Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50403

София, 07.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание в състав:

Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

изслуша докладваното от съдията Томов ч. гр. дело № 3021/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частни жалби на „Феникс-Дупница“ ООД,Е. Д. И. и К. В. И. срещу определение №1358 от 23.05.2022 г. по в. ч. гр. дело № 1384/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260008 от 02.03.2022 по гр.д.No 68/2021 г. на Кюстендилския окръжен съд.С последното е отказано на жалабоподателите, ответници в исково производство по чл. 422 ГПК ,изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските ,тъй като искът срещу тях действително е би отхвърлен ,но поради извършено в хода на делото плащане на задължението и поради това не не им се дължат сторените разноски в исковото и заповедното производство , а те дължат разноски на ищцовата страна, както са присъдени в решението .
За да потвърди осопорвания от тримата жалбоподатели резултат по молбите им с правно основание чл.248, ал.1 ГПК съдът е изтъкнал ,че „Уникредит Булбанк“АД се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на заповедното производство за вземане срещу „Феникс-Дупница“ ООД и солидарните длъжници, по просрочен договор за кредит. Постъпило е възражение по чл. 414 ГПК ,поради което кредитната институция е завела иска по чл. 422 ГПК . С Решение № 260004 от 20.01.2022 г. по г.дело No 68/2021 г. по описа на Кюстендилски ОС са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК искове на „Уникредит Булбанк“ АД против тримата жалбоподатели за установяване вземанията на банката,произтичащи от договор за банков кредит от 03.09.2018 г. и анекс към него .

Искът е бил оспорен от настоящите жалбоподатели ,привлечени като ответници ,но в хода на исковото производство длъжниците са погасили доброволно задълженията си по процесния договор за кредит.който факт е взет предвид от съда на основание чл. 235,
ал. 2 ГПК и съгласно т. 9 от ТР No 4/18.06.2014 г. по ТД No 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както изрично е изтъкнато в мотивите на постановеното решение ,с което искът е отхвърлен .

При тези обстоятелства въззивният съд на свой ред е приел че на ответниците не се дължат разноски . Изтъкнат е чл.78, ал.2 ГПК и като относима е посочена практиката на ВКС, съдържаща се в решение No 185 от 29.05.2014 г.по гр. д. No 5196/2013 г. на IV ГО и определение No 111 от 14.03.2016 г. по ч. гр. д. No 815/2016 г. на III ГО., според която съдебна практика възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на две изисквания- с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска.За възлагането на разноските в тежест на ищеца е без значение неговото поведение, а е важно поведението на ответника. Ищецът, който има право на иск, не можеда бъде задължен да защити правата си по друг ред,в частност ,като защита е предвиден реда по чл. 422 ГПК .От значение е извънпроцесуалното поведение на длъжника, който не е платил една или няколко вноски, чиято изискуемост е настъпила, изпаднал е в забава и е станал причина кредиторът да заведе делото, било исково, било заповедно.Частните жалбоподатели с поведението си са дали повод за завеждане и на заповедното, и на исковото производство /съответно в РС-Дупница и ОС-Кюстендил/, поради което не им се дължат сторените от тях разноски или възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата на представляващии ги адвокати , макар и при формално отхвърляне исковите претенции - поради доброволното им заплащане от длъжниците в хода на процеса.

Решаващите съображения на апелативния състав се оспорват като неправилни и незаконосъобразни. Няма признание на иска,налице е отхвърлен иск.Това са релевантните факти ,при съобразяването им чл.78, ал.2 не следва да се прилага.В тежест на ищеца са разноските съобразно отхвърлената част от иска – чл.78, ал.3 ГПК ,което е приложимия закон и санкция за неоснователно предизвикания спор.При изтъкнато основание по чл. 280 , ал.1 т.3 в трите изложения се поставят множество въпроси : (1) за правото на ответника да получи направените разноски в заповедното и исковото производство , когато е платил в хода на производството, поради което съдът е отхвърил иска –поради неоснователност ;(2)за правото на ответника да получи направените разноски в заповедното и исковото производство , когато е платил в хода производството,но ищецът не е оттеглил иска ,поради което съдът го е отхвърлил ;(3) при липса на признание на иска и поведение на ответника дало повод за завеждане на делото,дължат ли му се разноските по делото , ако съдът е отхвърил иска (4), какво е значението на поведението на ответника ,което е дало повод за завеждане на делото ,при липса на признание на иска и ако съдът е отхвърил иска ;(5)за правото на ответника да получи разноски не само когато предявеният иск е отхвърлен ,но е дал и повод за завеждане на делото ;(6)за нарушаване на правилото в чл.78, ал.3 ГПКс позоваване на неотносими разпоредби; (7) за нарушаване принципа на равенстното на страните ,ако съдът превратно тълкувайки разпоредби на чл. 78 ГПК присъди противен на закона резултат ,в защита на ищеца . Сочи се непълнота в закона и липса на съдебна практика .

