О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 1911 София, 08.07.2024 година Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА като изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.дело № 870/2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Е. С. Х. срещу определение № 6 от 03.01.2024 г. по в.ч.гр.д. № 861/2023 г. на Хасковски окръжен съд. Постъпил е отговор от Банка „ДСК“ АД, въпреки че в настоящото едностранно производство размяна на книжа не следва да се извършва, с който отговор се оспорва жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Хасковски окръжен съд е потвърдил определение № 1664 от 06.10.2023 г. по гр.д. № 2161/2023 г. на Хасковски районен съд, с което е оставено без уважение искането на частния касатор за освобождаването му от държавна такса в размер на 200 лева за исковото производство. За да постанови този резултат, съставът счел представеното от страната доказателство – декларация за имущество и гражданско състояние, за недостатъчно в обосноваване на предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК. От декларираните в него обстоятелства е изведено, че молителят е в добро здравословно състояние, притежава 1 бр. автомобил и недвижим имот, заплаща вноски по кредит в размер на 688 лева, поради което били налице индикации за получаване на доходи, въпреки декларираната липса на трудова ангажираност, бил в трудоспособна възраст, позволяваща му да полага труд, а издръжката на малолетно дете не съставлява пречка за заплащане на дължимата държавна такса по делото. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане до касационно обжалване са формулирани въпросите: „1. Преценката за имущественото състояние на молителя прави ли се към момента на подаване на молбата като се съобразяват само сигурни доходи (не и евентуални) и само налично в патримониума на молителя (а не бъдещо) имущество?”, „2. Трябва ли съдът да освобождава страната от заплащането на държавна такса, ако доходите й не са в размер на минималната работна заплата?“, и “3. Липсата на реални средства за заплащане на държавна такса води ли до ограничаване на правото на ефективен достъп до правосъдие на молителя?“ Въпрос първи е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като решен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Определение № 46 от 01.02.2021 г. по к. ч. гр. д. № 4152/2020 г. на ВКС. Останалите два въпроса са формулирани като такива от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обосноваване за защитната си теза частният касатор поддържа неправилност на извода за евентуална бъдеща реализация на доходи, тъй като подобно презюмиране противоречи на смисъла на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК, чиито предпоставки следвало да се преценяват към момента на подаване на молбата. Акцентира на текущото си неблагоприятно финансово състояние, обуславящо възможност за освобождаване от държавна такса, а противното според него се равнявало на отказ от правосъдие в разрез с чл. 47 от ХОПЕС. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. С първия формулиран въпрос, уточнен от настоящия състав като такъв за приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК и реда за извършване на преценката за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски, частният касатор обосновава наличието на общия селективен критерий. С приложения акт на ВКС страната установява и наличие на допълнителен критерий, поради което обжалваното определение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посоченото определение е прието, че правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК изисква от съда да прецени дали задълженото за такси и разноски за производството физическо лице притежава средства да ги заплати с оглед необходимите за издръжката му доходи. Преценката се извършва въз основа на представени доказателства за имущественото състояние на страната, семейното положение, здравословното състояние, възраст и всички други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на такси и разноски. Тази преценка се прави към момента на подаване на молбата, като се съобразяват само сигурни доходи (не и евентуални) и само налично в патримониума на молителя (а не бъдещо) имущество. Цитираната практика, споделяна и от настоящия състав, обуславя неправилност на атакуваното определение на Хасковски окръжен съд. В случая, въззивният състав е обосновал неоснователност на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК въз основа хипотетични разсъждения, без да вземе предвид всички представени и относими обстоятелства по делото. Липсата на достатъчно данни или доказателства за материалното и имущественото състояние на молителя не обосновават автоматично оставяне без уважение на искането за освобождаване от държавна такса и разноски по делото при осигурен достъп на органите на съдебната власт до редица бази данни за осъществяване на справки в съответните регистри, от които да се удостоверят релевантните обстоятелства за материалното състояние на страната. В този смисъл не може да бъде споделено съображението, че липсата на доказателства за липса на доходи е имплицитно доказателство за наличие на такива, тъй като по този начин в разрез с логическите правила въззивният състав чрез отрицателен факт е обосновал наличие на положителен такъв. Доводите за предполагаема реализация на доходи поради трудоспособната възраст на ищеца конфронтират с възприетото в практиката на ВКС становище, обусловила достъп до касационен контрол на въззивното определение. В настоящия случай, частният касационен жалбоподател е представил декларация за материално и гражданско състояние, от която се установява, че той е на 41 години, неженен, безработен, притежава ипотекиран имот, един брой микробус, не притежава доходи от наеми и участие в търговски дружества, декларирал е, че издържа малолетно 7-годишно дете и заплаща месечна вноска в размер на 688 лева. Държавната такса за първоинстанционното производство е в размер на 200 лева, като предмет на иска е нищожност на допълнителни споразумения към договор за кредит, които се считат за неравноправни. Трайно установена е практиката на Съда на Европейския съюз, въвеждаща засилена потребителска защита, съгласно която националното право и съдилищата следва да предоставят на потребителите адекватни правни средства за защита на техните права срещу неравноправни клаузи, като пред възможността клаузите по потребителски договор да бъдат обявени за неравноправни не следва да се създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи – в този смисъл е решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз, което разглежда въпросът за разпределението на тежестта за разноски по потребителски спорове, но даденото становище е принципно приложимо и в конкретния случай. Изразеното съждение не означава, че при всяко исково производство с предмет неравноправни клаузи по договор със страна потребител се въвежда необходимост от приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК. Същото единствено следва да се тълкува в смисъл на необходимост от прилагане на по-засилена защита на правата на потребителя като по-слаба страна във взаимоотношенията му с банкови институции, каквато в конкретния случай не е положена. Въз основа на декларираните обстоятелства следва да бъде направен извод, че жалбоподателят не разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса в размер на 200 лева, нито разполага с възможност да извлича доход от притежаваното имущество. Останалите съображения на въззивния съд са неотносими към преценката за наличие на основанието по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от държавна такса. Поради това настоящият състав намира, че е налице основанието на чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на частния касационен жалбоподател от заплащане на държавна такса за производството по гр.д. № 2161/2023 г. на Хасковски районен съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 6 от 03.01.2024 г. по в.ч.гр.д. № 861/2023 г. на Хасковски окръжен съд. ОТМЕНЯ определение № 6 от 03.01.2024 г. по в.ч.гр.д. № 861/2023 г. на Хасковски окръжен съд и потвърденото с него определение № 1664 от 06.10.2023 г. по гр.д. № 2161/2023 г. на Хасковски районен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСВОБОЖДАВА Е. С. Х. от заплащане на държавна такса в размер на 200 лв. за производството по гр.д. № 2161/2023 г. на Хасковски районен съд, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. ВРЪЩА делото на Хасковски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по исковата молба. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: