9 Р Е Ш Е Н И Е № 55 София, 03 април 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1219/2017 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба, подадена от името на подсъдимия К. Л. М. срещу въззивно решение № 231/25.10. 2017 г., постановено по ВНОХД № 507/2017 г. от Апелативен съд - Пловдив. В жалбата се излагат доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, ограничили правото на защита на подсъдимия, липса на отговор във въззивното решение на съществени доводи, поддържани с въззивната жалба. Заявява се и оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание и се изтъкват аргументи срещу размера на наказанието лишаване от свобода и начина на неговото изпълнение. Отправени са алтернативни искания – за оправдаване на подсъдимия М., за отмяна на решението и ново разглеждане на делото или намаляване размера на наказанието, определено с въззивното решение, и прилагане на чл. 66 от НК. В съдебното жалбата се поддържа от подсъдимия М. и неговия защитник. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд – Пловдив с присъда № 43/10.05.2016 г., постановена по НОХД № 980/2015 г., признал подсъдимия К. Л. М. за виновен в това, че през периода 01.01.2011 г- 13.07.2011 г. в [населено място], при условията на продължаване престъпление, в качеството му на управител на [фирма], за шест данъчни периода избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери – 374 842,15 лева, дължим данък върху добавена стойност (ДДС), като при воденето на счетоводството е съставил и използвал документи с невярно съдържание – отчетни регистри – дневници за покупките на дружеството, съгласно чл. 124, ал.1, т. 1 от ЗДДС и чл. 113, ал.1, ал. 3 от ППЗДДС, в които отразил данъчни фактури по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит, като е потвърдил неистина в писмени декларации, съгласно чл. 125, ал.1 от ЗДДС и чл. 116, ал.1 от ППЗДС, и приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл. 255, ал.3 във вр. с ал.1, т. 2 , т. 6, т. 7 във вр. с чл. 26, ал.1 и чл. 54 от НК го осъдил на пет години лишаване от свобода и конфискация на ½ ид.ч. от лек автомобил. С атакуваното сега въззивно решение Апелативният съд – Пловдив намалил размера на наказанието лишаване от свобода от пет на четири години. Коригирал присъдата съобразно настъпилите изменения в ЗИНЗС и в частта й по разноските. Върховният касационен съд намира, че жалбата на подсъдимия К. М. е основателна, макар и не изцяло по изложените в нея съображения. Възраженията за формален подход в дейността на предходната инстанция е основателен. Въззивното решение е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, налагащи неговата отмяна. Прочитът му дава основание за извод, че втората инстанция не е извършила задълбочена проверка на атакуваната присъда и не е съобразила стандарта, залегнал в разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК. Върховният касационен съд е имал повод нееднократно да посочи, че въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, ако не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, а мотивите на проверявания от него съдебен акт са аналитични и убедителни, позволяващи на страните и контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. По настоящето дело първостепенният съд дословно е възпроизвел в мотивите на присъдата описаната в обвинителния акт фактология за извършената съставомерна дейност от подсъдимия М. с позоваване на доказателствените източници, събрани в хода на досъдебното производство, счетени от прокурора за обосноваващи фактите по делото. При буквалния препис на съдържанието на обвинителния акт съдът е допуснал и идентични технически грешки – напр., погрешното отразяване на името на подсъдимия в обвинителния акт на стр. 3 от същия (обв. И.), съответно стр. 13 от мотивите, л. 589 от делото; както и неуместното посочване на дружеството [фирма] при обсъждане на обстоятелствата, свързани с друго дружество -доставчик [фирма] – стр. 26 от обвинителния акт, л. 14 от делото, пункт 5.3, съответно стр. 40 от мотивите, л. 602 от първоинстанционното дело. Последно посочената фактическа грешка е допусната и във въззивното решение – виж стр. 29 от решението, л. 51 от делото. Процедирайки по този начин, в разрез с изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК, първостепенният съд фактически се е позовал на свидетелските показания на Я. М., майка на подсъдимия, и на М. М., негова съпруга, с отбелязване на депозираните от тях свидетелски показания в хода на досъдебното производство – л. 32 -34, 35, 315-316, съответно л. 28-30, 31, 313-314 от том 1. Показанията на цитираните свидетели са свързани с организацията на счетоводното обслужване на дружеството, съставянето на счетоводните и данъчни документи – виж мотиви, стр. 11, л. 588 от делото. Съдът обаче е пропуснал да съобрази, че в хода на съдебното следствие посочените свидетели са отказали да свидетелстват (протокол от съдебно заседание, проведено на 01.02. 2016 г., л. 459 от делото) и техните показания са извън доказателствената съвкупност. При това положение съдът недопустимо е отразил показанията им, които не са били приобщени към доказателствената съвкупност, а и не са могли да се приобщят поради изричното позоваване от свидетелите на процесуалното им право по чл. 119 от НПК. С механичното възпроизвеждане на обстоятелствената част на обвинителния акт, окръжният съд очевидно е възприел доказателствената интерпретация на всички доказателствени източници, направена от прокурора. По този начин се е дистанцирал от задължението си да провери, съответно оцени, изводимата от тях доказателствена информация, свързана с обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Избирателно е отразил в мотивите на присъдата показанията на част от свидетелите, депозирани в хода на съдебното следствие. Пресъздаденото им съдържание обаче е далеч от необходимия анализ и оценка на техните показания. Същевременно съдът се е въздържал да коментира показанията на друга част от свидетелите, депозирани в хода на съдебното следствие, съответно приобщени по реда на чл. 281 от НПК, които са останали вън от необходимия задълбочен доказателствен анализ. Всъщност, така очертаното изложение в мотивите към присъдата сочи на липса на описани фактически положения, приети за установени от съда, в резултат на извършена проверка, анализ и оценка на събраната и приобщена непосредствено от него доказателствена съвкупност. Въззивният съдебен състав не е констатирал и отстранил процесуалните недостатъци в дейността на първата инстанция по съответния процесуален ред и така сам е допуснал идентични нарушения. Въззивното производство е било образувано и по жалба на подсъдимия М., в която са изтъквани доводи срещу приложения по делото процесуален подход, в това число и относно качеството на мотивите, съставляващи препис на обвинителния акт, нарушения на чл. 14 от НПК, пропуски в доказателствената дейност на първата инстанция, недоказаност на обвинението и прочие. Прегледът на съдържанието на въззивното решение очертава, че то всъщност представлява възпроизвеждане на мотивите към присъдата, при което единствено е избегнато отразеното в тях позоваване на свидетелските показания от досъдебното производство и присъстващото повторение по отношение на сделки с конкретни доставчици за различните данъчни периоди. В рамките на дейността, която би трябвало да е анализ и оценка на фактическата правилност на проверяваната присъда, въззивният съд е счел за достатъчно да изброи разпитаните по делото свидетели, последвано от заключението, че „първоинстанционният съд е направил обстойно изложение на разпитаните по време на съдебното следствие свидетели, поради което настоящата инстанция не счита за необходимо да ги преповтаря.”. Известно е, че въззивният съд е длъжен да провери изцяло правилността на атакуваната пред него присъда, независимо от основанията, посочени от страните. Това означава да подложи на самостоятелна проверка и анализ всички събрани по делото доказателствени средства и да прецени дали изведените от първостепенния съд факти и обстоятелства са установени правилно и от доказателства, събрани по реда, предвиден в НПК. Несъмнено, както вече се посочи, въззивният съд не е длъжен да повтаря доказателствените съждения на първата инстанция, но само ако вече извършеният доказателствен анализ, обективиран в мотивите на присъдата, е убедителен, всестранен и пълен. В случая обаче такава констатация по отношение на първоинстанционния съдебен акт не може да се направи. Апелативният съд, аналогично на стореното от първата инстанция, очевидно е приел, че пресъздаденото съдържание на част от свидетелските показания в мотивите на присъдата съставлява изискуемите се от закона проверка, анализ и оценка на доказателствата, събрани по делото. Безмотивното игнориране на останалите свидетелски показания, доколкото те не са възпроизведени в проверяваната присъда, е оставено без коментар във въззивното решение. Ако съдът бе изпълнил пълноценно възложената му от закона проверка на невлязлата в сила присъда неминуемо би дал и изчерпателен отговор на възраженията, поддържани от подсъдимия и неговата защита. По конкретното дело фиктивността на сделките е възприета и въз основа на показанията на свидетелите, вписани като управители на търговските дружества – доставчици, които са отрекли да имат търговски контакти с подсъдимия. Жалбоподателят е настоявал, че в инкриминирания период част от тях не са представлявали фирмите, от които е закупил зърно. Тъй като съдът не е счел за необходимо да анализира информацията, съдържаща се в свидетелските показания съобразно и наред с останалите данни по делото, е пропуснал да даде отговор на посочените доводи. В тази връзка достатъчно е да се препрати например към присъстващата по делото информация за промените в търговската регистрация на [фирма], така и към данните за лицето, посочено във фактурите, като техен издател (виж, т. 12, оригинални фактури), отнасящи се за доставките от това дружество. По същественото е, че въззивният съд е пропуснал да посочи какви доказателствени факти, относими към предмета на доказване, се съдържат в показанията на свидетеля Л. Т., посочен като управител на коментираното дружество и приети за обосноваващи обвинението. По идентичен начин съдът е пренебрегнал доводът във въззивната жалба, че подсъдимият М. е сключвал сделките с пълномощници на дружествата – доставчици, а не с техните управители. В обясненията си той е посочил данни, достатъчни за индивидуализиране на конкретни лица, свидетели по делото, за които е твърдял, че с тях е осъществявал търговските взаимоотношения. Обясненията на подсъдимият в тази им част са пренебрегнати и не са съпоставени, съответно оценени, в контекста на показанията, депозирани от посочените от него свидетели. Въззивният съд лаконично е заключил, че защитната теза, изложена в обясненията, не може да бъде споделена. Вярно е, че обясненията на подсъдимия са средство за защита, но и доказателствено средство. Също така няма пречка те да бъдат приети за недостоверни, но този извод на съда следва да бъде убедително защитен в мотивите от анализа на доказателствата, като ясно посочи защо се доверява на опровергаващите ги доказателствени източници. Доводите, с които защитата е оспорвала обвинението, апелативният съд е отхвърлил с препращането към т. 3 от Тълкувателно решение № 4/12.03.2016 г. на ВКС по т.д. № 4/2015 г., ОСНК, в което е разрешен въпросът за възможните субекти на престъплението по чл. 255 от НК. Всъщност, защитата е твърдяла, че подсъдимият лично не е „съставил” инкриминираните документи. Схематичните аргументи в решението, извън пресъздаденото съдържание на тълкувателния акт, са породили и възраженията, поддържани сега в касационната жалба. Разбира се, жалбоподателят пропуска, освен друго, че „съставянето” е действие по създаване на документа лично или чрез другиго. Както и че „използването”, каквото обвинение също е повдигнато, на документите с невярно съдържание може да бъде видяно и като фактическо обслужване на счетоводната дейност (която несъмнено не е еднократен акт) преди резултатите от нея да бъдат представени пред данъчните органи в подаваните справките-декларации и приложените към тях дневници за покупки. Независимо от казаното, декларативното несъгласие на въззивния съд с доводите на защитата, без да се изследва в пълнота същността на оспорването и да се даде мотивиран отговор, също насочва към допуснато нарушение. Втората инстанция, съгласно разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК, винаги е длъжна да даде отговор на доводите на страните, независимо дали ги приема за основателни или не. Аргументите, с които възраженията им се отхвърлят, следва да се обктивират в мотивите на съдебния акт по начин, който да позволи на страните и на контролната инстанция да проследят как е формирана волята на съда. Обобщено казано, апелативният съд е извършил въззивната проверка в отклонение от изискванията, визирани в чл. 313 и сл. от НПК. Въззивното решение не дава основание да се приеме, че съдът е обследвал обективно, вестранно и пълно обстоятелствата по делото, така както изисква чл. 14 от НПК. Осъщественият контрол е формален, защото в мотивите на решението са привнесени недостатъците на първостепенния съдебен акт, без да е даден и надлежен отговор на част от доводите на жалбоподателя. Допуснатите нарушения на процесуалните изисквания предполагат отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане следва да се извърши процесуално издържана проверка на доказателствената съвкупност и да се формират фактически изводи, основани на събрани и оценени по надлежния ред доказателства. Доводите, поддържани от жалбоподателя, за явна несправедливост на наложеното наказание не могат да получат отговор, но следва да се съобразят от решаващия съдебен състав. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 5 във вр. с ал.3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 231/25.10.2017 г., постановено по ВНОХД № 507/2017 г. от Апелативен съд – Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.