Р Е Ш Е Н И Е № 162 гр.София, 13.07.2016г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Ванюша Стоилова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 67/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Историческия музей ..., представляван от директора П. Д. М., чрез адв. Ю. Х. Я., срещу въззивно решение № 254/22.10.2015 г., постановено от Сливенския окръжен съд по гр.д. № 477/2015 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 127/03.02.2016 г. - служебно по въпроса дали въззивният съд може да се произнесе по законосъобразността на първоинстанционно решение и в необжалваната му част и в хипотезата на чл. 280,ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за начина, по който работодателят следва да мотивира заповедта за дисциплинарно наказание, за да се счете, че тя е съобразена с чл. 195, ал. 1 КТ Първият от въпросите е свързан с тълкуването на чл.269 и чл. 270, ал. 3 ГПК, като отговорът по него се съдържа и в разясненията по т. 1 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, че по отношение на преценката за правилност на обжалваното решение, служебният контрол е по принцип отречен. Извън проверката за валидност - изцяло, и в необжалваната част, включително служебно и извън проверката за допустимост - само в обжалваната част, включително служебно, въззивният съд е ограничен до предмета на жалбата. Служебно, но само в обжалваната част, се произнася единствено по приложението на императивна материалноправна норма и, когато е натоварен от закон да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото, както и за интереса на ненавършили пълнолетие лица. Когато съдът се е произнесъл по нещо различно или в повече от поисканото, то тогава съдебният акт е недопустим /арг. чл. 270, ал. 3 ГПК/. Такава е и хипотезата, при която въззивната инстанция се е произнесла извън предмета на жалбата (изкл. допустимите изменения в предмета, процесуалните правоприемства и установената нищожност или недопустимост в рамките по чл. 269 ГПК). Правото на иск и правото на обжалване са процесуални категории от един и същи ранг, поради което порокът на съдебния акт, постановен при липсата им, следва да бъде еднакъв. По въпроса относно тълкуването на чл. 195, ал. 1 ГПК е формирана трайна съдебна практика по чл. 290 ГПК – напр. – решение № 377/26.10.2011 г. по гр.д. № 1962/2010 г. на IV г.о., решене № 322/07.11.2012 г. по гр.д. № 278/2011 г. на III г.о. на ВКС, която напълно се споделя и от настоящия състав: Заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере причината, поради която трудовото правоотношение е прекратено, а съдът да може да извърши проверка и, въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно. В случаите, когато мотивите са изложени в друг писмен документ, с което само по себе си не се нарушава чл. 195, ал. 1 ГПК, същественото е този документ също да е станал достояние на работника или служителя. По касационните оплаквания: Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по касация С. Й. И., чрез адв. Л. А., е изразил становище с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и в съдебно заседание, че жалбата е неоснователна. Евентуално, излага съображения, че уволнението е незаконосъобразно и поради нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ - посочено в исковата молба, но необсъдено от въззивния съд, твърдение. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна. Предявени са искове с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ от С. Й. И. против Исторически музей – . Първостепенният Котелски районен съд отменил уволнението на И., възстановил го на заеманата преди това длъжност и осъдил работодателя да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 305,73 лв. и обезщетение в размер на 1,90 лв. по чл. 225, ал. 2 КТ, както и лихва върху главниците, считано от 16.02.2015 г. до окончателното издължаване. Отхвърлил иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за разликата до 720 лв. Възложил тежестта за разноските на работодателя – ответник по исковете. Въззивна жалба е подадена от Исторически музей.... срещу първостепенния съдебен акт в частта, с която са уважени исковете. Въззивният съд потвърдил изцяло първоинстанционното решение, включително и в необжалваната част. За да постанови своето решение Сливенският окръжен съд, чрез препращане към мотивите на първата инстанция, е приел за установено, че С. И. е работил по трудов договор с Историческия музей – .... като „уредник“ с място на работа къща-музей „Кьорпеева къща“ в [населено място]. Със заповед № РД 13-04/16.12.2014 г., връчена на 17.12.2014 г., И. е дисциплинарно уволнен поради извършване на нарушения, описани в седем пункта, за които работодателят е намерил, че съставляват нарушения по чл. 187, т. 3, т. 7, т. 8 и т. 9 КТ. Съдът установил още, че работодателят е искал предварително обяснения единствено за нарушенията, описани в точки 1, 3 и 6 от заповедта. Направил заключение, че за деянията, описани в т. 2, т.4, т.5 и т.7 не може да се налага дисциплинарно наказание поради нарушение на чл. 193 КТ. По отношение на нарушенията, посочени в пункт 1 (неизпълнение на заповедите на министъра на културата за замяна на старите инвентарни книги с нови и поставяне на новите отчетни обозначения върху движимите културни ценности, инвентирани във фондовете на музейната експозиция) и в пункт 3 (непоказване на движими културни ценности), съдът намерил, че наказанието е наложено след изтичане на двумесечния срок от откриване на нарушенията и е незаконно поради нарушение на чл. 194 КТ. По отношение на нарушението, описано в пункт 6, съдът намерил, че заповедта е немотивирана и, поради това, незаконна поради нарушение на чл. 195 КТ – посочено е обективното деяние: изключване на камерите за наблюдение през определени дни, но не и, че ищецът е извършител. Съдът посочил, че по правило дисциплинарно наказание се налага на работник, който виновно не изпълнява трудовите си задължения, а по начина, по който е формулирано нарушението, същото се явява неконкретизирано и немотивирано. При служебно извършената от касационната инстанция проверка и по съображенията, дадени по-горе по чл. 290 ГПК, вззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 ГПК в необжалваната му част, следва да бъде обезсилено. Първостепенният съд е отхвърлил претенцията на служителя за разликата над 307,63 лв. (305,73 + 1,90) до пълния размер от 720 лв. В тази част няма жалба, което значи, че въззивното решение, с което съдът потвърждава необжалвана част от първоинстанционното решение, е недопустимо на осн. чл. 270, ал. 3 ГПК. Установява се и противоречие между разрешението на въззивния съд и задължителното тълкуване на чл. 195, ал. 1 КТ, с което е възприета принципната постановка, че заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание е мотивирана, когато съдържанието й е достатъчно, за да се установи същността на нарушението и работникът/служителят има възможност да разбере причината, поради която е наказан; да се прецени условието за еднократност на наказанието и да се съобразят сроковете по чл. 194 КТ. В случая в заповедта за дисциплинарно уволнение, пункт 6, е посочено, че наказанието се налага за изключена „от НЕГО“ камера за видеонаблюдение в музейна експозиция „Котленски възрожденски бит“ в 10:20:14 ч. на 11.06.2014 г., за което от С. И. са поискани писмени обяснения, каквито той дал на 19.11.2014 г. Нарушението е индивидуализирано от обективна и субективна страна – ясно е в какво се изразява деянието, кога и къде е извършено; няма никакво съмнение от съдържанието на мотивите, че то е извършено от С. И.; сам служителят няма съмнения, че за изключването на камерите на посочения ден работодателят го обвинява, макар и да не признава, че го е сторил. Изводът на въззивния съд за нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ е необоснован и изведен в противоречие на материалния закон. В заключение, въззивното решение в частта по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ – до размера на сумата от 307,63 лв., лихвата за забава, считано от датата на подаване на исковата молба и съдебноделоводните разноски, следва да бъде касирано. Извършването на деянието, описано в т. 6 от заповедта за уволнение, от служителя С. И., се установява от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства. Между страните не е спорно, а и от събраните писмени доказателства се установява, че работодателят е поставил под наблюдение П. и Етнографския музей – Котел, като през работното време камерите работят. Свидетелят С. С. възпроизвежда изявления на С. И., че видеонаблюдението нарушавало личните му данни; последното се потвърждава от обясненията по чл. 193 ГПК на служителя, както и от негова жалба до Комисията за защита на личните данни, оставена без уважение с решение от 16.12.2014 г. От показанията на свидетеля С., кредитирани от съда като резултат на непосредствени впечатления, обективни и непротиворечиви, се установява също, че на записите от камерите се вижда как С. И. ги изключва; камерите са били изключени в продължение на два дни. Деянието съставлява нарушение на трудовата дисциплина и по естеството си е тежко – с действията си С. не изпълнява заповед на работодателя и поставя в опасност опазването на културно-исторически ценности; те са и в пряко противоречие със служебните му задължения на уредник в етнографската експозиция на Историческия музей – ...... От обясненията му по чл. 193 ГПК и поведението му по делото, съдът намира, че служителят не признава вината си, нито е готов да се поправи; игнорира свои основни задължения и отказва да изпълнява законосъобразни заповеди на работодателя. При така изясненото, налице са основания за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание за нарушението по т. 6 от заповедта. В тази част не се установява нарушение на чл. 193 КТ, нито погасяване на дисциплинарната отговорност по чл. 194 КТ. В исковата молба се твърди, че работодателят, при връчване на заповедта, не е събрал предварителна информация дали И. страда от болести, посочени в чл. 1 на Наредба № 5 и не е поискал предварително разрешение от Инспекцията по труда. В случая, безспорно, работодателят не е поискал от служителя предварителна информация страда ли от болестите, посочени в чл. 1, ал. 1 на цитираната наредба, вкл. представяне и на и медицински документи, удостоверяващи болести по цитираната наредба. Нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ е налице, само ако уволненият служител действително има основания да се ползва от специалната закрила, т.е. страдал е от заболяване, посочено в Наредба № 5/20.02.1987 г. към датата на уволнението. По делото са представени медицински документи, но за преценката дали те установяват заболяване по чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/20.02.1987 г. са нужни специални знания, с каквито съдът не разполага. По делото работодателят е представил Становище на Службата по трудова медицина – Н. – Я., в което се съдържат необвързващи съда, а и несъобразени с материалния закон, правни изводи, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ е предвидена само в случаи на уволнение при частична ликвидация, при съкращаване в щата или при спиране на работа за повече от 30 дни. Освен това, Службата дава заключение, че лицето няма противопоказания да изпълнява работа на уредник в музея, което е нещо различно от това, страда ли от заболявания, визирани в Наредба № 5/1987 г.; отказва да обсъжда амбулаторен лист от 17.12.2014 г., защото бил издаден на следващия ден, след заповедта за дисциплинарно уволнение, но това не значи, че при уволнението не е страдал от заболяването, посочено в медицинския документ, нито е изяснено дали то е от вида на изброените в чл. 1, ал. 1 от цитираната наредба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въззивната инстанция е допуснала съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не се е произнесла по оплакването за нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, включено в предмета на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ по надлежен ред, и въведено в предмета на въззивното производство чрез отговора на въззиваемата страна. Въззивната инстанция е следвало да обсъди доказателствата във връзка с релевираното нарушение, доводите на страните, както и да назначи съдебна експертиза за установяване здравния статус на И. към датата на уволнение и страдал ли е той от заболяване, попадащо в изброените в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/1987 г. Допуснатото нарушение на чл. 195 ГПК е пречка касационната инстанция да се произнесе по съществото на материалноправния спор, поради което делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне, след отстраняване на допуснатите нарушения на съдопроизводствените правила. При новото разглеждане, въззивният съд, произнасяйки се по материалноправния спор, следва да съобрази и сторените от страните в настоящото производство съдебноделоводни разноски. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 254/22.10.2015 г. постановено от Сливенския окръжен съд по гр.д. № 477/2015 г. в частта по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, за разликата над 307,63 лв. (305,73 + 1,90) до 720 лв., на осн. чл. 270, ал. 3 ГПК ОТМЕНЯ въззивно решение № 254/22.10.2015 г. постановено от Сливенския окръжен съд по гр.д. № 477/2015 г. в частта по иска за отмяна на дисциплинарно уволнение, за възстановяване на работа и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 305,73 лв. и по чл. 225, ал. 2 КТ в размер на 1,90 лв., ведно с лихва върху главниците, считано от 16.02.2015 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски и ВРЪЩА в тази част делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: