Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * свидетелски показания * доказателства * доказателствени средства * обяснения на страната


Р Е Ш Е Н И Е

№ 110

Гр. София, 17.07.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в публичното заседание на 13.06.2018 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

при участието на секретаря Северина Толева,

като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №3763/17 г.,

за да се произнесе, намира следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

ВКС разглежда касационна жалба на И. Б. срещу въззивното решение на Окръжен съд Пловдив по гр.д. №14/2017 г., по иска с пр. осн. чл.128 КТ. Обжалването е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с цитираната практика на ВКС по процесуално - правните въпроси: Длъжен ли е въззивният съд при преценка на събраните гласни доказателства да се мотивира защо дава вяра на един свидетел, който е заинтересован в полза на една от страните по делото, а не дава вяра на другите, както и да ги прецени заедно с всички останали доказателства по делото? и Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото, които са от значение за спора, както и доводите на страните?

В касационната жалба се правят и в съд. заседание се поддържат оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост, на въззивното решение, иска се отмяната му и постановяване на ново решение за уважаване на иска.

Ответникът по жалба [фирма], [населено място] я оспорва като неоснователна.

ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното:

По въпросите, по които е допуснато обжалването: В цитираната при допускане на обжалването практика на ВКС – ТР №1/13 г. ОСГТК и решения по чл.290 ГПК е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност-ТР №1/13 г. ОСГТК. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението й трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на въззизаемата страна, когато е приет за основателен довод на въззивника за неправилност на първоинстанционното решение, е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна - р. по гр.д. №4604/14 г. на четвърто г.о. на ВКС. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 136 ГПК (отм. – чл.172 ГПК, сега) и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. Във всички случаи съдът трябва да мотивира защо дава или не дава вяра на едни или други свидетели, но не може да игнорира свидетелските показания, освен ако неправилно ги е допуснал като доказателствени средства /били са неотносими или недопустими/ - р. по гр.д. №4216/08 г. на четвърто г.о. и р. по т.д. №1871/14 г. на второ т.о. на ВКС. Цитираната практика по чл.290 ГПК се споделя напълно от настоящия състав на ВКС.

По същество на жалбата: За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че страните са сключили на 14.02.13 г. договор за полагане на допълнителен труд при същия работодател на длъжност „ръководител отдел автотранспорт”, по четири часа дневно, при първоначално възнаграждение от 500 лв. От 1.01.15 г. тр. възнаграждение е увеличено на 575 лв. Договорът е регистриран в НАП. От постъпилата справка от НАП се установява, че ищецът е бил осигуряван и по допълнителното тр. правоотношение за целия срок на действие на договора за допълнителен труд. Договорът е прекратен едностранно от работника със заявление от 10.06.15 г., поради неизплащане на уговореното тр. възнаграждение. Със заповед на работодателя от 12.06.15 г. е прекратено допълнителното тр. правоотношение и е разпоредено на работника да се изплатят обезщетения по чл.224 и чл.221, ал.1 КТ. Прекратяването на договора за допълнителен труд е регистрирано в НАП. Според въззивния съд от показанията на св. С. се установява, че ищецът се е водил на длъжността по допълнителния тр. договор, но не е изпълнявал реално възложените му функции за тази длъжност – не е познат на работниците в отдела, а негово е било задължението да ги инструктира и да им поставя задачите за деня. Затова и работодателят не му е изплатил уговореното тр. възнаграждение. Освен това се поставя въпросът, ако ищецът е изпълнявал работата по допълнителното тр. правоотношение през определените за това 4 часа, кога е изпълнявал работата по основното трудово правоотношение за длъжността „търговски сътрудник”.

Тези изводи са формирани при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и са необосновани.

В обясненията си по чл.176 ГПК пред въззивния съд ищецът е посочил, че е изпълнявал задълженията по допълнителния тр. договор, като е отговарял за правилното функциониране на транспорта във фирмата. Дейността му била насочена към създаване на правила и изготвяне на документи за осъществяване на транспортната дейност и прякото подпомагане на шофьорите. Извършвал регистрация на МПС в КАТ и НАП, отговарял за закупуването на два нови и два употребявани тира и на други МПС. Осигурявал горива , части и консумативи за наличната техника, отговарял за регистрацията, дерегистрацията, застраховките и заплащането на данък за МПС-тата в предприятието. По нареждане на управителя организирал обслужването и на други / назовани в обясненията/ търговски дружества. В изпълнение на задълженията си попълвал редица документи според изискванията в РБ и ЕС. Полагал труд по основния и допълнителния тр. договор, от 6 часа сутрин до 22 ч. Не са му налагани дисциплинарни наказания. Сочи, че не му е възложено с дл. характеристика да инструктира шофьорите по безопасност на труда – това извършвало друго, техническо лице.

