1 Р Е Ш Е Н И Е № 220
гр. София, 06.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото заседание на осми октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:Председател: Веска Райчева
Членове: Мими Фурнаджиева
Геника Михайлова при секретаря Ванюша Стоилова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 490 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 2491/ 25.10.2018 г. по гр.д. № 826/ 2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на С. И. Ю. срещу Прокуратурата на Република България (процесуален субституент на държавата) с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съответно:
· над сумата 1 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпления по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и
· над сумата 1 600 лв. до предявения размер от 8 400 лв. – обезщетение за имуществени вреди от незаконното обвинение, изразени в заплатеното адвокатско възнаграждение по наказателното дело.
Решението е допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1. По иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществените вреди от незаконно наказателно преследване как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД? и 2. За правилата, при които съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществените вреди, изразени в заплатеното адвокатско възнаграждение в наказателното производство, има възможност да определи обезщетението в размер по-нисък от платеното?
По първия въпрос:
В решение № 11/ 27.01.2014 г. по гр.д. № 3684/ 2013 г. на ВКС, III-то ГО и в цитираните в него други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, се приема, че справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено, социално и професионално положение.
С ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС прие, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване се вземат пред вид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда, тяхната тежест, причинната връзка между всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие и признат за невинен и тяхната връзка с понесените болки и страдания.
В решение № 16/ 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/ 2016 г., ГК, III-то ГО на ВКС се приема, че решаващо значение за негативно отражение на обвинението върху неимуществената сфера на ищеца има и неразумно дългата продължителност на воденото наказателно производство, когато засегнатото право по чл. 6 § 1 КЗПЧ е въведено като основание на иска. Касае се за обстоятелства, което след изменението на ЗОДОВ, в чл. 2б (ДВ, бр. 98/ 2012 г.) законът посочва като самостоятелно основание за отговорност на държавата, независимо от законността на наказателното преследване, а когато то е незаконно, увеличават се вредните последици за обвиняемия. Това е от значение при определяне на обезщетението по справедливост в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Справедливо е неспазването на разумния срок от правозащитните органи да обосновава завишаване на глобално определеното обезщетение при незаконно обвинение, като следва да се отчетат интензивността на конкретно предприетите действия в хода на разследването – субективното, вътрешно и обективното обществено отражение на обвинението, въздействието на наказателното разследване и неговата продължителност върху начина на живот на пострадалия. Отражението се преценява според конкретната личност.
Решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, настоящият състав споделя. Те са основавани и на т. 11 ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. (със запазено действие) и на ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС, които са задължителни за всички органи на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ).
По втория въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд дава следния отговор:
Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществените вреди от незаконното обвинение, изразени в платеното адвокатско възнаграждение в наказателното производство, определя размер, по-нисък от заплатеното: 1) когато установи, че уговореното възнаграждение съществено надвишава разумния и обичаен размер на паричния еквивалент на очакваните усилия и труд на адвоката по защитата на пострадалия в наказателния процес или 2)когато установи, че пострадалият с недобросъвестното си поведение в наказателния процес е допринесъл за незаконното наказателно преследване. Необходимо е възражение от ответника. В първата хипотеза съдът оставя разликата в тежест на пострадалия. Наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗА) е границата, до която обезщетението може да бъде намалено. Във втората хипотеза съдът определя процент на съпричиняване на вредите според особеностите на конкретния случай и с него намалява обезщетението. Наредбата по чл. 36 ЗА не е границата, до която обезщетението може да бъде намалено.
Съдът отхвърля иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и без възражение от ответника, когато установи, че поведението на пострадалия, а не незаконното наказателно преследване, е каузалният фактор за платеното адвокатско възнаграждение. Държавата не отговаря, когато уговореният размер е в такава степен несправедлив и необоснован, че изключва типичната цел на договора – парично да възмезди очакваните усилия и труд на адвоката по защитата в наказателния процес (чл. 36, ал. 2 ЗА) или когато адвокатското възнаграждение е уговорено с оглед изхода на наказателното дело (чл. 36, ал. 4 ЗА).
