначало да участват като такава страна във воденото съдебно производство и респективно да се оплакват по надлежен ред от актове, чиито разрешения не са в унисон с техни права и законни интереси. Ако отговорът на този въпрос е отрицателен, то тогава не би имало смисъл от каквото и да е произнасяне на тази инстанция по съществото на жалбата, защото би се стигнало до прекратяване на делото. Процесното касационно,както и въззивно производство са образувани единствено по жалби на конституираните частни обвинители Е. и Д. М. и се налага излагане на аргументация в сочения аспект.
Видно от самото наказателно дело, то е водено и решено за осъществено престъпление по чл.249,ал.1 НК. Същото е ситуирано в раздел четвърти „престъпления против паричната и кредитната система“ от глава шеста от особената част на НК „престъпления против стопанството“. Без да е нужно да се излагат основополагащи теоретични разсъждения за обекта на престъпно посегателство в съответствие с накърнените и закриляни обществени отношения, който обект по принцип стои в основата на преценката и на съставомерните елементи по инкриминираното деяние, трябва да се постави въпросът има ли пострадали физически лица по смисъла на чл.74 НПК, за които е налице възможност за конституиране като частни обвинители съгласно чл.76 НПК, доколкото се приема,че те са претърпели имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от процесното престъпление.
Накратко казано, в съдебно заседание пред първата инстанция на 07.10.22 г. /л.54 и сл.от делото/ е разяснено,че въпреки обвинението, насочено срещу банковата система, трайната практика приема, че има пострадали лица, а именно тези, чийто платежен инструмент е ползван неправомерно /или техните наследници/. Затова, като наследници на покойния М. М., чийто е бил процесният платежен инструмент, са конституирани актуалните частни обвинители. Повече уточнения липсват. Въззивната инстанция от своя страна не е взела отношение.
Трябва да се поясни, че наред с твърдяната трайна практика по въпроса /без посочване дори и на едно съдебно решение/, съществува и такава, че предвид ситуирането, очертано по-горе в главата и раздела на особената част на НК на обсъжданото престъпление по чл.249,ал.1 НК, не би могло да има пострадало физическо лице заради характера на засегнатите и респективно закриляни обществени отношения, предмет на регламентация. Има и конкретни становища, че в тези случаи съответните институции, чиито са платежните инструменти, са потърпевши от деятелността, но те не биха могли да бъдат конституирани като частни обвинители, а само като граждански ищци,тъй като не са физически лица.
Затова решаването на проблема би следвало да стъпи на по-всеобхватен преглед на въпроса за това кой се счита „пострадал“ по силата на чл.74 НПК. Без да изпада в дълбоки теоретични разсъждания, този съд няма да отрече,че в последните години се налага становището, отчетено макар и немотивирано от инстанциите по същество,че за приемане на едно лице като пострадал не е необходимо вредите да са елемент от състава на престъплението. Това отговаря на разума на разпоредбата на чл.74,ал.1 НПК, на чл.46,ал.1 ЗНА и на изискванията, установени в Директива 2012/29/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.12.12 г.за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР.
За преценка на обстоятелствата дали едно физическо лице носи качеството на пострадал обаче и респективно е допустимо да бъда конституирано като частен обвинител в съдебното производство, трябва да се вземе предвид фактологическата част на обвинението, от която да се извлече, че то търпи вреди от инкриминираната престъпна деятелност. И това е въпрос на конкретика. В този смисъл не може да се счете за състоятелно възражението, че в процесния казус съдът неправилно е разсъждавал по облигационни отношения между Д. М. и частните обвинители, които стоят в основата на наследствените им права и които именно, по правилното уточнение на защитника на подсъдимите в съдебно заседание пред ВКС, водят до заключение, че те законосъобразно са конституирани като частни обвинители. По същество е прието, че са им причинени реални вреди с вмененото престъпно деяние.
Затова тази инстанция намира, че жалбата им, депозирана чрез повереник, се явява допустима и годна за разглеждане в същината на аргументацията.
Оттук насетне ВКС ще вземе отношение по изложените възражения, като първо ще се занимае с тези, очертаващи оплаквания по чл.348,ал.1,т.2 НПК и изискващи размишления за абсолютни основания за отмяна на атакувания съдебен акт, наред с първоинстанционната присъда. Отговорите на очертаните въпроси са предопределящи за съдбата на процесното производство.
1/ И така, твърди се,че въззивната инстанция неправилно се била произнесла по присъдата на ГОС, след като в първата част на диспозитива подсъдимите били признати за виновни, а във втората-оправдани при прилагане на разпоредбата на чл.9,ал.2 НК. Упрекът е, че ВтАС е потвърдил „нищожен“ съдебен акт, който не поражда правни последици. В наказателното процесуално право НИЩОЖЕН СЪДЕБЕН АКТ НЯМА. А доколкото в жалбата се говори и за присъдата като негоден акт, тогава би следвало да се стъпи на плоскостта на конкретни съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, което не е сторено. Твърдяното противоречие между диспозитив и мотиви, което ще се разгледа по-долу в изложението, не навежда на извод като целения.
Все в светлината на последното казано, въззивната инстанция е взела отношение, при това служебно /л.58,гръб/, преценявайки определена непрецизност на диспозитива към атакуваната присъда. Правилно е отразено, че съгласно чл.9,ал.2 НК деянието не е престъпно /този съд добавя, че липсват два от признаците на кое да е престъпление- обществена опасност и противоправност/ и затова подсъдимите в тези случаи трябва да бъдат признати за невиновни и оправдани. Приел е, че единството от диспозитив и мотиви установява каква е съдебната воля- дейците да бъдат оправдани - и става дума за несъществено процесуално нарушение, което не води до отмяна на атакуваната присъда.
ВКС се солидаризира по принцип със съдебното становище, оспорено в касационната жалба, както бе казано поради претенция за нищожен акт. Единственото,което може да надгради като теза е,че не е имало никаква пречка въззивната инстанция да поправи обсъждания недостатък на третираната присъда, което той не е сторил. Въпреки това, тъй като иде реч за приета от фактическа страна липса на престъпление, порокът би бил поправим и от касационната инстанция.
2/ Възраженията на плоскостта на негоден съдебен акт са възпроизведени и относно възведения в съдебно заседание пред ВтАС от представителя на прокуратурата недостатък на диспозитива на присъдата на ГОС, съгласно който е пропуснат периодът на престъпната деятелност и е посочена само една инкриминирана дата, при положение че става дума за няколко транзакции в различни дни, с обвинение във връзка с чл.26,ал.1 НК. Спори се с приетото във въззивния съдебен акт, че това е технически пропуск.
Неясно защо, след като соченото неблагополучие е съществувало още от момента на постановяване на присъдата, частните обвинители не са реагирали в насока, че са накърнени техни права и законни интереси по обсъждания повод още с въззивната жалба. Още по-неясно е впрочем как действително са нарушени същите, след като, както правилно е приела въззивната инстанция, финално в диспозитива на присъдата е заложена цялостната вменена на подсъдимите престъпна деятелност /пропусната е само първата дата/, от която те търпят някакви вреди. В този смисъл оплакването се възприема като самоцелно. Още повече, че действително при съвместното разглеждане на присъдата като единство от диспозитив и мотиви отношението на решаващата първа инстанция към осмисляните факти е повече от ясно.
3/ Следващият довод за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд е наистина знаменателен и за пълна яснота ВКС ще го цитира буквално: „Решаващият съд е игнорирал, че има и несъответствие между втория- оправдателния диспозитив на присъдата и диспозитива на мотивите. В оправдателния диспозитив на първоинстанционната присъда съдът се позовал на втората алтернатива на разпоредбата на чл.9,ал.2 от НК, а в мотивите-на малозначителност с явно незначителна обществена опасност, като поради това деянието не било престъпно. Апелативният съд е приел неправилно, че първата инстанция правилно и обосновано е разгледала поведението на подсъдимите на плоскостта на втората алтернатива на чл.9,ал.2 от НК. При постановяване на присъдата и на атакуваното решение е налице съществено нарушение на процесуални правила от контролните инстанции като са нарушени процесуалните права на частните обвините. Това обстоятелство от една страна не дава възможност на частните обвинители да разберат мотивите на двете съдебни инстанции за оправдаване на подс.Р.Ю. и подс.Д.М. по вмененото обвинение, по отношение на пълния обем на същото, наличието или не на кои точно обстоятелства по чл.9,ал.2 на НК и чл.249,ал.1 на НК във вр.с чл.26 от НК. По същество е налице нарушаване правото на частните обвинители в пълния му обем.“ /л.6 от касационното дело, предпоследен абзац/.
Като оставим настрана,че се говори за нарушени права от контролни инстанции, като до момента на изготвяне на жалбата тя е само една, при преценка съдържанието на възпроизведеното оплакване, този съд стига до несъмнено заключение, че иде реч за непознаване на регламента на НПК и на същностен институт на материалното наказателно право. И тъй като ВКС трябва да отговаря задълбочено не на всякакви, а само на юридически професионално изложени и разумни възражения, ще бъде кратък.
Както е отразено в разпоредбата на чл.32,ал.1,т.1 НПК, един от постановимите в наказателния процес актове е присъда. Съгласно чл.305 НПК тя се състои от уводна част,диспозитив и мотиви. Казано иначе, присъдата е единство от всички тези части. Спецификите на диспозитива са уточнени в ал.4 на чл.305 НПК. Наказателният процесуален закон не предвижда диспозитив на присъдата и диспозитив на мотивите, както се уточнява в жалбата /при това е ясно, че уточнението не е грешка на изписването/, защото присъдата все е една, а диспозитивът и мотивите са две от нейните части.
Сетне, в конкретния коментиран акт на ГОС последният е приел,че извършеното от дейците, макар и формално да осъществява признаците на вмененото им престъпление, е с явно незначителна обществена опасност. Затова е приложена разпоредбата на чл.9,ал.2 НК и те са оправдани. В мотивите е отразено, че „деянието осъществено от всеки от подсъдимите е малозначително, тъй като неговата обществена опасност е явно незначителна.“ Това е основанието за приложение на третираната норма.
Чл.9,ал.2 НК гласи следното: “Не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна.“ И най-простият прочит на разпоредбата,в съответствие с граматическо, логическо, юридическо и всякакво допустимо тълкуване, както несъмнено и с дължимо познание на теорията на наказателното материално право, установяват, че има две форми на непрестъпност на деянието по нейния смисъл- тотална липса на обществена опасност или явна нейна незначителност, всяка от които обуславя деянието като малозначително. Обстоятелството, че в мотивите към присъдата съдът е очертал общото название /поне се прави разликата с маловажен случай, когато такъв е визиран в закона, но остава престъпление/, след което е пояснил коя форма на малозначителност приема, за разлика от изявленията му по диспозитива с изписана само хипотеза, означава единствено разбираемост на приетата теза.
Казаното дотук установява неприсъствие на необходимост да се изведе заключение първостепенният съдебен акт да е белязан с такива пороци, че да е нужно да се отмени наред с контролиращото го второстепенно решение, и делото да бъда върнато за ново разглеждане от друг състав на ГОС.
По отношение на самостоятелните оплаквания в жалбата за незаконосъобразна собствена дейност на въззивната инстанция, трябва да се заяви следното:
Този съд е такъв по правото и всякакви оплаквания пред него за несъгласие с приети факти и за недоказаност на определени обстоятелства, няма да се обсъждат /а такива има в жалбата/, доколкото не се вместват в някое от касационните основание по чл.348,ал.1 НПК. Също така не си заслужава да се обръща задълбочено внимание на противоречащите тези- от една страна частните обвинители чрез своя повереник се възмущават от възприета фактология извън конкретната съставомерна такава, а от друга- игнорират обстоятелството,че именно въз основа на нея е допустимо тяхно конституиране като страна в процеса.
В жалбата е отразено,че решението не отговаря на правилата за изготвяне на такова по смисъла на чл.339,ал.2 НПК, най-общо казано, защото не били приети възраженията по ангажиращия ВтАС процесуален документ и защото били обсъждани облигационни отношения, които не влизали в предмета на доказване по инкриминираното деяние. Това не може да бъде споделено. Разгледани са всички съществени аргументи на частното обвинение, като наред с това е взето служебно отношение по важими въпроси, от което впрочем частните обвинители охотно се възползват пред ВКС, щом устройва тезата им. А що се касае до оплакването за облигационните отношения, освен казаното в началото на настоящото изложение, трябва да се открои и необходимостта да се разбере на какво се дължи поведението на подсъдимата /Ю. е съдействал на майка си, макар и да е схващал какво прави в наказателно-правен аспект/. Това пък се оказва важно с оглед оценяване степента на обществена опасност на извършеното деяние, а оттам- и с оглед приложението на чл.9,ал.2 НК.
По-нататък, твърди се,че фактическите изводи на двете инстанции не са формирани законосъобразно и не стъпват на надлежна доказателствена основа. Като оставим настрана общите приказки по този въпрос и лансираната теза за предположения, просто защото приетото не се нрави на частното обвинение, според последното неправилно е отклонено възражението „по недопустимост на приложението на чл.9,ал.2 от НК в случая, след като деянието извършено от подсъдимите е при условията на чл.26 от НК….“, обуславящи по-висока степен на обществена опасност. /л.7 от касационното дело, последен абзац, в средата/.
Становището на втората инстанция относно приложението на чл.9,ал.2 НК е юридически издържано и се базира на цялостния анализ на годно събрания по делото доказателствен материал. Волята на съда е ясна и позоваването на атакуващата страна на липса на мотиви за недвусмисленото прилагане на посочената разпоредба е несъстоятелно. Както е известно, всяко наказателно производство има своя конкретика, която определя и становището по решаемите с крайния съдебен акт въпроси. Няма пречка, а няма и спор,че и при обвинение за извършено продължавано престъпление е възможно да се активира текстът за малозначителност, защото той не се ограничава само за някои престъпления. Това,че повереникът твърди наличие на практика на ВКС за невъзможност да се приложи тази норма поради присъствие на предпоставките на чл.26 НК, касае определено дело, с определени факти и обстоятелства, които не са допускали друг извод. Този съд по служебен път е запознат с актове на висшата юрисдикция по наказателни дела, в които е възприета малозначителност и при обвинение по чл.249,ал.1 НК във връзка с чл.26 НК.
В жалбата е възведено оплакване за допуснато процесуално нарушение поради неустановяване противоречията в непроверени гласни доказателствени средства и неизпълнение на задължението на съдилищата да обсъдят материалите и да направят изводи за тяхната надеждност и достоверност. В заявената насока са посочени показанията на свидетелката К., чиято обективност не била поставена под съмнение, въпреки основанията за това- същата била работила с подсъдимата и е нейна приятелка, когато е отишла на гости при М. и Д. М..
Изложеното възражение е некоректно поднесено. Видно от показанията на свидетелката, тя е заявила какво е възприемала лично. Казаното от нея по повод процесния платежен инструмент, прието от въззивната инстанция с ясни съображения, е относимо и към депозираното от дейците, чиито обяснения също са годни за изследване доказателствени средства. Частното обвинение не е направило искания, уважаването на които биха довели до оборване на показанията на К.. И при липсата на генерирана собствена активност на претендиращата страна, отговорността се прехвърля върху съдилищата, които не били проверили тези изявления, неясно по какъв начин, и следователно те не могат да бъдат достоверни. Най-просто казано, прави се опит несъгласието със заявеното от обсъжданата свидетелка, въпрос на оценка от решаващия съд, стига да е ясна волята му /в случая е така/, да бъде обвито в претенция за допуснато нарушение на процесуалните правила-чрез непроявена активност по силата на служебното начало, но при пренебрегване на принципа за състезателност в съдебното производство, съгласно чл.12 НПК, касаещ обжалващата страна.
За да не се пристъпи към прилагане на разпоредбата на чл.9,ал.2 НК, в жалбата са отразени съображения за недопустимост поради обременено минало на двамата подсъдими. Първо, и да има налично такова, то не отрича приложението на тази разпоредба. Що се касае до подсъдимия Ю., който е теглил парите, за да ги даде на майка си, тъй като тя е била карантинирана поради Ковид, осъждането правилно не е надделяло в светлината на преценка на доказателствените материали, ценими на плоскостта на малозначителност на деянието. Второ, изписано е в жалбата,че подсъдимата М. била осъждана за длъжностно присвояване, съгласно справка от досъдебното производство и затова е незаконосъобразно оправдана. Неясно защо обаче и удобно за превратно поднасяне на този факт, не се уточнява, че тя е реабилитирана, обстоятелство, отразено в свидетелството й за съдимост и във всички по-нататъшни материали по делото. Което всъщност означава, че е с чисто съдебно минало.
На последно място, в допълнението към въззивната жалба се оспорват мотивите на ВтАС относно все обсъжданата малозначителност на процесното деяние, предвид актуалната практика на ВКС, съгласно която настъпването на имуществена вреда за лицето, чийто платежен инструмент е използван, не е елемент от обективния състав на престъплението по чл.249,ал.1 НК. Утвърждава се застъпената теза,че за общественоопасно е обявено самото ползване на платежния инструмент без съгласието на титуляра, като неправомерният отдалечен достъп до съответната платежна сметка и/или до предварително определения кредитен лимит не е свързана задължително с реално прехвърляне на пари или парични стойност. В този смисъл използването на платежен инструмент може да се изрази във всякаква негова употреба без съгласието на титуляра, включително само за проверка наличността на сметката, както и при неуспешни транзакции. От казаното се очертават неправилни изводи на въззивната инстанция и респективно неправилно приложение на чл.9,ал.2 НК, тъй като чия била собствеността на наличните парични средства и кой бил пострадал от престъплението поначало, се явявали ирелевантни обстоятелства за правилното решаване на делото /л.9 от касационното производство, гръб/.
Без да се коментира за пореден път наличното противоречие в позицията на частните обвинители кога какво е необходимо да се установява, без дълимо поставяне на въпроса как биха могли да имат придаденото им качество с оглед процесното обвинение, този съд ще заяви, че е запознат с изложените тези на ВКС и посочените решения по конкретни наказателни производства. Разясненията обаче не противоречат на заетото становище,че законосъобразно е прието присъствие на предпоставките на чл.9,ал.2 НК за двамата подсъдими.
Само в сферата на поставимите размишления, които не са предмет на настоящото дело, но предпоставят извода дали обсъжданото престъпление е формално /както се приема по-горе/, би могло по принцип да се спори с позицията на частното обвинение и с разрешенията на съдебната практика. Това е така най-малко поради буквалния прочит на текста на чл.249,ал.1 НК. Той установява, че визираното в санкционната му част наказание е лишаване от свобода в определен размер „И“ глоба до двойния размер на получената сума. Ерго, би могло да се отстоява, с оглед предвиденото за задължително кумулативно налагане наказание глоба до двойния размер на ПОЛУЧЕНАТА сума, че престъплението е резултатно.
Предвид казаното, второинстанционният съдебен акт не страда от пороци, които да налагат негова отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ВКС намира обаче, че е процесуално допустимо и законосъобразно да поправи некачествения диспозитив към присъдата на първата инстанция, както бе уточнено по-горе в мотивите на настоящото решение. Становището по приложението на материалното право остава същото и доколкото са приети непрестъпни обстоятелства чрез малозначителността, актът на ВтАС трябва да бъде изменен по потвърждаване на първостепенната присъда за признаване на двамата подсъдими за виновни, като тя бъде отменена в тази част и те бъдат обявени за невиновни. Корекцията е само за прецизност, без да се налага да се експлоатира регламентът на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК, тъй като дейците в крайна сметка са оправдани.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение №35/27.03.23 г., постановено по АС-Велико Търново , Втори наказателен състав, по В.Н.Д.48/23 г., относно потвърждаване на присъда №16/02.12.22 г.,постановена от ОС-Габрово по Н.Д.132/22 г., в частта досежно признаване на нодсъдимите Р. К. Ю. и Д. Р. М. за виновни и вместо това ги обявява за НЕВИНОВНИ.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|