2 Р Е Ш Е Н И Е № 95 гр. София, 27.03. 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Ю. Г., като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4571 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х.г. „В. Д. - М.” – [населено място] срещу решение от 30.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 235/2013 г. на Кюстендилския окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 83/19.02.2013 г. по гр. дело № 2453/2012 г. на Кюстендилския районен съд, като краен резултат са уважени предявените от Д. С. Г. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № 168/23.10.2012 г. на директора на галерията-касатор, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „изкуствовед” при галерията-касатор и последната е осъдена да заплати на ищцата сумата 1 969.20 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа през периода 24.10.2012 г. – 24.04.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.11.2012 г. до окончателното й плащане; в тежест на касатора са възложени и разноски и държавна такса по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Излагат се съображения, че в противоречие с чл. 7, ал. 1, изр. 2, чл. 146, ал. 1 и ал. 4 и чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивният съд не е допуснал, посочените с въззивната жалба на касатора, разпит на един свидетел и писмено доказателство, както и че е изготвил формален доклад по делото. Поддържа се, че въззивното решение е необосновано, тъй като и събраните пред първата инстанция по делото, показания на свидетелите К. Б. и Б. С. са превратно тълкувани от въззивния съд, като тези на първата свидетелка са приети за косвено доказателство, а заявеното от ищцата пред втората свидетелка – като направено пред лице, което не е обвързано от правния спор, както и че умисълът на ищцата при извършването на дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя” не може да се установи от чутото от двете свидетелки. Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание. Жалбоподателят претендира присъждане на сторените по делото разноски пред всички съдебни инстанции, като представя и списък на разноските. Ответницата по касационната жалба – ищцата Д. С. Г. в писмения си отговор излага съображения за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение, направени в производството пред настоящата инстанция. С определение № 1415/10.12.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, а именно – относно правомощието на въззивния съд да събере писмени доказателства и свидетелски показания, посочени с въззивната жалба за установяване на нови обстоятелства, които не са били известни на въззивника до приключване на производството пред първата инстанция, и които са свързани с доказването на умисъл при извършване на дисциплинарно нарушение. По делото е установено, че с процесната заповед № 168/23.10.2012 г. ищцата е дисциплинарно уволнена от длъжността „изкуствовед” за това, че след като със заповед № 23/22.02.2012 г. на директора на галерията е била командирована с право на дневни и квартирни пари в [населено място] със задача посещение на изложба „Нова живопис”, тя е представила пред работодателя недействителна (неистинска) фактура и неправомерно са й били изплатени 31 лв. за нощувка по чл. 26, ал. 1 от Наредбата за командировките в страната (Н.) и 20 лв. по чл. 19, ал. 1 от Н., като дисциплинарното нарушение е квалифицирано като такова по чл. 190, ал. 1, т. 4 и чл. 187, т. 8 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя. За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства за умисъл в действията на ищцата и е споделил извода на първоинстанционния съд, че ответникът-работодател (сега касатор) не е доказал по безспорен начин, че тя е злоупотребила с доверието му, представяйки фактура за изплащане на командировъчни разходи, която е била недействителна. С определения, постановени в закрито заседание от 03.04.2013 г. и в откритото съдебно заседание от 25.04.2013 г., въззивният съд е отказал да допусне разпита на един свидетел и да приеме писмено доказателство, които са поискани с възивната жалба за установяване на обстоятелството, че ищцата е знаела, че получава парите си за командировка въз основа на фалшива фактура, попълнена и подписана от свидетеля, като в жалбата са изложени и твърдения, че последното (попълването и подписването на фактурата от свидетеля) се е установило след приключването на производството пред първата инстанция. За да не допусне разпита на поискания свидетел, въззивният съд е изложил мотиви единствено, че същият свидетел е могъл да бъде разпитан и пред районния съд относно обстоятелствата, касаещи процесната фактура, поради което липсват основания по чл. 266, ал. 2 от ГПК, които да налагат събирането на нови доказателства (мотивите към определението от 03.04.2013 г.), както и че искането за разпит на този свидетел е за факти и обстоятелства, касаещи негово лично поведение, което е намерено за недопустимо (мотивите към определението от 25.04.2013 г.). Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с така постановения отказ за събиране на доказателствата, посочени с въззивната жалба, въззивният съд е разрешил поставения по делото процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В решение № 284/21.07.2010 г. по гр. дело № 378/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че при действието на ограничения въззив, въведен с ГПК от 2007 г., във въззивното производство страните могат да сочат и представят доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на въззивната жалба, съответно – в срока за отговор. Същото е прието и в редица други решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 468/23.11.2011 г. по гр. дело № 124/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 359/05.10.2011 г. по гр. дело № 1878/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/09.10.2013 г. по гр. дело № 1851/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 412/21.11.2012 г. по гр. дело № 1417/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. Настоящият съдебен състав споделя, тази константна практика ВКС, като създадена при точно тълкуване и приложение на разпоредбите на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Предвид така възприетото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Основателни са оплакванията в касационната жалба, че в нарушение на чл. 266, ал. 1 от ГПК, въззивният съд не е допуснал, поискания с въззивната жалба на касатора, разпит на свидетеля В. В., и не е приел представеното с жалбата, писмо с изх. № 27/15.02.2013 г. на директора на ответната галерия до К. окръжна прокуратура. Това писмено доказателство, макар и изходящо от страна на ответника по делото, е съставено не по повод настоящия процес, а и - след приключването на съдебното дирене пред първата инстанция, като съдържа съществени индиции, че обстоятелствата, че В. В., заедно с когото ищцата е била командирована, е попълнил собственоръчно процесната фактура в частта й относно броя нощувки и цената и е положил подписа си върху нея, са станали известни на ответника-работодател едва след този, визиран в чл. 147 от ГПК, последен момент, до който страните могат да сочат доказателства пред първоинстанционния съд. При това положение, въззивният съд неправилно е приел в определението си от 03.04.2013 г., че е настъпила преклузията по чл. 266, ал. 1 от ГПК и че разпитът на свидетеля В. В. не следва да се допуска относно посоченото във въззивната жалба обстоятелство, че ищцата е знаела, че получава парите си за командировка въз основа на фалшива (неистинска) фактура, попълнена и подписана от този свидетел. Напълно необосновано е и приетото в определението от 25.04.2013 г., че искането за разпит на този свидетел е за факти и обстоятелства, касаещи само негово лично поведение. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че с отказа си да допусне тези доказателства, посочени с въззивната жалба, и като „изготвил формален доклад” по делото, окръжният съд допуснал нарушение и на чл. 7, ал. 1, изр. 2 и чл. 146, ал. 1 и ал. 4 от ГПК. Във въззивната жалба на касатора няма оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото и искането за събиране на доказателства във въззивното производство не е мотивирано с посочването на такива процесуални нарушения – в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК, а с това (както вече беше посочено), че обстоятелствата, за които се иска разпитът на свидетеля, са станали известни на жалбоподателя след приключването на съдебното дирене пред първоинстанционния съд. С т. 2 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени ясни задължителни указания и разяснения по приложението на процесуалния закон, именно в смисъл, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото, въззивният съд не следи служебно и когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първата инстанция такива нарушения, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по делото, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Основателни са оплакванията в касационната жалба за необоснованост на обжалваното въззивно решение при обсъждането на показанията на разпитаните по делото свидетели К. Б. и Б. С. – служителки в галерията. Първата от тези свидетели - Б. е заявила пред съда, че при разговор с ищцата в края на месец февруари 2012 г., последната е споделила с нея, че от двудневната командировка заедно с В. В., те са се върнали още на първия ден в девет часа вечерта, като на въпроса на свидетелката, как са намерили фактура, ищцата е отговорила, че са я взели от И. срещу сумата от 5 лв. и е помолила свидетелката