Въззивният съд не е отчел, че тези обяснения, макар и съдържащи изгодни за ищеца факти, напълно съответстват с представената по делото длъжностна характеристика за заеманата по договора за допълнителен труд длъжност. В подкрепа на изложеното от ищеца са и данните за възникването и измененията на правоотношението за допълнителен труд : на ищеца са плащани осигуровки и по този договор, което сочи, че е извършвал тр. дейност по него, като основание за осигуряване – чл.10 КСО, възнаграждението му е увеличено от 500 на 575 лв. с анекс от 1.01.15 г., без това да е продиктувано от нарастване на нормативно фиксирания минимум, в заповедта за прекратяване на тр. договор за допълнителен труд се съдържа извънсъдебното признание на ответника, че на ищеца се дължи обезщетение за неизползван платен отпуск / който се полага само при действително престиран труд по тр. правоотношение,– р. по гр.д.№3128/08 г. на трето г.о. на ВКС и др./. Правото на платен годишен отпуск е последица от работа по трудово правоотношение, то е в зависимост от характера и тежестта на работата и има за цел възстановяване на работната сила.

От една страна, извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти, съдържащо се в издадените от работодателя анекс и заповед по допълнителното тр. правоотношение, съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл. 175 от ГПК. Макар да няма обвързваща съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано – р. по гр.д. №3361/17 г. на трето г.о. и по гр.д. №1037/10 г. на първо г.о.на ВКС..

От друга страна, съдът е длъжен да цени обясненията на работника, съответно поведението му във връзка с обясненията, наред с всички доказателства по делото, излагайки мотиви кои факти следва да се считат за доказани при условията на чл. 176 ГПК – р. по гр.д. №920/17 г. на четвърто г.о. на ВКС. В случая твърденията на ищеца в исковата молба и в отговор на зададените му по реда на чл.176 въпроси съвпадат с представената по делото дл. характеристика и с признатото от ответника в представените тр. договор за допълнителен труд и анекс към него, чрез плащаните осигуровки за целия период на действие на договора за допълнителен труд и в заповедта за прекратяването му с разпоредено от работодателя изплащане на обезщетение по чл.224, ал.1 КТ.

При тези взаимносъвпадащи данни, съдържащи се в обясненията на ищеца и документите по тр. правоотношение за допълнителен труд, съставени от ответника, не може да се даде вяра на показанията на посочените от ответника по иска свидетели – шофьори в ответното предприятие, които твърдят, че не познават ищеца / св. С./ и че той не им е бил пряк началник / св. Т./. Освен данните за заинтересованост, показанията на свидетелите са пределно лаконични, а вторият от тях сочи, че не е бил на работа за около година през процесния по делото период. Показанията им относно неполаган от ищеца труд по допълнителния договор са недостоверни и поради това, че изпълняваната от ищеца по договора работа / видно от дл. характеристика/ е с преобладаващо аналитични / вкл. и по отношение безопасността на транспорта/ и външнопредставителни функции при сключване на договори за МПС, консумативи и обслужване. Техническата безопасност на МПС и функциите по безопасни и здравословни условия на труд на персонала се изпълняват от други, определени от ръководителя на отдела лица – дл. характеристика, на л.18 и обяснения пред въззивния съд .

Поради изложеното ВКС намира за установени твърденията в исковата молба, че за процесния период ищецът е работил по договора за допълнителен труд при същия работодател и не е получил уговореното тр. възнаграждение. Искът по чл.128 КТ е основателен и доказан с помощта на счетоводната експертиза за пълния предявен размер от 12 089 лв. Въззивното решение, с което е прието противното, е неправилно, следва да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, с което тази сума се присъди на ищеца, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, която в случая е и покана по чл.84 ЗЗД. На ищеца следва да се присъдят и сторените деловодни разноски за всички инстанции, съответно на уважената част от исковете, в размер на общо 4 113 лв. / 3 113 лв. – разноски за първата и втората инстанция и 1200 лв. – за ВКС/, като до пълния размер от 2 400 лв. искането за разноски за касационната инстанция е неоснователно поради прекомерност, при направено от ответника възражение за това. Разноските на д.т. и вещо лице следва да се присъдят в полза на бюджета на съдебната власт.

Поради изложеното и на осн. чл.293 ГПК ВКС на РБ, трето г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение на Окръжен съд Пловдив по гр.д. №14/17 г. от 19.06.17 г. по иска с пр. осн. чл.128 КТ и вместо него по този иск ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на осн. чл.128 КТ на И. В. Б. ЕГН [ЕГН] сумата от 12 089 /дванадесет хил. осемдесет и девет/ лв.- неизплатено тр. възнаграждение по договор за допълнителен труд от 14.02.13 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 15.10.15 г. и деловодни разноски от общо 4 113 лв. за всички инстанции, като до пълния размер от 2 400 лв. отхвърля искането на касатора за разноски пред ВКС поради прекомерност, на осн. чл.78, ал.5 ГПК.

ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВКС 1346 лв. – държавна такса и разноски за вещо лице.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: