О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 617
София, 29.07.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3418 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, чрез адв. М. против решение № 260055 от 05.04.2021 г., постановено по в.т.д. № 650/2020 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 177/21.02.2020 г. по т.д. № 1798/2018 г. по описа на Окръжен съд Варна, с което са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД против К. Я. Б. и Л. А. Б., установителни искове по чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат на банката солидарно следните суми: 24 720,57 евро- главница по договор за банков ипотечен кредит № 8-224/23.08.2007 г., предоставен от „Алфа Банк“ – клон България, представляваща сбор от неплатени вноски с падеж 07.02.2018 г. и 07.03.2018 г. и остатък от гладницата до края на погасителния план, договорен в анекс 3 и изискуем от 13.02.2018 г. поради упражнено право на предсрочна изискуемост по чл.30.2.2 вр. чл.30.1.1 и чл.30.1.4 от договора; 340,62 евро – договорна лихва за периода от 07.02.2018 г. до датата на предсрочната изискуемост /13.02.2018 г./; 11,61 евро – сборно вземане за договорена такса за наказателни лихви за просрочие за периода 07.02.2018 г. до 20.03.2018 г.; 14,74 евро – сборно вземане за такса за периода 07.03.2018 г. до 20.03.2018 г. и 312 лева – сборно вземане за разноски за нотариални такси на основание чл.9 от договора, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по гр.д. № 4280/2018 г. по описа на Районен съд Варна.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора съдът неправилно е приел, че към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, длъжниците не са имали непогасени в срок задължения по договора и че към тази дата не са били и налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, уговорени посочени в чл. 30.1.4 от договора. Наведени са и доводи за неправилност на изводите на съда за наличието на неравноправни клаузи в договора за ипотечен кредит и че сключените споразумения не съответстват на интереса на потребителя.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните процесуалноправни въпроси: 1/ Кои са обективните критерии, по които да се определя дали банката е предоставила на кредитополучателя достатъчно информация за договора за кредит, на ясен и разбираем език; 2/ Следва ли съдът да изясни дали кредитополучателя е разбирал спорните клаузи на договора и какви по принцип са били знанията на кредитополучателя по основни положения на договора като размер на кредита, валута и курс, формиране на погасителните вноски и други негови задължения, респективно – как следва съдът да изясни тези обстоятелства – чрез разпределение на доказателствената тежест или по свой почин и 3/ Прекратяването и приключването на изпълнителното производство по смисъла на чл.433, ал.5 ГПК, засяга ли првавата на третото лице – кредитор, което е придобило потестативното право да обяви, на основание образувано изпълнително дело, предсрочна изискуемост по договор за кредит на свой длъжник. Допълнителният селективен критерий по първите два въпрос е заявен бланкетно, а по третия с аргумент, че нормата на чл.433, ал.5 ГПК се нуждае от тълкуване. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на решението с твърдение за неправилност на изложеното в решението становище на съда, че изпълнителното производство /извън случаите на чл.422, ал.1, т.8 ГПК/ се прекратява с издаване на постановлението на съдебния изпълнител за преклатяването му. Правен въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която също е посочена в изложението, не е формулиран от касатора, а се твърди единствено, че въззивното решение противоречи на т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Насрещните страни - К. Я. Б. и Л. А. Б., чрез пълномощника си адв. Д. заявяват становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност на въззивното решение.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което исковете по чл.422 ГПК са отхвърлени, въззивният съд е приел, че страните по делото са обвързани от договор за банков ипотечен кредит, сключен на 23.08.2007 г., предоставен от „Алфа Банк“ – клон България, чиито правоприемник е „Юробанк България“ АД, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите кредит в размер 40 000 евро за рефинансиране на кредит в ДСК и ремонт на апартамент, като е уговорен срок за погасяване - 180 месеца от датата на усвояването му чрез анюитетни месечни вноски, включващи главница и договорна лихва съгласно погасителен план към договора. Приел е, че клаузата на договора, с която страните са уговорили възможност за едностранна промяна в дължимата възнаградителна лихва има неравноправен характер и като такава е нищожна, но това не освобождава ответниците от дължимост на възнаградителна лихва въобще, а последната следва да бъде формирана съобразно определения в чл.14 от договора лихвен процент. При съобразяване на трайната практика на ВКС, съдът е приел, че споразумението, обективирано в анекс от 07.06.2013 г., с който е преструктуриран дълга, е нищожно поради нарушаване на забраната за анотицизъм. За нищожни е намерил и предхождащите между страните споразумения, с които е уговорено, че за определени периоди се дължи заплащане само на лихвите по кредита, тъй като размерът на дълга, посочен в тях е основан и определен въз основа на лихвени проценти, които не са били договорени между страните, а подобни споразумения представляват недопустим отказ от потребителска защита и са нищожни. Кредитирайки заключението на ССЕ, според което към датата на връчване на изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по договора, кредитополучателите не са имали просрочени задължения, съдът е приел че към този момент не е настъпил обективния факт на забава, поради което не са налице основания за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и за приложение на разрешенията, дадени с ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, още повече че по делото не е направено допълнително изявление за обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията в хода на производството. По отношение на посоченото от ищеца второ основание, даващо му право да обяви кредита за предсрочно изискуем по договора за кредит /уговорено в чл.30.1.4 – „в случай, че друг кредитор получи притежанието изцяло или на част от активите и на доходите на кредитополучателя или има някакви претенции относно тях“/ въззивният съд е приел, че към датата на получаване от длъжника на изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, а именно 13.02.2018 г., изпълнителното дело, заведено от друг кредитор на длъжника К. Я. Б., е било прекратено поради погасяване на дълга, поради което не са били налице уговорените в договора обективни факти за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, независимо че ищецът не е бил надлежно уведомен за прекратяването, а единствено за спирането на насрочената публична продан с връчено му на 19.02.2018 г. съобщение от съдебния изпълнител.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че повдигнатите от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не обосновават допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Съгласно разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Обосновката на първите два въпроса е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилност на изводите на въззивния съд, че част от договорните клаузи са неравноправни, а неправилността на решението, както и необосноваността му, извън хипотезата на „явна необоснованост“ по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, не са сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК. При преценката за неравноправния характер на клаузата, с която е уговорена възможност за едностранна промяна в дължимата възнаградителна лихва, съдът се е съобразил с трайната практика на ВКС, според която една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: клаузата не е индивидуално уговорена; сключена е в нарушение на принципа за добросъвестността; създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията и да е сключена във вреда на потребителя, като изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП се прилага само ако изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги. За да се прецени дали конкретна договорна клауза отговаря на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл.143, ал.1 ЗЗП, тя трябва да бъде формулирана по ясен и недвусмислен начин и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Във формираната постоянна практика на ВКС се приема, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест за всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори, както и да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва; че при клауза в потребителски договор за индексиране на цената, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“ и когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина и метода, по който кредитополучателя може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на чл.143 ЗЗД, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП.
Третият въпрос също не отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съдът не е давал разрешение по него. Противно на доводите на касатора, съдът не е приел, че прекратяването на изпълнителното производство, образувано по молба на друг кредитор на длъжника, засяга правата на кредитор, който преди прекратяването му, надлежно е упражнил правото си да обяви вземането си за предсрочно изискуемо. Видно от мотивите на решението, съдът е приел, че към датата на получаване от длъжника на изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, изпълнителното дело, заведено от друг кредитор на длъжника, е било прекратено поради погасяване на дълга, поради което не са били налице уговорените в договора за ипотечен кредит обективни факти за настъпване на предсрочната изискуемост на вземанията по него.
За пълнота следва да се посочи, че не е налице и сочения от касатора допълнителен селективен критерий. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателствата и обществените условия промени, като точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В конкретният случай касаторът не твърди, че с въпросите се цели отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не е посочена от него или пък че е налице необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Неоснователно е твърдението, че произнасянето по третия въпрос ще доведе до отстраняване на неяснота в нормата на чл.433, ал.5 ГПК /предишна ал.4, бр. 100 от 2019 г./, според която приключването на изпълнителното производство не засяга правата, които трети лица са придобили преди това въз основа на изпълнителните действия, както и редовността на извършеното от третото задължено лице плащане на съдебния изпълнител. Нормата е ясна и не се нуждае от тълкуване.
Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Изложените от касатора съображения са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, но хипотезата на чл.280, ал.2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване.
На насрещните страни по спора следва да се присъдят сторените от тях разноски, които са в размер на 500,00 лв. за депозиране на отговор на касационната жалба. Неоснователно е искането на адв. Д. за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260055от 05.04.2021 г., постановено по в.т.д. № 650/2020 г. по описа на Апелативен съд Варна.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК [ЕИК] да заплати на К. Я. Б. и Л. А. Б., със съдебен адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес] 04 – адв. М.Д., сумата от 500,00 лв.-разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: