Р Е Ш Е Н И Е № 33 гр. София, 24 юни 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретаря……...….Марияна Петрова….......……и в присъствието на прокурора….....…...........Явор ГЕБОВ.......….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 49 по описа за 2020г. Производството е образувано по касационна жалба на адв. Ж. Н. – защитник на подсъдимия В. Г. В. срещу въззивно решение № 195 от 20.11.2019 г., постановено по внохд № 257/19г. на Великотърновски апелативен съд. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и се възразява срещу размера на присъденото обезщетение по гражданския иск. Като съществени нарушения на процесуалните правила се изтъкват нарушения на чл.14, ал.1 и чл.107, ал.5 от НПК; изключване и изопачаване на част от доказателствата; липса на отговор на възраженията на защитата; не основателно кредитиране на показанията на свидетелите Т. и Е. с оглед противоречията в показанията им; неправилно включване в доказателствената съвкупност на показанията на полицейските служители В. и Х., които според защитата не могат да бъдат свидетели. В подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НК се заявява, че авторството на престъплението не е установено и се излагат доводи за незаконосъобразност на изводите на съда, че подсъдимият е действал при форма на вината евентуален умисъл. Явната несправедливост на наказанието се обосновава с неоснователно кредитиране от съда на характеристичната справка за подсъдимия и игнориране на свидетелски показания относно личността му, което довело до неправилно определяне на наказанието при баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Като нарушение на процесуалния закон се изтъква и липсата на аргументи относно не прилагането на условното осъждане. Изразява се несъгласие и с присъденото обезщетение по гражданския иск в пълен размер, за което въззивният съд не изложил съображения. Настоява се за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на първата или въззивната инстанция. Пред касационния съд жалбата се поддържа от адв. Н. със същите аргументи. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбата. Счита, че при анализа и оценката на доказателствата не са допуснати нарушения на процесуални правила, за каквито се твърди в жалбата. Правната квалификация намира за правилна, а наложеното наказание за справедливо. Предлага решението на апелативния съд да се остави в сила. Повереникът на гражданските ищци – адв. П. Д. счита жалбата за процесуално недопустима, тъй като доводите в нея обслужват защитната теза на подсъдимия. Не счита, че са допуснати процесуални нарушения, а на подсъдимия е осигурен справедлив процес. Наложеното наказание намира за справедливо с оглед извършената редукция на наказанието. Поддържа изцяло аргументите, изложени в подадено възражение по реда на чл.351, ал.4 от НПК. Гражданските ищци А. и П. С. се присъединяват към изразеното от повереника им становище. Гражданският ответник К. Г. поддържа тезата на защитника адв. Н., а гражданският ответник Г. Г., редовно призован, не се явява пред касационния съд. Подсъдимият В. В. в последната си дума моли за справедливост. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 57 от 05.06.2019г., постановена по нохд № 19/19г. по описа на окръжен съд Велико Търново, подсъдимият В. Г. В. е признат за виновен в това, че на 21.08.2018 г. в р.Дунав, в участъка на землището на [населено място] като непълнолетен, но с възможност да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, умишлено умъртвил А. А. Ф., поради което и на основание чл.115 във вр. с чл.63, ал.2, т.2 и чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години при първоначален „строг“ режим на изпълнение на наказанието. Със същата присъда подсъдимият В. Г. В. и гражданските ответници Г. В. Г. и К. Н. Г. са осъдени да заплатят солидарно в полза на А. Ф. С. и П. В. С. сумите от по 100 000 лв., представляващи обезщетение за причинени от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане; направените от гражданските ищци разноски по делото и държавна такса върху уважените граждански искове. На основание чл.59, ал.1 от НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимия. В тежест на В. В. е възложено заплащането на направените разноски по делото. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства. Така постановената присъда е обжалвана от защитника на подсъдимия – адв. Н. с оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуални правила, необоснованост, незаконосъобразност, явна несправедливост на наказанието и нарушение при определянето на обезщетението по гражданските искове. По подадената въззивна жалба е образувано внохд № 257/19г. на Великотърновски апелативен съд. С решение № 195 от 20.11.2019г. въззивният съд е изменил присъдата в частта относно първоначалния режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и я е потвърдил в останалата част. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. 1. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Съдържанието на подадената касационна жалба почти дословно съвпада с това на въззивната такава, като се оспорват фактическите изводи на апелативния съд. Касационният съд е такъв по правото, а не по фактите и когато не се намира в хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК, не може да установява нови фактически положения. Изцяло от компетентността на решаващия делото съд е да извърши преценка на събраните по делото доказателства и да изложи мотиви кои от тях кредитира и по какви съображения. Касационната инстанция няма правомощия да контролира правилността на вътрешното убеждение на решаващия съд относно приетите факти, а следи единствено дали това убеждение е формирано при спазване на изискванията за обективно, всестранно и пълно изследване на събраните по реда на НПК доказателства. По тази причина на доводите с които се изразява несъгласие с кредитирането на едни или други свидетелски показания от страна на апелативния съд, касационният съд няма как да даде отговор. Не отговаря на действителното положение твърдението, че въззивният съд е изопачил доказателствата относно съдържанието на трафичните данни на мобилните оператори А1 и Виваком. Посочените данни са били обект на компютърна техническа експертиза, назначена и изслушана в съдебно заседание на първоинстанционния съд. В устните си разяснения експертът Б. е заявил, че базовите станции на мобилната мрежа имат по три основни и други второстепенни клетки, обхватът на които се припокрива, като даден мобилен апарат може да се каже, че е в даден обхват на клетка, без да може да се определи точното му местонахождение. Както първостепенният, така и въззивният съд са възприели посоченото заключение и са го възпроизвели в мотивите си. Към показанията на св. Р. инстанционните съдилища са се отнесли с недоверие, отчитайки обстоятелството, че последната живее при семейството на сина си в едно домакинство с внука си В. В.. Доводите на защитата, касаещи тълкуването на трафичните данни и показанията на св. Р. са обсъдени в мотивите на въззивния съдебен акт /л.9 и 10 от решението на ВтАС/, поради което твърдението за липса на отговор на възраженията на защитата е неоснователно. Доводите в касационната жалба, с които се оспорва достоверността на показанията на свидетелите – очевидци Е. и Т., които според защитата са противоречиви, непоследователни и нелогични, са идентични с тези във въззивната жалба. Отговор на всички тези възражения е даден на л.6 –л.9 от мотивите на въззивното решение, като апелативният съд е изложил и съображения поради които е дал вяра на цитираните свидетелски показания относно обстоятелствата, механизма на осъществяване и авторството на деянието. Съдът е отхвърлил и твърдението за недостоверност на показанията на свидетелите поради стремеж за прикриване на виновното им поведение като голословно и не намиращо опора в доказателствената съвкупност. Изложени са и съображения, че показанията на тези двама свидетели кореспондират със заключението на съдебно- медицинската експертиза относно механизма на настъпването на смъртта на пострадалия. Не на последно място проведените на досъдебното производство следствени експерименти с участието на двамата свидетели поотделно са установили, че двамата са посочили точно мястото на скриване на дрехите на пострадалия, съобщено по - рано от подсъдимия. Както вече бе посочено по-горе, касационният съд не може да контролира обосноваността на изводите на въззивната инстанция от фактическа страна, при положение, че в случая гласните доказателства са анализирани в пълнота, отчетени са наличните противоречия и са изложени мотиви кои от доказателствата са кредитирани и аргументите за това. Неоснователно е възражението на защитата срещу включването в доказателствения материал на свидетелските показания на полицейските служители Р. В. и В. Х.. Апелативният съд е приел, че последните са участвали в действия по чл.118, ал.1, т.3 от НПК, поради което няма пречка да бъдат свидетели. Макар изводът по същество относно допустимостта на свидетелските показания на тези двама свидетели да е верен, основанието за това не е коректно посочено. В чл.118, ал.1, т.1 – т.3 от НПК са уредени изключенията от правилото, че свидетел не може да бъде лице, участвало в същото наказателно производство в друго процесуално качество. Свидетелите В. и Х. не са участвали в производството в друго процесуално качество и не са извършвали действия по разследването, поради което липсва процесуална пречка по смисъла на чл.118, ал.1 от НПК да бъдат разпитани като свидетели. Съставеният от св. В. протокол за доброволно предаване не отразява извършено процесуално – следствено действие, доколкото доброволното предаване не е сред способите за доказване по чл.136, ал.1 от НПК. Протоколът за доброволно предаване, за разлика от изброените в чл.127, ал.1 от НПК писмени доказателствени средства, не възпроизвежда доказателства, а служи единствено за тяхното приобщаване към доказателствената съвкупност. В този смисъл правилно апелативният съд е включил в доказателствената съвкупност както протокола за доброволно предаване, така и показанията на разпитаните свидетели – полицейски служители. Приобщените с протокола веществени доказателства – дрехи са били предмет на оглед на веществени доказателства и са разпознати от близките на пострадалия като дрехите, с които последният е бил облечен в деня, когато е изчезнал. Не могат да се възприемат и упреците към въззивния съд защо не отговорил на възраженията, свързани с коментар на докладна записка и с възможно предполагаемо действие на подсъдимия В. по унищожаване на дрехите /т.26 и т.27/ от въззивната жалба. Съдът не би могъл да коментира предположения и да обсъжда писмени документи, които не представляват писмени доказателствени средства, на базата на които да приема за установени определени факти. Така осъществената процесуална дейност на въззивния съд, свързана със събиране и анализ на доказателствата не сочи на допуснати процесуални нарушения. Приетите за установени от фактическа страна обстоятелства са основани на събраните по делото доказателства. 2. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Изводът на инстанционните съдилища, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл.115 от НК е съответен на приетите за установени факти. От обективна страна е прието за установено, че В. е дърпал пострадалия в реката на по - голяма дълбочина, която е надминала ръста на последния. Въпреки виковете на Ф. и на свидетелите Е. и Т., подсъдимият не е преустановил действията си, потапяйки неколкократно главата на пострадалия под водата, при което последният погълнал вода. Предвид неумението на Ф. да плува, след изоставянето му в безпомощно състояние в реката, последният е започнал да се дави и впоследствие потънал. Между описаните действия на подсъдимия и настъпилата смърт на пострадалия от механична асфиксия в резултат на удавяне е налице пряка причинна връзка, тъй като извършеното от него деяние е обективна предпоставка, без която резултатът не би настъпил. От субективна страна инстанционните съдилища са приели, че В. е действал при евентуален умисъл. Подсъдимият е съзнавал, че след като е издърпал пострадалия навътре в реката и дори на няколко пъти е потопил и задържал главата му под водата е възможно последният да се удави, но се е отнасял безразлично към настъпването на този резултат. В касационната жалба се отправя упрек към инстанционните съдилища, че не взели предвид показанията на св. Т. относно поведението на подсъдимия след деянието – че викал на свидетелите да спасят пострадалия, когато последният започнал да се дави. Описаното поведение на подсъдимия не опровергава изводите на съдилищата, че престъплението е осъществено при евентуален умисъл. Цитираните свидетелски показания се отнасят до поведението на подсъдимия след извършване на деянието и сочат на желание да се предотврати настъпването на общественоопасните последици, които не са били пряко целен от дееца резултат. Показателно в случая е и обстоятелството, че подсъдимият е останал на брега, без да се опита сам да спаси братовчед си. Предвид изложеното оплакването за нарушение на закона се явява неоснователно. 3. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК Наказанието на подсъдимия е определено от първоинстанционния съд при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства. В касационната жалба се оспорват изводите на инстанционните съдилища относно лошите характеристични данни на В.. Принципно е вярно, че данните от справката – характеристика, издадена от РПУ на МВР [населено място] не могат да се вземат предвид като характеристични данни, доколкото по отношение на криминалните прояви, обект на полицейска регистрация, е налице презумпция за невиновност и съдебната практика е устойчива в това си разбиране (р. № 214/11.01.2018 г. по н. д. № 1007/2017 г., ВКС, III н. о. Р № 469 от 20.11.2013 г. н. д. № 1345/2013 г., ВКС, II н. о). Източник на сведения за поведението на подсъдимия се съдържат в предоставената характеристика от СУ „Цв.Р.“ [населено място]. Данните от тази характеристика подкрепят изводите на съдилищата относно негативната характеристика на личността и поведението на В. - системно нарушаване на училищните правилници, разпореждания и наредби; наложено наказание за допуснати неизвинени отсъствия; агресивно поведение към по- малки ученици; не спазване на правилата и ограниченията за използване на свободното време. Неоснователен е упрекът в жалбата, че не били взети предвид показанията на свидетелите Я. и А.. Последните двама свидетели са описали личните си впечатления от подсъдимия и това, което са чували по слух, като изрично са заявили, че не знаят какво е поведението на В. в училището и дали е викан в полицията. В този смисъл липсват основания да се приеме, че са налице предвид обстоятелства от значение за наказателната отговорност, които да не са били обсъдени от съдилищата. Наложеното наказание от пет години лишаване от свобода е в рамките на средния предвиден за престъплението размер след редукцията на наказанието по чл.63, ал.2, т.2 от НК и съответства на съотношението между смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Не може да се възприеме твърдението в жалбата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд, който не обсъдил приложението на условното осъждане, каквото било императивното изискване на чл.301 от НПК. Посочената процесуална норма съдържа въпросите, които съдът следва да обсъди и реши при постановяване на присъдата, а не създава задължение за излагане на мотиви по всяка една от точките по алинея първа на цитирания текст, когато в конкретния случай не е налице някоя от хипотезите. В случая наложеното наказание на подсъдимия от пет години лишаване от свобода изключва възможността по закон да се приложи разпоредбата на чл.66, ал.1 във вр. с чл.69, ал.1 от НК, поради което излагането на мотиви в тази насока е очевидно безпредметно. 4. По гражданския иск В касационната жалба се твърди, че присъденото обезщетение в полза на гражданските ищци е прекомерно, без да се излагат конкретни доводи, освен заявление, че противоречи на установената съдебна практика /отново без аргументи в какво се състои противоречието/ и липса на мотиви в решението на въззивния съд. Твърдението за липса на мотиви на въззивното решение в гражданската част не отговаря на действителното положение. На л. 14 от решението си апелативният съд е изложил съображения относно пряката причинна връзка между извършеното от подсъдимия деяние, настъпилите противоправни последици и причинените на двамата граждански ищци страдания от внезапната загуба на дете, преживените душевни мъки при намирането на трупа на пострадалия, ужаса при разпознаването му и насилствения характер на настъпилата смърт. При определянето на обезщетението по справедливост са взети предвид както показанията на гражданските ищци, така и тези на св. А., която е заявила, че и понастоящем родителите скърбят за детето си. Изложени са съображения и относно ангажирането на гражданската отговорност на родителите на подсъдимия, които не следва да бъдат повтаряни. Твърдението в касационната жалба, че не било отговорено на възражението, че размерът на обезщетението не бил съобразен с факта, че гражданските ищци имат повече деца, не подлежи на коментар. Посоченото обстоятелство както от законна, така и от морална гледна точка няма отношение към принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 195 от 20.11.2019г., постановено по внохд № 257/19г. на Великотърновски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: