1 12 Р Е Ш Е Н И Е № 103 гр. София, 09.04.2025 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Мадлена Желева т. д. № 676 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. К. срещу решение № 333 от 04.10.2023 г. по в. т. д. № 278/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 260123 от 20.12.2022 г. по т. д. № 92/2021 г. на Старозагорски окръжен съд е отхвърлен предявеният от касатора срещу Гаранционен фонд иск по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 23.05.2020 г., за разликата над уважения размер от 25 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил критериите за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Счита определеното от съда обезщетение в размер на 50 000 лв. за изключително занижено по размер, тъй като не съответства на установените по делото обстоятелства - проведеното му лечение, включващо три оперативни интервенции, интензивните и продължителни болки и страдания във връзка с телесните увреждания при ПТП, продължаващи и понастоящем. Касаторът оспорва и извода на съда, че е налице основанието по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди с 50 %. Изразява становище, че по делото не е доказано, че управлявалият катастрофиралия автомобил водач е бил с концентрация на алкохол в кръвта над законоустановения минимум, както и че пострадалият е знаел за това. Според касатора въззивният съд не е следвало да възприема заключението на вещото лице, че водачът М. /трето лице помагач на страната на ответника/ е бил с концентрация на алкохол в кръвта 1, 35 на хиляда, доколкото е основано на метод, който не е предвиден в Наредба № 1/2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употреба на наркотични вещества и техни аналози. Поддържа, че ответникът е следвало да установи наличието на принос на пострадалия за вредите при условията на пълно и главно доказване, като изводите за съществуването му не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на част от фактическия и доказателствен материал по делото. В противоречие с процесуалните правила съдът основал изводите си относно приноса на пострадалия за вредите, тъй като е пътувал в автомобил, който е управляван от неправоспособен и алкохолно повлиян водач, единствено на дадените по реда на чл. 176 ГПК обяснения от третото лице помагач. В касационната жалба се оспорва като неправилен извода на съда, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, тъй като е пътувал без поставен обезопасителен колан, доколкото по делото не се установява К. да е бил без предпазен колан и коланът да е ефективен при конкретния механизъм на ПТП. Касационният жалбоподател моли обжалваното решение да бъде отменено. Поддържа се искане за присъждане на възнаграждение по чл. 38 ЗА на пълномощника на касатора адвокат Р. М.. Ответникът Гаранционен фонд оспорва жалбата и изразява становище за неоснователността й. Поддържа, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел всички релевантни обстоятелства, установени по делото, и не е нарушил принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Твърди, че изводите на съда за основателност на надлежно релевираното възражение за принос на пострадалия за вредите съответстват на доказателствата по делото. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. С определение № 1822 от 2.07.2024 г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по значимите за изхода на делото правни въпроси: за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за вреди. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба, прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с определение от 24.03.2021 г. по НОХД № 300/2021 г. на Казанлъшки районен съд е одобрено споразумение, с което Ж. И. М. е признат за виновен в това, че на 23.05.2020 г. в [населено място], [община] при управление на МПС - лек автомобил марка „BMW“, модел „330 D SPORT AUTO“, с рег. № MM 52 JWW, нарушил правилата за движение по пътищата по ЗДП, визирани в чл. 5, ал. 1, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 150а, ал. 1 и ал. 2, т. 6 ЗДвП, като по непредпазливост причинил телесна повреда на повече от едно лице, между които е и С. А. К., на когото е причинена средна телесна повреда - гръдна травма, изразяваща се в контузия на гръдния кош, която е причинила разстройство на здравето, временно опасно за живота, счупване на 3,4,5,6,7,8,9,10,11-то ребро в дясно и на 3,4,5,7 и 8-мо ребро в ляво с набиране на въздух в лявата плеврална кухина, счупване на страничните израстъци на втори гръден прешлен в ляво и на трети до десети в дясно, което е причинило трайно затруднение на движението на снагата. В решението е изтъкнато, че между страните липсва спор, че по отношение на описания автомобил не е сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като въз основа на събраните по делото доказателства решаващият състав на апелативния съд е счел, че са налице предпоставките по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ Гаранционният фонд да заплати обезщетение за причинените на ищеца вреди вследствие ПТП. Въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди на ищеца възлиза на 50 000 лв., като е съобразил многобройните травми на пострадалия, претърпените от него болки, страдания и неудобства с оглед обстоятелствата, че е бил на легло и не е можел да се обслужва сам, периода на възстановяване - 3-4 месеца, трайните белези по тялото на К. в резултат на уврежданията, както и обстоятелството, че към момента на постановяване на решението ищецът физически и ментално е напълно възстановен. Съдът е намалил определеното обезщетение с 50 % поради принос на пострадалия за настъпване на вредите, тъй като е пътувал в моторно превозно средство, управлявано от водач, който е употребил алкохол над законоустановения минимум и е бил неправоспособен, при знание за тези факти, както и поради това, че е бил без поставен обезопасителен колан. Възприел е заключението на съдебномедицинската експертиза, че към момента на ПТП концентрацията на алкохол в кръвта на водача на МПС Ж. М., изчислена по формулата на В., е била 1, 35 на хиляда, съответно над допустимата от закона – чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП норма от 0, 5 на хиляда - чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДП. Въз основа на дадените по делото обяснения от третото лице помагач Ж. М. съдът е формирал извод, че пострадалият С. А. К. е знаел, че водачът управлява лекия автомобил под въздействието на алкохол и съгласявайки се да се качи в автомобила, сам се е поставил в ситуация на риск, като по този начин е допринесъл за настъпване на вредите. Приел е за друг такъв съпричиняващ фактор знанието от страна на пострадалия С. А. К., че водачът не притежава правоспособност за управление на лек автомобил, тъй като според обясненията на М. той и момчетата, които са пътували в колата, са израснали заедно, учили са в едно училище и всички са знаели, че той е неправоспособен. За да намери за основателно и възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, тъй като е бил без поставен обезопасителен колан, съдът е съобразил приетите заключения на съдебномедицинската експертиза, че предвид липсата на данни за специфичните увреждания от колан пострадалият не е използвал обезопасителен колан, като при носенето на такъв част от уврежданията му в ляво биха били с по-малка тежест. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: Съгласно задължителната практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянната практика на ВКС, намерила израз в решения по чл. 290 ГПК по приложението на чл. 52 ЗЗД, между които са решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 215 от 3.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г., II т. о. и много други, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определянето на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на следните общи критерии: характера и тежестта на уврежданията, обстоятелствата, при които са настъпили, интензитета и продължителността на болките и страданията, физическите и психическите последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането, а като ориентир за последните – нивата на застрахователно покритие към същия момент. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. По въпроса относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за вреди е формирана задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 17/1963 г. и Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., решение № 117 от 8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о., решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г., ІІ т. о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането. При определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съгласно т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. Рисково поведение, допринасящо за настъпване на вредите, е пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса – делинквент или застраховател. Тя следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол. С решение № 31 от 4.04.2019 г. по т. д. № 1267/2018 г. ВКС, І т. о. е прието, че е налице принос за настъпване на вредите от пострадалото лице в хипотезата, когато е пътувало в моторно превозно средство, управлявано от непълнолетен и неправоспособен водач, при