да не казва на никого за това. Втората свидетелка С. е дала показания, че няколко дни след извършената през месец октомври-ноември 2012 г. одитна проверка от общината, при която е била установена неистинността на процесната фактура, е бил проведен разговор в стаята на ищцата и В. В. по повод това кой е подал сигнала за проверката, при който разговор ищцата е споделила за разговора си със свидетелката Б. и че само на нея е казала и че тя е единственият човек, който знае за неистинската фактура. При така дадените свидетелски показания по делото, въззивният съд напълно необосновано е приел, че споделеното от ищцата със свидетелката Б. „е само едно признание, направено пред лице, което не е обвързано с правния спор”, който извод е и напълно неясен. Необосновано е и приетото в мотивите към обжалваното решение, че подобно на директора на ответната галерия, който в свое писмено становище (прието като доказателство по делото) е заявил, че поради пропуск на счетоводството фалшивата фактура е била приета и осчетоводена, след което той я е подписал, без да подозира, че това е един нередовен документ, - на същото основание и ищцата е заявила, че не познава критериите за действителност на фактурите. Неправилен е и изводът на въззивния съд, че доказването на умисъл в извършването на процесното нарушение злоупотреба с доверието на работодателя „не може да се обоснове с това, което са чули свидетелките Б. и С. да се коментира в галерията – че Г. (ищцата) е взела фактурата от И.”. Настоящият съдебен състав намира за установено по делото, че и пред двете свидетелки, за които няма данни да са заинтересовани по някакъв начин от изхода на спора, ищцата е заявила неизгодни за нея обстоятелства, с което е признала пред тях, че е извършила, и то – напълно съзнателно, т.е. - умишлено процесното дисциплинарно нарушение, изразяващо се в представяне пред работодателя на неистинска фактура, въз основа на която неправомерно са й били изплатени общо 51 лв. – дневни и квартирни пари по чл. 19, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 от Н., което осъществява фактическия състав на чл. 190, ал. 1, т. 4 и чл. 187, т. 8 от КТ – „злоупотреба с доверието на работодателя”. Това се установява и от писмените доказателства по делото. От писмо с вх. № 159/17.10.2012 г. на ръководителя на звеното за вътрешен одит при [община] до директора на ответната галерия е видно, че при извършената в последната одинтна проверка е установено, след проверки в търговския регистър и в данъчната администрация – офис К., че процесната фактура - без дата и номер (също приета като доказателство по делото), е неистинска по следните причини: посоченият като „изпълнител” във фактурата и във фискалния бон към нея, [фирма] е преустановил своята дейност през 2006 г., а посоченият като негов ЕИК №, е на друга фирма – [фирма], която в годишния си отчет за 2011 г. и за предходни години не е декларирала приходи от услуги за хотелиерство. Сумите за дневни и квартирни пари са изплатени на ищцата с разходен касов ордер № 16/29.02.2012 г., също приет като писмено доказателство по делото. Тъй като допуснатото от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосноваността на мотивите към обжалваното решение са довели до неправилност на решаващите му изводи, че по делото липсват доказателства за умисъл в действията на ищцата и че ответникът-работодател (сега касатор) не е доказал по безспорен начин, че тя е злоупотребила с доверието му, представяйки фактура за изплащане на командировъчни разходи, която е била недействителна (неистинска), а това от своя страна е довело до неправилност и на крайния му извод за основателност на предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ, то обжалваното въззивно решение следва да се отмени съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК. От друга страна, тъй като още в първоинстанционното производство са събрани доказателствата, от които се установява умисълът при извършването на процесното дисциплинарно нарушение от ищцата, то допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение – отказът му да допусне поискания с въззивната жалба разпит на свидетеля В. В., макар и да е съществено, не налага - в хипотезата на чл. 293, ал. 3 от ГПК - връщане на делото на въззивния съд за извършването на нови съдопроизводствени действия – разпита на този свидетел, поради което трудовият спор следва да се реши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. По вече изложените съображения, неоснователни са доводите на ищцата, че тя не е извършила процесното дисциплинарно нарушение, респ. – че не го е извършила виновно. Неоснователни са и доводите в исковата молба, че процесната заповед № 168/23.10.2012 г. за дисциплинарното уволнение не отговаряла на императивното изискване чл. 195, ал. 1 от КТ – за нейното мотивиране, а оттам – и на чл. 194, ал. 1 от КТ – за спазването на сроковете за налагането на дисциплинарното наказание. В съдържанието на процесната заповед (цитирано по-горе) дисциплинарното нарушение е описано достатъчно ясно, точно и подробно, като ищцата е била наясно с него и преди издаването и връчването на заповедта, видно от дадените от нея писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ от 17.10.2012 г., заведени с вх. № 18.10.2012 г. Времето на извършването на нарушението е посочено достатъчно ясно с посочването в процесната заповед на заповед № 23/22.02.2012 г. за командироването на ищцата, а времето на откриването му – с посочването на писмото с вх. № 159/17.10.2012 г. на ръководителя на звеното за вътрешен одит при [община] до директора на ответната галерия. От това следва, че към момента на връчването срещу подпис на ищцата на процесната заповед № 168/23.10.2012 г. на датата на издаването й - 23.10.2012 г., не са били изтекли, както двумесечният, така и едногодишният срок по чл. 194, ал. 1 от КТ. Неоснователен е и последният довод в исковата молба на ищцата – за неспазване на чл. 189 от КТ поради несъответствие на наложеното наказание с извършеното нарушение. Макар и вследствие последното работодателят да е бил ощетен с неголяма парична сума – общо 51 лв., от друга страна процесното дисциплинарно нарушение - злоупотреба с доверието на работодателя е извършено умишлено от ищцата, като в писмените си обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ тя отрича да го е извършила и не го признава и не изразява разкаяние, а освен това в кратък период от време за други дисциплинарни нарушения вече са й налагани от работодателя и дисциплинарните наказания „забележка” – със заповед № 78/13.06.2012 г. и „предупреждение за уволнение” – със заповед № 82/26.06.2012 г. (също представени по делото). При тези обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че наложеното на ищцата с процесната заповед № 168/23.10.2012 г. дисциплинарно наказание „уволнение” е съразмерно с тежестта на извършеното от нея дисциплинарно нарушение, предвид и обстоятелствата, при които то е извършено, поведението й и дисциплинарното й минало, т.е. – работодателят е спазил и изискванията на чл. 189 от КТ. Предвид изложеното, предявеният по делото иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – за отмяна, като незаконосъобразно, на дисциплинарното уволнение на ищцата, е неоснователен и следва да се отхвърли. Изцяло обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за възстановяване на ищцата на заеманата от нея преди уволнението й процесна длъжност „изкуствовед” при ответната галерия и за осъждане на последната да заплати на ищцата сумата 1 969.20 лв. – обезщетение за оставането й без работа през периода 24.10.2012 г. – 24.04.2013 г., също се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят. С оглед на това, на основание чл. 293, ал. 2, предл. 1 от ГПК, обжалваното въззивно решение, с което исковете са уважени, следва да се отмени като неправилно, и вместо него следва да се постанови ново решение на касационната съдебна инстанция за отхвърляне на предявените искове. Предвид крайния изход на делото, на ищцата не се следват претендираните от нея разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответната галерия-касатор, своевременно претендираните и направени от последната, разноски за заплатени държавни такси и адвокатско възнаграждение за един адвокат в производството пред въззивната и касационната съдебни инстанции по делото – общо сумата 1 154.38 лв. На ответника-касатор не се следват разноските, направени от него в производството пред първата съдебна инстанция по делото, тъй като от негова страна не е направена своевременна (до приключването на устните състезания пред първоинстанционния съд) претенция за това. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението от 30.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 235/2013 г. на Кюстендилския окръжен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. С. Г. срещу Х. г. „В. Д. - М.” – [населено място], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна на дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № 168/23.10.2012 г. на директора на ответната галерия, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението й длъжност „изкуствовед” при ответната галерия и за осъждане на последната да заплати на ищцата сумата 1 969.20 лв. – обезщетение за оставането й без работа през периода 24.10.2012 г. – 24.04.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.11.2012 г. до окончателното й плащане; ОСЪЖДА Д. С. Г. да заплати на Х. г. „В. Д. - М.” – [населено място] сумата 1 154.38 лв. (хиляда сто петдесет и четири лева и тридесет и осем стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.