Мотиви:
По правило, уговореното и платено адвокатско възнаграждение ангажира отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да обезщети имуществените вреди на пострадалия от незаконното наказателно преследване. Когато ответникът е възразил, че незаконното обвинение не е единственият каузален фактор за настъпването на вредата, съдът е длъжен да изследва причинно-следствената връзка на незаконното обвинение с вредата. Причинно-следствената връзка е юридически факт, който поражда отговорността на държавата и задава границите на тази отговорност.
Ответникът може да възрази, че пострадалият не е положил дължимата грижа, за да уговори възнаграждението в разумен и обичаен размер, а съществено е надценил очакваните усилия и труд на адвоката по защитата в наказателния процес. (Не)съответствието между уговореното и разумното, обичайното адвокатско възнаграждение изяснява фактическата и правна сложност на конкретното наказателно дело: вид и тежест на незаконното обвинение, неговите особености (само срещу пострадалия или срещу повече обвиняеми, за едно или за повече деяния), събраните доказателства и тези, които се очаква да съберат по обвинението и по защитата. Изяснява го също интензитетът на приложената процесуална принуда към уговаряне на адвокатското възнаграждение, а и усилията и труда на конкретния адвокат, на когото пострадалият е доверил своята защита. Необходимо е разликата да е съществена. По аргумент от принципа на свобода при договаряне (чл. 9 ЗЗД) само съществената разлика прекъсва причинно-следствената връзка на незаконното обвинение и заплатеното адвокатско възнаграждение. Тя остава в тежест на пострадалия. Необичайно е да се очаква пострадалият да уговори възнаграждение, по-ниско от предвиденото в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет. Такова възнаграждение е основание за дисциплинарна отговорност на адвоката (чл. 132, т. 5 ЗА). Следователно когато ответникът е възразил, че пострадалият не е положил дължимата грижа при уговаряне на адвокатското възнаграждение Наредбата по чл. 36 ЗАА задава границата, до която съдът може да намали обезщетението.
Ответникът може да възрази също, че поведението на пострадалия в наказателния процес е друга причина за вредата. Когато съдът установи, че пострадалият недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконното обвинение, недобросъвестно е забавял или опорочавал процесуалните действия, прикривал е определени обстоятелства или е имал друго недобросъвестно поведение в наказателното производство, съдът определя процент на съпричиняване според особеностите на всеки конкретен случай (чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ). С този процент намалява обезщетението, което държавата дължи, а Наредбата по чл. 36 ЗА не е границата, до която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е основателен.
Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, държавата не отговаря, ако увреждането е причинено поради изключителната вина на пострадалия (така и т. 3 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС). Поведението на пострадалия, а не незаконното обвинение е каузалният фактор за вредата, когато уговореното адвокатско възнаграждение е несправедливо и необосновано (изключението по чл. 36, ал. 2 ЗА). Уговореният размер следва да е толкова завишен, че да изключва присъщата цел на договора - да възмезди очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи за защитата в наказателния процеса. Поведението на пострадалия, а не незаконното обвинение, е единственият каузален фактор за вредата и когато адвокатското възнаграждение е уговорено с оглед изхода на наказателното дело (изключението по чл. 36, ал. 4 ЗА). И двете хипотези - по чл. 36, ал. 2 и изключението по чл. 36, ал. 4 ЗА – имат еднакво родово основание – договорът накърнява добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД). За добрите нрави съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следи служебно (ТР № 1/ 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСТК на ВКС). Искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е неоснователен и без възражение от ответника.
Отговорът на въпроса се основава на изходните позиции в ТР № 1/ 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/ 2017 г. ОСГК на ВКС, ТР № 1/ 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСТК на ВКС и на т. 3 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС.
В касационната си жалба С. И. Ю. поддържа, че по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ при определяне на обезщетението за неимуществени вреди за сумата 1 000 лв. съдът не е съобразил в съвкупност всички обективно проявени обстоятелства, които имат за причина незаконното обвинение, а е пропуснал да забележи и неразумната продължителност на наказателното преследване (чл. 52 ЗЗД). Касаторът се оплаква също, че в нарушение на материалния закон въззивният съд е присъдил обезщетението за имуществени вреди, изразени в заплатеното адвокатско възнаграждение до размера от 1 600 лв., приемайки необосновано, че държавата следва да отговаря до минималните размери, предвидени в чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2014 г. на Висшия адвокатски съвет (2 х 800 лв.).
Ответникът по касационната жалба възразява, че решението е правилно.
Касационният състав намира за основателни касационните оплаквания.
Зачитайки задължителното действие на влязлата в сила оправдателна присъда, в правилното приложение на чл. 300 ГПК въззивният съд е приел за установено основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от пострадалото лице - ищецът е бил обвинен в четири престъпления по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, които не е извършвал.
Въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка: 1) ищецът е бил назначен за председател на ДАГ със заповед № КВ-80/ 25.09.2007 г. на министър-председателя на Република България; 2) заемал е длъжността в периода 25.09.2007 г – 30.07.2009 г. когато със заповед № КВ-195/ 30.07.2009 г. е освободен от министър-председателя на Република България; 3) срещу него е образувано и водено досъдебно производство № 43/ 2009 г. на Националната следствена служба, пр.пр. № 3444/ 2009 г. на Софийска градска прокуратура; 4) с постановление от 07.08.2009 г. на следовател от НСлСл е привлечен за обвиняем по четири престъпления по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1 НК, все за нанесени значителни вреди на републиканския бюджет (възлизащи на суми от по няколко милиона лева); 5) взетата мярка за неотклонение е „подписка“; 6) към повдигане на обвинението ищецът е 57-годишен; 7) има чисто съдебно минало; 8) срещу него е внесен обвинителен акт и е образувано нохд № 12 035/ 2009 г. на СРС; 9) на 19.09.2013 г. по повдигнатите обвинения е постановена оправдателна присъда; 10) с решение от 15.04.2016 г. по нохд № 453/ 2016 г. на СГС присъдата е потвърдена и е влязла в сила на 15.04.2016 г.; 11) в периода на наказателното производство излизат множество медийни публикации.
За да определи обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение в размера от 1 000 лв. въззивният съд се е мотивирал с това, че ищецът не бил доказал вреди над обичайните за подобни случаи. В нарушение на чл. 52 ЗЗД и в противоречие с цитираните при отговора на първия въпрос актове на нормативно тълкуване, въззивният съд не е съобразил начинът, по който незаконното обвинение е рефлектирало върху неимуществената сфера на пострадалия при зачитане на обективно проявените обстоятелства, които имат за причина наказателното преследване.
Касационният състав намира, че обективно проявените обстоятелства, които имат за причина незаконното наказателно преследване, а налагат по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, са следните: 1) привличане и поддържане на обвинение срещу пострадалия за несъставомерни деяния, 2) тежестта на обвинението - все за тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпления; 3) броят на престъпленията по обвинението – четири; 4) предвидените в чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1 НК наказания за всяко едно от тях - лишаване от свобода от три до десет години с възможност съдът да постанови и лишаване от правото да се заема обществена или държавна длъжност 5) високият образователен, професионален и обществен статус на пострадалия – уважаван ръководител на катедра в Университет; 6) високият авторитет и доверие, с които той се е ползвал в обществото - пострадалият е с чисто съдебно минало, а за пръв път е обвинен за престъпления за вреди за милиони на държавния бюджет (престъпленията не засягат частен, а публичен интерес, поради което обективно са с висока степен на обществена опасност) и в сфера, в която дни преди повдигнатото обвинение е била неговата професионална реализация – висш държавен служител, като в близо две годишен период е управлявал и представлявал Държавната агенция по горите - ведомство с ранг на министерство; 7) неговата възраст - на 57 години към повдигане на обвинението, в която е обичайно човек с такова високо обществено и професионално положение, образователен ценз и почтено име да се радва на резултатите от успешната си реализация, а е бил субект на незаконно наказателно преследване и то за четири тежки престъпления и 8) неразумната, 7-годишна продължителност на наказателното преследване (преценката е според сложността на наказателното дело, поведението на пострадалия и поведението на органите на наказателното производство). Касационният състав съобрази и другите обстоятелства, които имат за причина незаконното наказателно обвинение - притесненията от възможността за несправедливо осъждане, довели ищеца до хипертонични кризи и депресивни състояния. Касационният състав съобрази и онези обстоятелства, които налагат по-нисък размер на обезщетението – наложената най-лека мярка за неотклонение (подписка), а и онези в исковата молба, чиято причинно-следствена връзка с незаконното обвинение е опровергана – то да е попречило на професионалната реализация на пострадалия. Доказано е, че и след обвинението той е продължил да ръководи катедрата в Лесотехническия университета и е защитил научната степен „професор“. Като прецени всички обективно проявени обстоятелства и ги отнесе обществено-икономическата обстановка страната, касационният състав определя сумата от 30 000 лв. за адекватното и справедливо обезщетение за начина, по който незаконното обвинение е засегнало неимуществената сфера на пострадалия.
На основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да се отменени в частта, с която този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен над сумата 1 000 лв. до сумата 30 000 лв., а да се остави в сила в частта, с която е отхвърлен над 30 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв.
По иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществените вреди правилно въззивният съд е намерил, че: 1) с договор от 07.04.2016 г. ищецът е възложил своята защита в наказателния процес на адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“ срещу възнаграждения за сумите 5 000 лв. - първата инстанция и 2 000 лв. - за втората, без влючен ДДС; и 2) на 08.04.2016 г. е заплатил за двете уговорени адвокатски възнаграждения общата сума 8 400 лв., включително ДДС.
Неоснователно пред настоящата инстанция касаторът поддържа, че ответникът не е направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Напротив, в отговора на исковата молба ответникът е заявил, че „заплатената сума от 8 400 лв. се явява прекомерна“, а въззивният съд е бил длъжен да изследва връзката между незаконното наказателно преследване и уговорените адвокатски възнаграждения, без ДДС.
Въззивният съд неправилно е приел, че пострадалият е следвало да уговори възнагражденията за адвокатското дружество в минималните размери по Наредба № 1/ 09.07.2004 г. Тези размери (в случая - по чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредбата за всяка от двете инстанции) са минимални, а не обичайни. Разумно е уговарянето им да се очаква по наказателни дела, които не представляват никаква правна и фактическа сложност. Неправилно въззивният съд е приел също, че в тежест на пострадалия е да докаже особени, изключителни обстоятелства по конкретното наказателно дело, които да са наложили по-високи размери от тези в Наредбата. Релевантните факти по възражението се концентрират върху това, дали пострадалият съществено е надценил очакваните усилия и труд на адвокатското дружество. Доказателствената тежест е на ответника.
Касационният състав не съзира съществена разлика между уговореното и разумния, обичаен размер на възнаграждението за защитата в наказателния процес, която пострадалият е поверил на адвокатското дружество. Повдигнатото и поддържано незаконно обвинение е било за четири, тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпления, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години с възможността съдът да постанови и лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност. И само от съпоставката между минималните размери по Наредбата и уговорените от пострадалия, съответно 2 000 лв., и 5 000 лв. за първата и за втората съдебни инстанции, без ДДС, се налага изводът, че уговорените възнаграждения са обичайни, разумни. Следователно заплатената от пострадалия общата сума от 8 400 лв., вкл. ДДС има за единствена причина незаконното обвинение. Този иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществените вреди е доказан по основание до пълния предявен размер.
На основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която въззивният съд го е отхвърлил над сумата 1 800 лв. Касационната инстанция следва да уважи иска изцяло.
При този изход на делото въззивното решение следва да се отмени и в частта по разноските (включително – в частта с характеристиката на определение по чл. 248 ГПК). На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, следва да се постави сумата 1 614.25 лв. – онази част от разноските пред трите инстанции, които съответстват на основателната част от исковете.
При тези мотиви, съдътР Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2491/ 25.10.2018 г. по гр.д. № 826/ 2018 г. на Софийски апелативен съд в следните обжалвани части:
· с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен над сумата 1 000 лв. до сумата 30 000 лв.
· с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществени вреди е отхвърлен над сумата 1 600 лв. до сумата 8 400 лв. и
· в частта по разноските - изцяло.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. И. Ю. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата над 1 000 лв. (присъдени с въззивното решение) до сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпления по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 15.04.2016 г., както и сумата над 1 600 лв. (присъдени с въззивното решение) до сумата 8 400 лв. – обезщетение за имуществените вреди от незаконното обвинение, ведно със законната лихва от 15.04.2016 г.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2491/ 25.10.2018 г. по гр.д. № 826/ 2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която искът с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен над сумата 30 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. И. Ю. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 614.25 лв. – разноски по делото.ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|