Ключови фрази
Частна касационна жалба * разноски в заповедно производство

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 457

гр. София,31.07. 2015 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юли през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров. ч.т.д. № 304 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена от [фирма] частна касационна жалба срещу определение № 349, постановено на 16. 11. 2014 г. от Бургаски апелативен съд (БАС), Търговско отделение по ч.т.д. № 302 по описа на съда за 2014 г. в неговата цялост. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 2344, постановено на 15. 09. 2014 г. от Бургаски окръжен съд по т.д. № 1658 по описа на съда за 2013 г., с което е оставено без уважение искането на касатора за връщане на заплатената по делото държавна такса и внесен депозит за възнаграждение на особени представители на ответниците – противна на касатора страна в производството, оставено е без уважение по същество от въззивния съд заявеното още в първоинстанционното производство, искане на касатора разноските в първоинстанционното производство да бъдат присъдени в тежест на ответниците, и касаторът е осъден да заплати възнаграждение на особените представители на ответниците за осъществена защита в частното въззивно производство. В частната жалба и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, по препращане от чл. 278, ал. 4 от ГПК се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение и основания за допускане на касационно обжалване на същото. Противната страна, чрез назначените в производството особени представители на ответниците в същото, оспорва жалбата, претендира разноски – възнаграждение за осъществено процесуално представителство в касационната инстанция.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: В частта й срещу обжалваното въззивно определение в неговата част, с която частният касационен жалбоподател е осъден да заплати възнаграждение на особените представители на ответниците за осъществена защита във въззивното частно производство пред БАС, частната касационна жалба има характер на молба за изменение на въззивното определение в частта за разноските по реда и на основание чл. 248 от ГПК, по която молба компетентен да се произнесе е постановилият обжалваното определение въззивен съд. В останалата й част, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на обжалване по касационен ред, при условията на чл. 274, ал. 3, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК съдебен акт и в законоустановения срок, частната жалба е допустима. По въпроса за допускането, в конкретния процесен случай, на касационно обжалване на въззивното определение, съобразно изложените в частната касационна жалба оплаквания за неговата незаконосъобразност и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, настоящият касационен състав намира следното:
Въззивното определение е недопустимо в частта му, с която по същество е оставено без уважение от въззивния съд искането на касатора разноските в първоинстанционното производство да бъдат присъдени в тежест на ответниците. Искане в такъв смисъл е формулирано в молбата до първоинстанционния съд за изменение на първоинстанционното прекратително определение в частта му за разноските, но първоинстанционният съд не се е произнесъл по така заявеното „алтернативно“ искане с обжалваното си по въззивен ред пред БАС, определение. При така изложеното, адресираната до БАС частна жалба срещу първоинстанционното определение в частта й, с която се твърди непълнота на първоинстанционния съдебен акт, поради липса на произнасяне по искането на жалбоподателя и в тази му част, представлява молба за допълване на първоинстанционното определение с правно основание чл. 250 ГПК, по която компетентен да се произнесе е първоинстанционният съд, а разрешаването по същество от въззивния съд на този въпрос, по отношение на който липсва произнасяне от първата инстанция, респ. - годен предмет на въззивна проверка, е недопустимо. Поради изложеното, обжалваното въззивно определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в тази му част служебно, съобразно разрешенията, дадени в края на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., и след допускането до такова обжалване – обезсилено в същата му част. След приключване на процедурата по чл. 248 пред въззивния съд по отношение на собственото му определение в частта му, с която касаторът е осъден да заплати разноски за частното въззивно производство, делото следва да бъде изпратено и на първоинстанционния съд за произнасяне по искането за допълване, в посочения смисъл, на първоинстанционния му съдебен акт.
По-натам, за да потвърди първоинстанционното определение, с което е потвърдено определение № 2344, постановено на 15. 09. 2014 г. от Бургаски окръжен съд по т.д. № 1658 по описа на съда за 2013 г., с което на свой ред са оставени без уважение исканията на касатора за връщане на заплатената по делото държавна такса, и внесен депозит за възнаграждение на особени представители на ответниците – противна на касатора страна в производството, въззивният БАС, след като на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното определение в частта им относно това, че по смисъла на чл. 3 ЗДТ за недължимо платени следва да се считат таксите, по които исково или охранително производство не е било образувано или са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси, че прекратяването на производството по делото, поради липса на правен интерес за ищеца е именно такава дейност на съда, осъществена по повод задължението му, произтичащо от чл. 2 ГПК да разгледа и реши всяка подадена молба, като законът не обвързва внасянето на държавната такса със задължението на съда да постанови точно определен съдебен акт е изложил и собствени мотиви в смисъл, че съгласно чл. 73, ал. 3 ГПК държавните такси се събират при предявяване на иска и се внасят предварително - т.е. преди извършване на каквото и да било процесуално действие, основанието за това е отправяне на искане до съда за защита на лични или имуществени права, чрез провеждане на съдебно производство, като внасянето на държавната такса е условие за придвижване на исковата молба и за даване ход на делото. БАС е подчертал, че внесената такса не подлежи на връщане при прекратяване на производството, освен в случаите на чл. 78, ал. 9 ГПК, цитираните разпоредби от частния жалбоподател - чл. 4б във връзка с чл. 3 от Закона за държавните такси се отнасят до връщане на недължимо платените такси, но процесната категорично не се явява такава, доколкото ищецът е сезирал съда с конкретно искане, делото е било образувано и исковата молба администрирана, решаващият състав е предприел редица процесуални действия, а след като в закрито заседание е било констатирано от страна на съда, че издадената срещу ответниците заповед за изпълнение на парично задължение е влязла в сила по отношение на тях, респ. - за ищеца не е налице правен интерес от предявения иск, производството по делото е било прекратено. Въззивният съд излага по-натам, че съгласно изричната разпоредба на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, назначените по делото особени представители са конституирани при спазване на процедурата, предвидена в чл. 47 ГПК и доколкото са извършили всички, изискващи се от закона процесуални действия, и са осъществили реална защита на ответниците в производството, то и правилно на същите е определено, и изплатено възнаграждение.
В частната си жалба касаторът излага доводи за незаконосъобразност на обжалваното определение, като твърди, че производството по иска по чл. 422 ГПК е в зависимост от възражението по чл. 414 ГПК и указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК, последните в конкретния случай били нередовни, поради което и не били възникнали предпоставките за завеждане на установителен иск, а всички последващи указания, както на заповедния съд, така и на този, пред който е предявен установителния иск, са дадени без основание. Касаторът счита, че в такъв случай заплатените по указания съдебни разноски се явяват заплатени без основание и като такива подлежат на връщане на извършилата ги страна, още повече, че според касатора заявителят няма правна възможност да оспори редовността на указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК, независимо дали намира същите са основателни или не. С оглед защита на предявените си права и избягване на правните последици на чл. 415, ал. 2 ГПК, той е обвързан от необходимостта да предяви иск, съответно да заплати и дължащата се държавна такса, дори и при липса на предпоставки затова.
В изложението за допускане на касационно обжалване се формулират, като релевантни за изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК въпросите: Подлежат ли на връщане на ищеца съдебни разноски за предявен иск по чл. 422 ГПК, предвид указания по чл. 415 ГПК, когато в хода на производството, съдът по установителния иск констатира нередовност на възражението и прекрати делото поради недопустимост на иска? Дължими ли са по смисъла на чл. 4б ЗДТ съдебни разноски, сторени в установителното производство, предвид изначално нередовни указания по чл. 415 ГПК? Допустимо и законосъобразно ли е в такава хипотеза заплатените разноски да се присъдят в тежест на ответната страна? В чия тежест следва да останат разноските по иск, предявен по нередовни указания по чл. 415 ГПК? По отношение на същите се релевира допълнителен селекционен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди че отговорите на поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В случая, според настоящия касационен състав не се установява по делото да са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в подлежащата на обжалване, на основание чл. 274, ал. 3, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, негова част, с която първоинстанционното определение е потвърдено. Първият, формулиран от касатора въпрос е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото е включен в предмета на спора и отрицателният му отговор е обусловил изхода на делото в частта му, с която на касатора е отказано връщането на сторените от него по делото разноски. По отношение на този въпрос обаче не е налице поддържаният допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По въпроса за приложимостта в производство по ГПК на разпоредбата на чл. 4б от ЗДТ е налице задължителна съдебна практика на касационната инстанция, обективирана в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК Определение № 590 от 13. 07. 2010 г. по ч.т.д. № 383 по описа на ВКС, ТК, Първо т.о. за 2010 г., съобразно което, доколкото и когато таксата е внесена в рамките (или, както е в случая – за образуване) на производство по ГПК, макар и искането, с което съдът е сезиран да е формулирано, като такова за връщането й, същото е не по приложимостта на чл. 4б от ЗДТ, а за присъждане на съдебните разноски, поради което и по отношение на това искане са приложими правилата на ГПК. По въпроса за основателността на такова искане в случаите, като процесния, в които по исковата молба на ищеца, по която е внесена държана такса, но същото впоследствие е прекратено, поради недопустимост, е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, задължителното за съдилищата Определение № 126/15. 03. 2013 г. по ч.гр.д. № 1193/2013 г. по описа на ВКС, ГК, Второ г.о. В това определение по въпроса следва ли да бъде върната внесена държавна такса, ако производството по делото е било прекратено поради недопустимост на предявените искове по причина, че законът не предвижда основание за ангажиране отговорността на ответниците по посочения от ищците ред, еднозначно е прието, че основанието за внасянето на държавната такса е отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права, чрез провеждане на съдебно производство, респ. за издаване на определен документ в изрично предвидените случаи. Според касационната инстанция, законът не свързва в първата хипотеза основанието за внасяне на държавна такса със задължението на съда да постанови определен съдебен акт, т.е. основанието за внасяне на таксата не е обвързано с очакван от вносителя правен резултат, както в хипотеза на издаване на документ, при която таксата се заплаща само ако документът бъде издаден. ВКС подчертава, че при съдебните производства дължимото от държавния орган поведение следва да се разбира, като изпълнение на задължението на съда по чл. 2 ГПК по предвидения в този процесуален закон ред, т.е. чрез образуване на исково производство, да бъде извършена преценка за допустимостта и основателността на заявеното от страна на ищеца, искане за защита и съдействие на лични и имуществени права, при което следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 2 ГПК не касае защита само правата на ищеца, но и на правото на ответника да получи съдействие за неговите права, чието съществуване ищецът оспорва. В заключение ВКС в задължителното си определение посочва, че държавната такса се заплаща за искови молби, т.е. предявяването на иск, чрез подаване на искова молба до съда, а не извършването на определено съдопроизводствено действие от страна на съда е основание за заплащането й, като при прекратяване на производството въпросът за вече внесената държавна такса касае приложението на чл. 78, ал. 4 от ГПК, а именно отговорността за разноските. В този смисъл, цитираните две задължителни определения на касационната инстанция постановяват, че на връщане подлежат само таксите, по които исково или охранително производство не е било образувано или таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси, т.е. платени, без да е налице основание за това по см. на чл. 3 ЗДТ. Все в същия смисъл е налице и служебно известна на състава практика на касационната инстанция, постановена по случаи, като процесния, и обективирана в Определение № 719/13. 11. 2014 г. по ч.т.д. № 3057/2014 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., Определение № 639/15. 11. 2010 г. по ч.гр.д. № 553/2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., и Определение № 115/24. 03. 2011 г. по ч.гр.д. № 70/2011 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., която практика, макар и незадължителна, но настоящият състав споделя. При така установеното – наличието, включително и на задължителна, непротиворечива, и актуална съдебна практика на касационната инстанция по поставения от касатора първи въпрос, макар и същият да е релевантен, но по отношение на него не се установява да е налице по делото, релевираният допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. В конкретния случай и с оглед наличието именно на цитираната практика, не се обосновава по делото необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването на такава, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито пък приложимите по делото правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, поради което и конкретният принос в тълкуването не би бил от естество да осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Не обосновават наличието на такъв допълнителен критерий, доколкото не намират опора в действащия обективен правов ред и съдебната, включително задължителна практика, и конкретните твърдения на касатора, че заявителят няма правна възможност да оспорва редовността на указанията по чл. 415, ал. 1, независимо дали намира същите за основателни или не, както и че единственият начин да защити правата си и да избегне последствията на чл. 415 от ГПК, е да предяви иск и да заплати дължащата се за това държавна такса, дори и да счита, че не са налице предпоставките за това, като в последния случай по отношение на разноските в производството изначално не съществувало правно основание за събирането им. Според разрешенията на т. 10.а. от ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., при обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК, и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство. Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск, който извършва собствена преценка досежно това, дали заповедта за изпълнение е влязла или не е влязла в сила, като може да събира и допълнителни доказателства в тази насока. С оглед изложеното и на първо място, в случай, че счита, че заповедта за изпълнение е влязла в сила – поради недостатъци в съдържанието на възражението (липсва възражение срещу вземането), пропускане на преклузивния срок по чл. 414, ал. 1 ГПК, липса, както в случая на представителна власт на лицето, подало заявлението от името и за сметка на длъжника, заявителят е този, който може да релевира (срв. чл. 7, ал. 1, чл. 8, ал. 3, чл. 9 ГПК) така установените от него обстоятелства – било пред заповедния съд, било пред надлежния, подлежащ на сезиране с исковата молба по чл. 422 ГПК съд, включително в рамките на евентуалното производство с предмет преценка наличието или липсата на право на иск, респ. – по редовността на исковата молба по чл. 129 и чл. 130 ГПК. На следващо място, евентуалното определение на въззивния съд за обезсилване на заповедта за изпълнение