При изтъкнато основание по чл. 280 , ал.1 т.1 ГПК се поставя въпрос за възможността чл. 78,ал.2 ГПК да се тълкува по аналогия или по аргумент за противното , относно други правила , каквито са чл. 78, ал.3 и ал.4 ГПК. Сочи се противоречие с приетото в опр. № 606/2017г по т.д № 1440/2017г , Второ т.о на ВКС по този въпрос. Изтъква се и очевидна неправилност на обжалваното определение ,тъй като разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК не е относима към настоящия случай ,след като искът е отхвърлен. Процесуалните норми на чл. 78 ГПК следва да се тълкуват стриктно .

Насрещната страна „Уникредит Булбанк“ АД е депозирала писмен отговор.Формулираните въпроси са концептуално неправилно зададени и не е посочена норма ,прилагането на която да се нуждае от тълкуване с оглед поставените въпроси в изложението..Отговорността за разноски е регламентирана безпротиворечиво за съдебната практика , която съдебна практика е константна.Намира частните жалби за неоснователни и моли същите да не се допускат до разглеждане.

Върховен касационен съд , състав та Трето г.о, намира ,че постъпилите в срок касационни частни жалби не следва да се допускат до касационно обжалване , по следните съображения :

Част от въпросите (първият ,вторият и последните два от привързваните към основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК ,както и въпросът поставен при изтъкнато основание по чл. 280 , ал.1 т.1 ГПК) са становище , израз на теза на защитата ,ясно формулирана в останалите въпроси, а именно че при постановено отхвърляне на иска, разноски на ответника се дължат безусловно съгласно чл.78, ал.3 ГПК , като първото от двете условия в чл.78, ал.2 ГПК , които предпоставки са комулативно зададени,в този случай съдът не изследва и е недопустимо да се позовава на него, за да откаже присъждане на разноски за ответника .Тезата е аргументирана със стиктен характер на уредбата ,с това че нормата на чл. 78, ал.2 ГПК урежда изключение и поради това не може да се прилага по аналогия ,или по аргумент за противното.

Предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване се поддържат по свързано формулирани въпроси, които уточнени и конкретизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията ѝ по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, се свеждат до извеждане от нормите на чл. 78 ГПК на приложимото правило касателно разноски на ответник в исковото и заповедното производство,когато установителният иск за вземане по чл.422 ГПК е отхвърлен в резултат на плащане в хода исковото производство и в тази връзка какво е значението на поведението на ответника , дало повод за завеждане на делото ,при липса на изрично признание на иска от негова страна и при положение ,че ищецът не е оттеглил иска ,а съдът го е отхвърлил поради настъпил в процеса факт на плащане .

На първо място ,по въпроса не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие на въззивното определение с мотивите на опр№606/2017г по т.д №1440/2017г на Второ т.о на ВКС, в частта в която е упражнен пряк инстанционен контрол по частна жалба , за случай различен от настоящия - прекратено производство поради недопустимост на иска .Този случай попада в приложното поле на чл.78, ал.4 ГПК и на ответника се присъждат направените разноски При разгледаната в изтъкнатото определение на ТК на ВКС хипотеза жалбоподателят неотносимо е навеждал съображения ,почерпани от чл. 78, ал.2 ГПК,на която теза съдът е дал и отговор в определението.
Водещо следва да се изтъкне ,че въпросът за възможността да се тълкуват във взаимна връзка разпоредбите на чл. 78 ГПК е намерил положително разрешение в практиката на ВКС,което следва от нормата на чл. 5 ГПК и разпоредбите на Глава пета от Закона за нормативните актове. При систематично тълкуване се очертава приложното поле на законовата норма при регулиране на спорното правоотношение, в случая по възлагане на разноските след приключване на съдебния спор. Разпоредбите на чл. 78, ал.2, ал. 3 и ал.4 ГПК не са изключение . За случаите ,при които исково производство е прекратено поради отказ от иска, когато отказът е обусловен от изпълнение на ответника след завеждането му, както и за случая, при който установителен иск за съществуване на вземането е отхвърлен именно поради този новонастъпил факт,въпросът следват ли се на ответника разноски ,е разрешен трайно и безпротиворечиво в множество определения по реда на чл.274, ал.3 ГПК,включително с практика на ВКС , дала отговор на правния въпрос, поставен в изложението .
Както при прекатяване на делото,така и при отхвърляне на иска,когато възлага нежестта на разноските съдът уснавовява и взема предвид причината за този разултат.Това следва от задължението на съда за произнасяне по въпроса за разноските (чл.80 ГПК)и от материалноправния характер на вземането. Отговорността за разноски по делото е облигационно правоотношение,което е уредено от процесуалния закон.Тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството,направени от насрещната страна по делото,както е разяснено в решение по гр.д. №2944/13 г. на Четвърто г.о. на ВКС , Определение № 538/16г по гр.д. №2367/16 Трето г.о и др. Съгласно установената съдебна практика в определение № 843/17.11.2014г. по ч. гр. д. № 6176/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012г. по ч. гр. д. № 245/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012г. по ч. гр. д. № 275/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 277 от 14.05.2014г. по ч. гр. д. № 2432/2014г. на ВКС, ГК, I г. о. и др., взема се предвид дали ответникът е дал повод за завеждане на делото като оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, например извършено плащане на претендираната сума и тогава ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните.
Съгласно даденият още в определение № 626/20.08.2012г. по ч. гр. д. № 275/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. отд отговор на правния въпрос, правото на ответника да му бъдат присъдени разноски, направени в съдебното производство по граждански дела, е предвидено в чл.78 ал.2 ГПК. В тежест на ищеца са и разноските, направени от ответника съобразно отхвърлената част от иска – чл.78 ал.3 ГПК и тълкуването на тези разпоредби налага извод,
че в случаите на разрешаване на спора по същество правото на страните на разноски е предпоставено от основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор, т.е. от извънпроцесуалното му поведение. Щом извънпроцесуалното поведение на ответника е поводът за завеждането на делото, необходимостта от съдебна намеса по което отпада с погасяване от него на задължението,предмет на търсената с иска защита,разноски на ответика не се следват,по аргумент от чл.78, ал.2 ГПК.В изтъкнатата практика на ВКС също така се сочи ,че противното би довело до неоснователно обоготяване. В определение №388/2017г по ч. т. дело № 831 по описа за 2017г. Второ т.о на ВКС ,в доразвитие на установената съдебна практика е изведено принципното разрешение , съдържащо и правният критерии, наложил оспорваното от касаторите разрешение : отговорността за разноски по осъдителен иск възниква, когато ответникът неоснователно е отричал или ищецът неоснователно е претендирал съдебно предявеното право, независимо дали производството е приключило с решение ,или определение за прекратяване на производството поради десезиране. Приложимост на същия принцип при установителния иск по чл. 422 ГПК ,предвид особеностите му , е установен в практиката на ВКС с решение № 185 от 29.05.2014 г.по гр. д. № 5196/2013 г. на IV ГО и определение № 111 от 14.03.2016 г. по ч. гр. д. № 815/2016 г. на III ГО,която пракика на ВКС е изтъкната и съобразена от въззивния съд, същата е утвърдена при отговор на правен въпрос и с определение №60228/2021г по ч.гр.д. № 1916 по описа за 2021 Трето г.о на ВКС .
Обстоятелството,че претендираните суми са погасени чрез плащане,в хода на процеса, не обуславя извод за отхвърляне на исковете като неоснователни, както считат касаторите , а за отхвърлянето им като погасени чрез плащане, водещо и до различни правни последици по отношение на разноските. Не е налице соченото основание по чл. 280,ал.1 т.3 ГПК. Като спорни могат да се определят единствено изразените в съдебната практика виждания,отнасящи се до прецизността на правната обосновка , с която се отказва присъждане на направени от ответник в заповедното и исковото производство разноски в случай като настоящия, при иначе безпротиворечиво въприетото правно разрешение, че при прекратяване на делото , както и при отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК поради настъпило в неговия ход изпълнение на задължението, дало повод за неговото завеждане, на ответника не се следват разноски. Докато едни състави сочат като аргумент уредбата в чл.78,ал.2 ГПК, други състави водещо изтъкват,че тази норма уреждаща изключение от правилото в чл. 78, ал.1 ГПК , при две посочени кумулативно предпоставки и поради това не следва пряко да се прилага по този начин,т.е по аналогия ,или по аргумент за противното за други хипотези , извън нейното приоложно поле на изрично изключение от правило,уреждащо дължимост на разноските при уважен иск. Разискването на този въпрос няма обуславящо значение в случая ,след като няма да доведе до решаващи изводи по присъждане на разноските , различни от оспорваните в обжалваното определение .
Изводите на въззивния съд са аргументирани с трайна и утвърдена практика на ВКС, като соченото от защитата основание на чл. 280 , ал.2 предл трето ГПК също не е налице ,тъй като законът не е приложен в неговия противоположен смисъл ,както се твърди .

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1358 от 23.05.2022 г. по в. ч. гр. дело № 1384/2022 г. на Софийски апелативен съд .

Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.