6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №327 [населено място],18.07.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №1049 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274 ал. 3 т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Д. В. срещу определение №15/11.01.2022г. по ч.гр.д. №952/2021г. на Пловдивски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено определение №261467 от 16.09.2021г. по т.д. №59/2021г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отказано освобождаването на Н. Д. В. от внасянето на държавна такса за въззивното обжалване на постановеното по делото решение. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са обусловил правните му изводи: 1. Съдът длъжен ли е да извърши моментна преценка към датата на подаване на молбата за освобождаване от държавна такса, налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото? 2.Длъжен ли е съдът да извърши съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й и следва ли при обсъждане на възможността към датата на подаване на молбата за освобождаване от ДТ да се извежда извод за неоснователност на молбата от възможността в минал период молителят да е имал възможността да заплати дължимата ДТ? 3. При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса, следва ли съдът да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива, с установените в страната? Кои са минималните средства, над които ищецът може да бъде задължаван да внесе цялостна или частична дължима държавна такса за водене на дело и които точно данни за необходими минимални средства за живот следва да се съобразят? 4. Нарушава ли се правото на свободен достъп до правосъдие, като се изисква внасяне на държавна такса от лице с доходи на границата на минималните необходими за нормален живот, не представлява ли подобно искане очевидно лишаване от право на достъп до правосъдие? 5.Как и с какво точно се съпоставя възможността за плащане на държавна такса и до какви финансови ограничения в живота на ищеца може да се допусне да доведе задължаването му да плати държавна такса – до какви минимални средства може да се изисква да остане ищецът, над които да се счита, че има възможност да плати такава? 6. Следва ли да се извежда възможност за заплащане на държавна такса, която представлява почти годишен доход на молителя и семейството му, от това, че същият е управител на търговски дружества без дейност от 2017г.? 7. Допустимо ли е реален отказ от правосъдие на физическо лице при финансова невъзможност за внасяне на ДТ и ангажирани доказателства за това? 8.Допустимо ли е отказ от страна на въззивния съд на физическо лице до реален достъп до правосъдие и справедлив процес, в случай, че определената ДТ се явява прекомерна финансова тежест, с която се ограничава достъпът на страната – физическо лице до съд, и което ограничение няма как да бъде оправдано с легитимни цели, каквито са – при събиране на държавна такса за исковите производства – финансиране на съдебната система и възпиране на несериозни искове? Въпроси под номера 9, 10, 13,14,15 и 16 се поставят относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Частният касационен жалбоподател също поставя като обуславящи и въпросите под номер 11 и 12 в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване: Допустимо ли е въззивният съд да въвежда нови твърдения по спора, като посочва, че дължимата ДТ е в размер на 2137 лева без реално да посочва, че действителната такава е в размер на 14 856,16 лева? Допуснато ли е нарушение на съдопроизводствените правила – чл.6 ал.2 и чл.269 от ГПК, което да е съществено и отразява ли се на правилността на въззивния акт? Въззивният съд нарушава ли принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основава акта си на факти, които не са установени, нито са твърдяни от страна в процеса и да ги прави спорни във въззивното производство? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първите шест въпроса в противоречие с постановените по реда на чл.274 ал.3 от ГПК определение №603/02.10.2014г. по ч.т.д. №2139/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №573 от 12.07.2011г. по ч.т.д.№230/2011г., на ВКС,ТК ІІ т.о., определение №612/12.08.2010г. по ч.т.д. №564/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №496/10.07.2013г. по ч.гр.д.№2492/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №305/15.06.2009г. по ч.гр. д. №335/2009г. на ВКС, ГК, ІІI г.о., определение №342/09.05.2014г. по ч.гр.д.№1591/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение №303/15.05.2013г. по ч. гр. д. №3051/2013г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., в които се приема, че е недопустимо съдът да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи. По седми и осми въпрос поддържа противоречие с определение №433/15.12.2014г. по гр. д.№1597/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., като твърди, че атакуваният съдебен акт противоречи на чл.6, пар.1 от ЕКПЧ. Поддържа също, че съдебният акт противоречи на решения на СЕС по дела С-279/09, С -571/16. По останалите въпроси се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/13.07.1953г., ППВС №7/27.12.1965г., Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по гр.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по гр.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №162 по гр.д. №7320/2013г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №58 по гр.д. №408/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №24 по гр. д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №98 по гр.д.№952/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №134/05.08.2019г. по т.д. №3482/2018г. на ВКС, ТО, I т.о., решение №98/28.01.2020г. по т.д. №2897/2018г. на ВКС, I т.о., решение №210/09.02.2018г. по т. д. №1115/2017г. на ВКС, I т.о. и други. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното определение. Производството по т.д. №59/2021г. на Пловдивски окръжен съд е образувано по предявени от „Юробанк България“ АД, [населено място], срещу Н. Д. В., „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Хотел Елит Палас“ ЕООД, по реда на чл.422 от ГПК искове в общ размер на 544 017,37 евро и 166 лева, съставляващи изискуема главница, лихви и такси по договор за жилищен кредит от 22.04.2008г. На 19.07.2021г. срещу постановеното по делото решение от 12.07.2021г. е подадена въззивна жалба от Н. Д. В., „Евробургер ЕООД и „Хотел Елит Палас“ ЕООД. С разпореждане от 23.07.2021г. първоинстанционният съд е оставил жалбата без движение, като е указал на жалбоподателите в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представят доказателства за платена държавна такса за тримата жалбоподатели в общ размер на 2137,03 лева, а наред с това жалбоподателят Н. Д. В. е задължен да внесе и държавна такса в размер на 14 856,16 лева. С молба от 13.08.2021г. ответникът Н. Д. В., е поискал освобождаване от държавна такса. По делото са представени декларации за семейно и материално положение и имотно състояние на жалбоподателя и неговата съпруга В. С. В., в които жалбоподателят е посочил, че притежава ателие и магазин, които са обект на възбрани, както и че не получава никакви доходи, не притежава акции, облигации, влогове в банки и вземания. В декларацията си съпругата му е посочила, че притежава само лек автомобил, не притежава недвижими имоти и не получава никакви доходи. В допълнителна молба жалбоподателят Н. В. е заявил, че търговските дружества, в които има участие, не осъществяват търговска дейност, а договорите за наем, цитирани в процесния договор за кредит, са прекратени. С определение от 16.09.2021г. по т.д.№59/2021г. на Пловдивски окръжен съд, е отказано освобождаването на жалбоподателя от държавна такса. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, Пловдивски апелативен съд е приел, че Н. В. е собственик и управител на три действащи търговски дружества. Изтъкнал е и доводи, че молителят е заплатил на своя пълномощник по делото адвокат И. адвокатски хонорар в размер на 28 000 лева, съответно не може да се приеме, че е материално затруднен. Основателно е позоваването от страна на частния касационен жалбоподател на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая въззивният съд е приел, че е сезиран с частна жалба срещу отказ на Пловдивски окръжен съд да освободи Н. Д. В. от внасянето на държавна такса в размер на 2137,03 лева. Съставът на Пловдивски апелативен съд не е взел предвид, че наред с това жалбоподателят Н. Д. В. е бил задължен да внесе самостоятелно и държавна такса в размер на 14 856,16 лева и с обжалваното определение №261467 от 16.09.2021г. по т.д. №59/2021г. на Пловдивски окръжен съд, е било отказано освобождаването на Н. Д. В. от внасянето на цялата дължима държавна такса за въззивното обжалване на постановеното по делото решение. Този порок е очевиден, поради това, че се установява в съдържанието на мотивите и диспозитива на въззивното определение, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Същият представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото въззивният съд, при проверка правилността на първоинстанционното определение по чл.83 ал.2 от ГПК, следва да извърши самостоятелна преценка доколко материалното състояние на ищеца, съпоставено с размера на дължимата държавна такса, му позволява нейното заплащане. Несъобразяваното на действително определения от първоинстанционния съд размер на държавната такса, означава, че въззивният съд не е дал отговор на спорния в производството въпрос – дали страната разполага с достатъчни средства да заплати държавната такса, за която е била задължена по конкретното дело. Доколкото дължимата от въззивния съд в производството по чл.274 ал.2 от ГПК преценка на доказателствата, исканията и възраженията на страните, както и правните изводи на първоинстанционния съд по искането по чл.83 от ГПК, не е осъществена по отношение на действителния размер на държавната такса, тази проверка не може да бъде извършена за първи път от касационната инстанция в рамките на производството по чл.274 ал.3 от ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че обжалваното въззивно определение следва да се отмени и делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да извърши преценка относно правилността на отказа на първоинстанционния съд да освободи частния жалбоподател от държавна такса в размер на 2137,03 лева, дължим общо с жалбоподателите „Евробургер ЕООД и „Хотел Елит Палас“ ЕООД, както и държавна такса в размер на 14 856,16 лева, дължима само от жалбоподателя В. с оглед неговия обжалваем интерес, за въззивно обжалване на решението по т.д. №59/2021г. на Пловдивски окръжен съд. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ОТМЕНЯ определение №15/11.01.2022г. по ч.гр.д. №952/2021г. на Пловдивски апелативен съд, ТО. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.