знание на тези факти. По същество на касационната жалба: Въззивното решение в обжалваната част е постановено в отклонение от практиката на ВС и ВКС по значимите за спора правни въпроси и е частично неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд, макар да е обсъдил събраните по делото доказателства за претърпените от ищеца неимуществени вреди, не е оценил в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, като се е достигнало до несъответствие на преценката на съда относно дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По-конкретно не са отчетени броят и сериозността на получените от ищеца в резултат на произшествието увреждания, проведеното му лечение в болнично заведение, включващо три оперативни интервенции, интензитетът на търпените от него болки и страдания, ограниченията в движението му вследствие травмите и негативните последици за психиката му с оглед уврежданията му и трайните белези от тях. Следва да се приеме, че в резултат на допуснатите нарушения при приложение на установения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост дължимото обезщетение е било занижено. Уврежданията на ищеца – контузия на гръден кош със счупване на 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11 ребро в дясно и 3, 4, 5, 7, 8 ребро в ляво; контузия на двата бели дроба, по-тежката в дясно с нарушаване на целостта на белия дроб и като последица на това хемопневмоторакс в дясно (събиране на кръв и въздух в плевралната кухина); фрактури на трансверзалните израстъци на II-ри гръден прешлен в ляво и трансверзалните израстъци на 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10 гръден прешлен в дясно; разкъсно-контузна рана на главата са били причинени при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 23.05.2020 г., като към този момент ищецът е бил на 16 години и пет месеца. От заключението на съдебномедицинската експертиза, приета в първоинстанционното производство, се установява, че вследствие на получените травми ищецът е имал силни болки в описаните области, получил е тежък задух, счупванията на страничните израстъци на гръдните прешлени са били съпроводени и със затруднени движения на гръдния кош и долната половина на тялото. При първата хоспитализация на ищеца в деня на процесното произшествие той е бил преведен в Клиника по Анестезиология и Интензивно лечение на УМБАЛ „Проф. д-р Ст. К.“ АД, [населено място], като му е проведено оперативно лечение по спешност и по жизнени показатели - Торакоцентеза и дренаж и е изписан след 6 дни. На 5.06.2020 г. се е наложила втора хоспитализация на ищеца за период от пет дни поради настъпило усложнение вследствие на травмата на белия дроб и счупването на голяма серия ребра и проява на посттравматично кървене в превралната кухина, при която са му проведени още две операции – повторна Торакоцентеза и дренаж и Видеоасистирана миниинвазивна гръдно-хирургична операция. Продължителността на лечебния и възстановителен период на ищеца, според експерта, е 3-4 месеца, като в началото на лечебния период /особено в първите 2-3 седмици/ ищецът е търпял значителни и силни болки. Според заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, прието при разглеждане на делото от първоинстанционния съд, процесното ПТП е предизвикало у ищеца протрахирана смесено тревожно-депресивна реакция, като за период от 2-3 месеца при пострадалия са били налице прояви на емоционална лабилност, тревожност, нарушен сън и страх от пътуване в автомобил. Съгласно показанията на свидетелите А. Д., баща на ищеца, и С. Д. след изписването на К. той не можел да се движи и да се грижи за себе си за период от около 2-3 месеца, поради което бил подпомаган от родителите си в ежедневното му обслужване до отзвучаване на травмите; споделял на близките си притеснението си от белезите, които останали по тялото му вследствие травмите. Съобразявайки гореизложените обстоятелства, както и заключението на съдебномедицинската експертиза за пълното физическо и ментално възстановяване на пострадалия и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното ПТП – 23.05.2020 г., настоящият състав приема, че към датата на увреждането справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение е в размер на сумата от 100 000 лв. При произнасяне по основаното на чл. 51, ал. 2 ЗЗД възражение на застрахователя, въззивният съд правилно е разгледал релевираното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване от пострадалия поради неизползване на обезопасителен колан и за принос на пострадалия за вредите, тъй като е пътувал в автомобил с водач, който е употребил алкохол и е бил непълнолетен и неправоспособен, за които факти ищецът е знаел. Настоящият състав на ВКС споделя изводите на решаващата въззивна инстанция за принос на пострадалия за увреждането поради неизползването на обезопасителен колан в съответствие с изискването на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, мотивиран с установеното от заключението на автотехническата експертиза, прието в първоинстанционното производство, и заключенията на съдебномедицинската експертиза, събрани от първата и въззивната инстанция, че по време на катастрофата пострадалият е бил без поставен колан, въпреки оборудването на автомобила с такъв, както и че при правилно поставен колан счупванията на ребра в ляво и на напречен ляв израстък на един гръден прешлен биха били с по-лека тежест поради задържащото действие, което коланът би упражнил върху тялото на ищеца. Касае се до констатации, основани на установения механизъм на ПТП /загуба на контрол над автомобила от страна на водача третото лице помагач М., излизане вдясно по посока на движение в затревен крайпътен банкет, вследствие на задиране на задното дясно колело и удряне в земен насип връщане отново в платното за движение чрез преобръщане, след което автомобилът се протрива по асфалта с лявата си страница и се удря със задната си част в железобетонен стълб на електропреносната мрежа/ и скоростта на лекия автомобил /118 км/ч/, на данните за разположението на тялото на ищеца на предната лява седалка и за контактуването на тялото на пострадалия с най-голяма сила с дясната част на гръдния кош с дясната изпъкналост на облегалката, както и с елементите на интериора между двете предни седалки, съответно на гръдния кош с лявата врата при преобръщането на автомобила наляво. Съобразено е категоричното заключение на вещото лице д-р Б. П. по съдебномедицинската експертиза, приета от въззивната инстанция, че отчитайки задържащото действие на колана в лява посока при поставен колан уврежданията на ищеца в ляво биха били с по-малка тежест, а именно биха се изразявали само в засягане на меките тъкани, без причиняване на фрактури на ребрата и на гръдния прешлен вляво. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че в противоречие с чл. 174, ал. 4 ЗДвП и чл. 22 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употреба на наркотични вещества или техни аналози, предписващ използването само на газхроматографски метод за установяване на концентрация на алкохол в кръвта, въззивният съд е приел, към момента на настъпване на произшествието концентрацията на алкохол в кръвта на делинквента М. е била 1, 35 на хиляда. Както е изяснено по делото според протокола за извършено химическо лабораторно изследване от 27.05.2020 г. концентрацията на алкохол в кръвта на третото лице помагач М. около пет часа след произшествието е била 0, 48 на хиляда. Въз основа на тези данни и при приложение на метода В. вещото лице по съдебномедицинската експертиза, прието от окръжния съд, д-р Б. е определило, че към момента на настъпване на произшествието водачът е бил с концентрация на алкохол в кръвта 1, 35 на хиляда, над законоустановения минимум от 0, 5 на хиляда. Спазването на надлежния ред за установяване на алкохолна употреба и на концентрацията на алкохол в кръвта на дееца, а именно предвидения в Наредба № 1 от 19.07.2017 г. ред е предпоставка за законосъобразно ангажиране на наказателната отговорност по чл. 343б НК /за управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1, 2 на хиляда, съответно над 0, 5 на хиляда по ал. 1 и 2 на посочената разпоредба/. Само по отношение на престъпленията по чл. 343б, ал. 1 и 2 НК законодателят е поставил като изрично изискване концентрацията на алкохол да бъде установена по надлежния ред, предвиден в съответните подзаконови нормативни актове по приложението на ЗДвП. В задължителната практика на касационната инстанция - ППВС № 1/83 г., изрично е посочено, че квалифициращият признак по чл. 343, ал. 3 НК „пияно състояние“ може да се установява с всички доказателствени средства, предвидени по НПК. Както бе изяснено при отговора на релевантния правен въпрос за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД възражението за съпричиняването на вредата от страна на пострадалото лице, което е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законовия минимум, ако този факт му е бил известен, съответно алкохолната употреба и концентрацията на алкохол в кръвта на водача подлежат на доказване от страна на релевиралия го застраховател с всички допустими по ГПК доказателствeни средства. По тези съображения при формирането на изводите си досежно обстоятелството, че към момента на ПТП делинквентът е употребил алкохол и концентрацията на алкохол в кръвта му е била 1, 35 промила, въззивният съд законосъобразно е кредитирал заключението на съдебномедицинската експертиза, прието в първоинстанционното производство. Основателни обаче са доводите в касационната жалба, че заключението на въззивния съд за съпричиняване на вредите от пострадалия, тъй като е пътувал в автомобил, управляван от алкохолно повлиян водач, като е знаел за това обстоятелство, е направено при допуснати нарушения на процесуалните правила. По делото не е установено по несъмнен начин, че преди да се качи в автомобила С. К. е знаел за нетрезвото състояние на водача М.. Съгласно събраните в исковото производство показания на свидетеля Я. И. последният, ищецът К., третото лице помагач М. и И. Г. били от [населено място], като в процесната вечер отишли с управлявания от М. автомобил на дискотека в [населено място], там стояли около два часа, не пили алкохол и след това се качили в същия автомобил, за да се приберат. В обясненията на ищеца, дадени по реда на чл. 176 ГПК, същият заявява, че той и приятелите му не са употребили алкохол преди произшествието. Обясненията на третото лице помагач Ж. М. са, че преди да потеглят с управлявания от него автомобил от [населено място] той и спътниците му седели на една маса в дискотеката в посоченото населено място около час и половина, като всички с изключение на К. пили водка. Само въз основа на дадените по реда на чл. 176 ГПК обяснения от страна на делинквента, конституиран като трето лице помагач на ответника в исковото производство, въззивният съд е намерил, че пострадалият К. несъмнено е знаел, че водачът М. управлява лекия автомобил под въздействие на алкохол и съгласявайки се да се качи в автомобила сам се е поставил в ситуация на риск, като по този начин е допринесъл за вредите. Обясненията на страната биха могли да бъдат доказателствено средство, но само ако съдържат признание на неизгодни за нея факти, какъвто не е настоящият случай. Доколкото изложените от третото лице помагач обстоятелства се явяват от значение за основателността на защитното възражение на подпомагания от него ответник за принос на пострадалия за вредите, съответно за регресната отговорност на М., обясненията му не могат да бъдат преценени като признание по смисъла на чл. 175 ГПК и поради това нямат доказателствена стойност по отношение на фактите от значение за спорното право. Като е приел обратното, въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, довело до неправилност на постановеното от него решение в частта досежно приноса на пострадалия за настъпване на вредите. Законосъобразен и обоснован е изводът на въззивния съд, че е налице принос на пострадалия за вредите от пострадалото лице, тъй като е пътувал в моторно превозно средство, управлявано от непълнолетен, съответно неправоспособен водач, при знание за тези факти. По делото е установено, че застрахователното събитие е настъпило на 23.05.2020 г., към който момент делинквентът е бил на 17 години и пет месеца, а пострадалият на 16 години и пет месеца, като според показанията на свидетеля И. всички пътували в катастрофиралия автомобил били от едно и също населено място – [населено място] махала, област Стара З. и се познавали. Тези факти изключват липсата на знание у пострадалия, че водачът на лекия автомобил е непълнолетен, съответно неправоспособен с оглед изискуемата възраст от 18 години за придобиване на правоспособност за управление на лек автомобил /чл. 151 ЗДвП/. Наличието на посоченото знание означава, че с качването в автомобила, управляван от М., пострадалият е предприел възможен и предвидим риск от настъпване на ПТП, който в случая се е реализирал. По делото не са направени твърдения и липсват доказателства увреденият при ПТП ищец да не е бил в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си, макар и непълнолетен. Неправоспособността на виновното лице е в причинна връзка с настъпилото произшествие, като следва да бъде съобразена задължителната сила /чл. 300 ГПК вр. чл. 383, ал. 1 НПК/ на одобреното споразумение по НОХД № 300/2021 г. на Казанлъшки районен съд, с което е признато, че делинквентът М. е допуснал нарушения на правилата на ЗДвП, между които и това на чл. 150а ЗДвП относно необходимостта от притежаване на свидетелство за управление, за да се управлява съответната категория МПС, като с деянието си по непредпазливост е причинил телесна повреда на повече от едно лица, между които ищеца К.. Доказаният принос на ищеца за настъпване на вредоносния резултат и вредите следва да бъде определен на 30 %. При съпоставяне на поведението на пострадалия пътник и на виновния водач на лекия автомобил се установява, че последният е извършил множество тежки нарушения на правилата за движение по пътищата – по чл. 5, чл. 20, ал. 1 и 2, чл. 21 и чл. 150а ЗДвП, докато приносът на пострадалия за вредите с оглед неизпълнението на задължението по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП и пътуването в автомобил, управляван от неправоспособен водач, за което увреденият пътник К. е знаел, е значително по-малък. По тези съображения при приетото съотношение на съпричиняване на вредоносния резултат и вредите от пострадалия и определеното обезщетение за неимуществени вреди от 100 000 лв., дължимото обезщетение следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с размера на приетото съпричиняване, т. е. с 30 % или искът се явява основателен за сумата от 70000 лв. Поради изложеното въззивното решение е частично неправилно. С оглед правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение искът по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдения размер от 25 000 лв. до 70 000 лв., и тъй като не се налага извършване на нови или повтаряне на съдопроизводствени действия от въззивната инстанция, ВКС следва да постанови решение по същество, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 45 000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 1.10.2020 г. до окончателното му изплащане. С оглед резултата по делото въззивният акт следва да бъде отменен и в частта, с която е ангажирана отговорността на ищеца К. за направените от ответника разноски за първоинстанционното и въззивното производство за разликата над 909, 54 лв. до 2346, 79 лв. В останалата обжалвана част /за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 70 000 лв. до 100 000 лв./ решението на въззивния съд следва да се остави в сила. В частта за уважаване на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 25 000 лв. и в частта по иска за обезщетение за имуществени вреди решението е влязло в сила като необжалвано. Изходът на делото налага ответникът да бъде осъден да заплати на адвокат Р. М., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, адвокатско възнаграждение с ДДС в размер общо на 6 000 лв. за трите инстанции при съобразяване, че с въззивното решение на адвокат М. е присъдено възнаграждение за безплатно представителство за производството пред окръжния и апелативния съд в размер на 4 721, 66 лв. Касационният жалбоподател дължи на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника по касация за производството пред ВКС в размер на 300 лв. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК в тежест на ответника по касация следва да се възложи дължимата държавна такса в размер на 3 600 лв., определена върху уважената в касационното производство част от иска. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 333 от 04.10.2023 г. по в. т. д. № 278/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 260123 от 20.12.2022 г. по т. д. № 92/2021 г. на Старозагорски окръжен съд е отхвърлен предявеният от С. А. К. срещу Гаранционен фонд иск по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 23.05.2020 г., за разликата над 25 000 лв. до 70 000 лв., както и в частта, с която С. А. К. е осъден да заплати на Гаранционен фонд разноски по делото за разликата над 909, 54 лв. до 2346, 79 лв., като ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Гаранционен фонд, [населено място], ул. Граф Игнатиев № 2 да заплати на С. А. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място] махала, област Стара З. сумата от 45 000 лв. /четиридесет и пет хиляди лева/, разликата над присъдените 25 000 лв. до дължимите 70 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 23.05.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 1.10.2020 г. до окончателното плащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 333 от 04.10.2023 г. по в. т. д. № 278/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА Гаранционен фонд, [населено място] да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат Р. И. М. от САК, с адрес [населено място], ул. Цар Асен № 1, ет. 4 адвокатско възнаграждение с ДДС за трите инстанции в размер на 6000 лв. /шест хиляди лева/. ОСЪЖДА С. А. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място] махала, област Стара З. да заплати на Гаранционен фонд, [населено място] юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лв. /триста лева/. ОСЪЖДА Гаранционен фонд, [населено място] да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата от 3 600 лв. /три хиляди и шестстотин/ държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника Ж. И. М.. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.