по чл. 415, ал. 2 от ГПК, поради незавеждане в срок на иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, включително в случаите, в които иск не е заведен, защото заявителят счита, че заповедта за изпълнение е влязла в сила, подлежи на обжалване. В рамките на производството по това обжалване и на осъществявания инстанционен контрол за законосъобразността на определението по чл. 415, ал. 2 от ГПК, ще получат съдебна защита и правата на заявителя, за които същият твърди в настоящото производство, че нямало как да бъдат защитени по друг начин, освен чрез задължителното предявяване на иск, съпътствано с внасянето на процесните такси и разноски, макар и заявителят да считал, че в случая предпоставките за завеждането на такъв иск, не били на лице, съответно – указанията на заповедния съд по чл. 415, ал. 1 от ГПК в тази насока били незаконосъобразни. В допълнение, доколкото прекратителното определение на съда, който разглежда иска по чл. 422 от ГПК е преграждащо упражняването на правото на иск именно на ищеца – заявител в заповедното производство, последният има право да го обжалва, включително в случаите, когато производството е прекратено, защото съдът в исковото производство е приел, че заповедта за изпълнение е влязла в сила. В рамките на производството по обжалването на прекратителното определение би се подложила на инстанционен контрол и правилността на извода на съда относно влизането или невлизането в сила на заповедта за изпълнение, доколкото точно този извод е обуславящ за приетата от съда, недопустимост на исковото производство. Видно е следователно, че изцяло на преценката на заявителя в заповедното производство е оставен изборът на собственото му процесуално поведение в защита на правата му в случай, че счита заповедта за изпълнение за влязла в сила, респ. – указанията на въззивния съд по чл. 415, ал. 1 за незаконосъобразни. При положение, както в случая, че заявителят избере да предяви, съобразно указанията на съда иск с правно основание чл. 422 ГПК, то и отговорността за разноски в производството по същия се подчинява на общите правила на процесуалния закон за исковите производства.
Формулираните от касатора втори, трети (доколкото в същия изрично се препраща към хипотезата, изложена във втория) и четвърти въпрос, последните два представляващи само различна формулировка на един и същ проблем, не са релевантни, като общ критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е изяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. И трите въпроса са формулирани, като такива досежно разпределението на отговорността за разноски в исковия процес по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, но и трите - при изхождане от страна на касатора, от твърденията му за образуване на същия, в изпълнение на „нередовни“, според него указания на въззивния съд по чл. 415 от ГПК. Въззивният съд в изложените си мотиви, както собствени, така и припознати, чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, въобще не е обсъждал въпроса за редовността на указанията на заповедния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК, респ. – не е основал решаващите си за изхода на делото във въззивната инстанция изводи, в никаква степен от редовността на същите указания, поради което и дадените от въззивния съд отговори на тези три въпроса, не са обусловили изхода на делото, съответно – същите не обосновават наличието на общия, законоустановен критерий за допускане на касационно обжалване. Поради това и по отношение на същите, не се дължи нарочна преценка за наличието или липсата на поддържания допълнителен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК.
С оглед изложеното и доколкото в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице, както общият, така и допълнителните селекционни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова обжалване на въззивното определение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното такова, с което е отказано връщането на внесените от касатора разноски по делото, не следва да бъде допускано.
Неоснователно е искането на особените представители на ответниците в производството за присъждане на възнаграждения за защита в касационната инстанция. Предмет на касационна проверка е въззивно определение, постановено по жалба срещу определение, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по молба за изменение в частта за разноските, на прекратителното първоинстанционно определение. Само последното, но не и това по изменението му в частта за разноските, се явява такова, с което приключва делото в съответната инстанция по см. на чл. 81 от ГПК, поради което и в производствата с предмет определяне и разпределяне отговорността на страните за разноски, каквото е и настоящото, на свой ред разноски не се дължат.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 349, постановено на 19. 11. 2014 г. от Бургаски апелативен съд, Търговско отделение по ч.т.д. № 302 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която е потвърдено определение № 2344, постановено на 15. 09. 2014 г. от Бургаски окръжен съд по т.д. № 1658 по описа на съда за 2013 г.
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 349, постановено на 19. 11. 2014 г. от Бургаски апелативен съд, Търговско отделение по ч.т.д. № 302 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която е оставено без уважение искането на [фирма], разноските в производството по т.д. № 1658 по описа на Бургаски окръжен съд за 2013 г., да бъдат присъдени в тежест на ответниците М Ж. К. и С. Т. Д..
ОБЕЗСИЛВА определение № 349, постановено на 19. 11. 2014 г. от Бургаски апелативен съд, Търговско отделение по ч.т.д. № 302 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която е оставено без уважение искането на [фирма], разноските в производството по т.д. № 1658 по описа на Бургаски окръжен съд за 2013 г., да бъдат присъдени в тежест на ответниците М Ж. К. и С. Т. Д..
Връща делото на Бургаски апелативен съд за изпълнение на дадените по-горе в мотивите на настоящото определение указания досежно произнасянето по направените в производството искания с правно основание чл. 248 и чл. 250 от ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: