Р Е Ш Е Н И Е № 186 гр. София, 13 ноември 2019 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар Мариана Петрова, при становището на прокурора Явор Гебов от ВКП, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 741 по описа за 2019г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по касационни жалби на осъдени подсъдими срещу въззивно решение № 6/09.04.2019г. по ВНХОД № 408/2018г. на Апелативен специализиран съд, с което е потвърдена частично присъда от 25.01.2018г. по НОХД № 1746/2015г. на Специализиран наказателен съд. С жалбата на подс.Н. В. А. се ангажират две от касационните основания, свързани с нарушаване на закона и съществените процесуалните нарушения. Твърди се наличие на избирателен подход при оценката на доказателствения материал, ползването на предположения. Оспорват фактическите твърдения на обвинението, възприети от съда, че подсъдимият е участвал в побой на постр.Н. Н. на 19.05.2015г. Посочва се, че е възможно едни лица да са нанесли побоя на цитираната дата, а други да са се появили пред дома на пострадалия на 14.07.2015г., както и че е възможно твърдението за извършените действия да са съчинена от пострадалия версия, която да послужи за оплакване пред органите на МВР и с цел да не изплати дълга си към св.С.. Твърди се, че не става ясно от присъдата и въззивното решение какво е неправомерното поведение на А. на 14.07.2015г., който бил задържан в спортна зала и на стотици метри от жилището на постр.Н.. Оспорват се изводите на съдилищата във връзка с намерен в близост до него „Н.“, доколкото св.Т. е установил наличието на друго и неустановено по делото лице, което е било с тримата подсъдими. Твърди се, че във въззивното решение не е даден отговор въз основа на какви доказателства подс.А. е свързан с получаването на сумата от 200 лева на 14.07.2015г., тъй като той е бил на голямо разстояние от жилището на подс.Н. и пуснатия от пострадалия плик, който пък бил паднал в близост до друго задържано лице. Според защитата не можело да се твърди, че подс.А. има отношение към хвърлената сума и отправени искания преди това към постр.Н., като не му е било известно , че пострадалият ще хвърля някакви суми от балкона си. Според защитата липсата на отговор в мотивите на въззивната инстанция на повдигнатите в жалбата възражения е равноценно на липса на мотиви. Нарушението на закона се обосновава с изискването за наличие на пряк умисъл с активно поведение на дееца. Въззивната инстанция не е посочила в мотивите си, че на подс.А. е било известно задължението на пострадалия към св.С., че се извършва насилие по отношение на пострадалия и че на въпросната дата са били пускани пари в плик. За действията на подс.А. въззивната инстанция си служела и замествала фактите с предположения и умозаключения. Иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото на съда от първата инстанция. Алтернативно се иска оправдаване на подсъдимия. В касационната жалба на подс.И. Е. Д. се прави оплакване за нарушение на закона с искане за оправдаване на дееца. Оспорва се наличието на доказателства, които да обуславят виновно поведение на дееца и конкретно, които да посочват този подсъдим като участник в побой над пострадалия на 19.05.2015г. Изводите на съдилищата за такова участие почивали на предположения и догадки, доколкото пострадалия е заявил, че не може да разпознае нападателите си. Относно обвинение по чл.213а, ал.2, т.4 и т.5 от НК се заявява, че има опорочено разпознаване на подс.Д. и М., като в заключение иска отмяна на решението на въззивната инстанция, като деецът бъде оправдан. Подс.К. Р. М. също е подал касационна жалба чрез защитата си, като основава оплакванията си на трите касационни основания, посочени в закона. Твърди извършване на необективен,тенденциозен и грешен доказателствен анализ, при липса на обективно, пълно и всестранно изследване на доказателствата по делото. Защитата също се позовава на твърдението, че не може да се направи извод за участието на подсъдимите в нападението, извършено на 19.05.2015г., включително и чрез показанията на постр.Н., указващи на разпознаване на гласа на подс.Д., доколкото човешките възприятия са несигурна основа за окончателни изводи. Оспорва доводите на съда, че това представлява стройна система от косвени доказателства. Относно знанието за наличието на дълг, защитата посочва, че неограничен кръг лица знаели за дълга на пострадалия към св.С., както и за това, че пострадалият бил некоректен длъжник. Защитата се позовава на пропуски на съда относно пасажи от показанията на полицейските служители, които потвърждавали обстоятелството, че е имало и четвърти човек (трети в автомобила, управляван от подс.М.,с втори пасажер подс.Н. А.). Относно пострадалата А. Т. защитата заявява, че осъдителни диспозитив се основава единствено на нейните показания и извършеното от нея разпознаване. Оспорва се последното, тъй като било извършено по снимка, а освен това имало снимки и кадри с подсъдимите по местните медии. Касаторът се позовава и на относимостта на нормата на чл.323, ал.5 от НК, като твърди, че това е приложимият закон, когато се стигне до извод за наличието на вина. Иска се отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че жалбите са неоснователни и моли да се остави в сила решението на въззивният съд. Становището му е, че няма допуснати нарушения по чл.339, ал.2 от НПК, тъй като въззивната инстанция била отговорила на направените възражения във въззивните жалби. Заявява, че не е нарушено изискването на чл.303, ал.1 от НПК, като присъдата и решението не почивали на предположения, като в тази връзка имало обстойни мотиви. Игнорирането на показанията на М.,А. и Г. не било неоснователно, тъй като те са били в приятелски отношения и представлявали опит да се създаде алиби на подс.М.. Показанията на св.Н. кореспондирали с доказателствата по делото, показанията на полицейските служители, както и на обажданията по мобилните телефони. Подсъдимият М. бил задържан конкретно на място и непосредствено след приемане на паричната сума, а останалите подсъдими били в непосредствена близост, което се потвърждавало от показанията на останалите полицейски служители, в които се откривали доказателствата за авторството на деянието. Подс.К. Р. М., редовно призован, се явява лично, представлява се от защитник. Последният пледира, като поддържа касационната жалба и по трите възведени основания. Повтаря доводите си от касационната жалба, както и искането си. Подсъдимият М. се солидаризира със становището на защитника си. Подс.Н. В. А., редовно призован, се явява лично, като и той се представлява от упълномощени защитници. Първият от тях поддържа касационната жалба, като се позовава на две от касационните основания, като концентрира критиката си върху аналитичната дейност на въззивната инстанция. Посочва, че само присъствието на подсъдимия в района на [населено място] на 14.07.2015г. е било достатъчно за въззивната инстанция да приеме, че той е участвал в принудата, но според защитата нямало доказателства, които да установяват участие в принудата и не било изразено по какъв начин той е допринесъл за отнемане на паричната сума от страна на пострадалия. В тази връзка твърди,че атакуваният съдебен акт е постановен въз основата на предположения при отсъствие на категорични доказателства. Изтъква се и различен стандарт при оценка на достоверността на показанията на свидетели, които са посочени като близки на подсъдимите от една страна и на свидетелите Н. и Такова, които от защитата се определят също като близки - от друга. Защитата се позовава и на липсата на обстоен отговор на многобройните направени възражения по делото, като в резултат са допуснати процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон и до осъждането на един невинен. Поддържа се искането от касационната жалба за отмяната на въззивното решение и връщането му от друг състав за възстановяване на справедливостта. Вторият от защитниците също поддържа касационната жалба, като излага идентични доводи, акцентирайки на съмнителността на показанията на св.Н.. Твърди, че процесната сума от 200 лева съобразно обвинителният акт е взета от подс.А., а пред съда от първата инстанция се установило, че той е бил на няколкостотин метра от мястото, с което е приключило неговото участие. Поддържа становището си за липса на отговор на възраженията, приравнявайки го на липса на мотиви. Счита, че има нарушения на материалния закон, тъй като от фактическа страна липсва състав, който да бъде вменен на този подсъдим. И този защитник иска връщане на делото, като алтернативно моли съда да оправдае дееца. Подс.А. се солидаризира също със становището на защитниците си. Подс.И. Е. Д., също редовно призован, се явява лично, като и той се представлява от упълномощен защитник, който се присъединява към становището на защитниците на другите двама подсъдими. Поддържа изцяло касационната жалба и иска отмяна на въззивното решение, както и оправдаването на този подсъдим. И подс.Д. поддържа становището на защитата му. При упражняването на правото да се изказва последен подс.М. моли да се отмени така наложеното му наказание, подс.Н. В. А. заявява, че не е тръгнал да бяга, грешката е на полицейските служители в тази връзка и моли за адекватно решение. Подс.И. Е. Д. пък моли да се уважи искането на адвокатите му. При последната си дума, подс.М. иска да отмени наложеното наказание, подс.А. иска да се отмени решението, а подс.Д. отново иска да се уважи искането на защитата му. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Касационното разглеждане на делото е първо по ред. Предмет на обжалване е въззивно решение № 6/09.04.2019г. по ВНХОД № 408/2018г. на Апелативен специализиран съд, с което е потвърдена частично присъда от 25.01.2018г. по НОХД № 1746/2015г. на Специализиран наказателен съд. С първоинстанционната присъда подс.К. Р. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.214, ал.2, т.1, вр.ал.1, вр.чл.213а, ал.2, т.4 и 5 от НК и по реда на чл.54 от НК му е наложено наказание в размер на три години лишаване от свобода, както и глоба в размер на 4000лв. По обвинението по чл.213а, ал.2, т.4 и 5 от НК също е признат за виновен и му е наложено наказание в размер на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 3000лв. Приложен е чл.23, ал.1 от НК и е определено за изтърпяване най-тежкото наказание от три години лишаване от свобода, като е присъединено и наказанието глоба от 4000 лв. При условията на чл.66, ал.1 от НК изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от четири години. Подс.И. Е. Д. е признат за виновен в извършване на същото престъпление – по чл.214, ал.2, т.1, вр.ал.1, вр.чл.213а, ал.2, т.4 и 5 от НК и по реда на чл.54 от НК, като и на него му е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода, както и глоба в размер на 4000лв. По второто обвинение – по чл.213а, ал.2, т.4 и 5 от НК, отново е признат за виновен и му е наложено наказание в размер на две години лишаване от свобода, както и глоба в размер на 3000лв. По реда на чл.23, ал.1 от НК е определено за изтърпяване най-тежкото наказание от три години лишаване от свобода, като е присъединено и наказанието глоба от 4000 лв. При условията на чл.66, ал.1 от НК изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от три години. Третият подсъдим, Н. В. А., е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. по чл.214, ал.2, т.1, вр.ал.1, вр.чл.213а, ал.2, т.4 и 5 от НК, като е приложен чл.55, ал.1, т.1 от НК и е наложено наказание от 1 година лишаване от свобода, както и 4000 лева глоба. И това наказание е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от 3 години. Съдът от първата инстанция е приложил чл.53, ал.2, б.“а“ от НК по отношение на иззети огнестрелни оръжия и боеприпаси, като е присъдил в полза на държавата и направени по делото разноски във връзка с пътни разходи на свидетели. По жалби на подсъдимите се е произнесъл въззивният съд, който е потвърдил присъдата, частично изменяйки я по отношение на подс.А., като е отменил в частта за наложената глоба. Отменил е присъдата и в частта относно приложението на чл.53, ал.2, б.“а“ от НК. Касационната инстанция отчете обстоятелството, че въззивният съд се е постарал да отдели безспорните според него обстоятелства и ги е извел в началото на аналитичното си обсъждане на установената и възприета от него фактическа обстановка. Действително за наличието на дълг към св.Р. С. от страна на двамата пострадали по делото не възниква спор, с изключение на неговия размер по отношение на св.Т., което обстоятелство в случая далеч не се явява съществено. При опита си да даде отговор на направените по делото възражения втората по ред инстанция е разделила гласните доказателства на две отделни групи, с оглед връзката им с обвинението - потвърждаващи или отричащи го. И това в действителност е така. Възраженията обаче са концентрирани върху приетият за установен факт относно упражнената принуда по отношение на постр.Н. на 19.05.2015г. към 22.30ч. и от тримата подсъдими. Второстепенният съд е приел – л.19,20 от мотивите на решението, стр.136,137 от въззивното производство, че разминаванията в показанията на двамата пострадали са отстранени, освен чрез съвкупната преценка с останалия доказателствен материал, и чрез приобщаването на показанията им от досъдебното производство – но не тези от л.6 до 9, т.1-ви, които не са приобщени към доказателствения материал по делото, разгледан от съдилищата по същество (където св.Н.Н. е заявил, че е било „абсолютно тъмно и няма как да ги разпозная, ако ги видя“ и е свидетелствал, че само един от мъжете е говорил по време на нападението и мисли, че е същият, който впоследствие му се е обаждал по телефона, без да е сигурен за това“), а дадените пред съдия от съответния първоинстанционен съд- л.163 до л.166 от д.п-во. Съдът е отчел, че първоначалното свидетелстване на пострадалите е по – детайлно, имплицитно възприемайки, че изминалия период от време се отразява на точността на възприятията при пресъздаването им. В разпита си пред съдия от съответния първоинстанционен съд заявява че на 90% може да разпознае гласа на обаждащия му се мъж по телефона сред други мъжки гласове и че му се е обадил един от нападателите, като е разпознал гласа му. За идентичността на тримата подсъдими с нападателите от тази вечер друго пряко свидетелстване отсъства. Въззивната инстанция, както впрочем и първата, са приели, че нападателите са тримата подсъдими. Положението на подсъдимите в последващата ситуация със св.Т. е коренно различно и последната е очевидец на общо основание, който е с преки впечатления за самоличността на двама от подсъдимите- М. и Д.. В такъв случай внимание заслужават показанията на св.Н. именно от досъдебното производство – поне със сигурност тези, дадени пред съдия от съответния първоинстанционен съд, които са приобщени по надлежния ред, посочен в съответното съдебно определение – чл.281, ал.,1, т.1 и т.2 от НПК. Впрочем впечатление, че този процесуален ред е бил използван по искане на прокурора от съответната първа инстанция, без обаче да бъде взето становището на останалите страни, участващи в процеса ( ако е било взето, то в протокола не е отразено подобно обстоятелство). Подобен процесуален подход несъмнено ограничава правата на страните, а е и твърде едностранен, създаващ съмнение за предпочитание към една от страните. Освен това взимането на становището на другите страни е и възможност за съда да направи пропуснатата към настоящия момент преценка за необходимостта от приложението на чл.281,алинеи 3-6, в зависимост от различията. Именно на цитираните показания се е позовал второстепенния съдебен състав, същевременно обсъждайки мотивите в тази връзка на съда от първата инстанция. Обстоятелствата относно нападението, оспорвани от защитата по принцип и доколкото липсва оплакване на момента, могат да бъдат приети за добросъвестно изложени и установени, както и свързаните с обвинението обстоятелства относно обажданията по телефона, доколкото и веществените, и писмените доказателства по делото установяват връзка на обажданията до свидетеля и пострадала по делото Н.Н. с държана от подс.Д. сим-карта и намерен в близост до подс.А. мобилен апарат „Нокиа“ с имей номер, идентичен с този на ползвания със сим-картата ( отговаряща на мобилен номер [ЕГН]) мобилен апарат. По този начин могат да се направят изводи и да се установява връзка на двама от подсъдимите с обажданията, които са генерирали принуда под формата на заплашване, упражнена спрямо постр.Н.. Естеството на провежданите разговори и начина на съхранение на отделните мобилни принадлежности- сим-карта и мобилен апарат, опита на подсъдимите да се освободят незабавно от тях, по начало говори в подкрепа на обвинителните изводи. В подобен аспект е намирането на втори мобилен апарат „С. Е.“, намерен в автомобил марка „Ф.“, модел „П.“,свързан с подс.М., чрез който е осъществявана връзка и е упражнявана принуда по отношение на св.А. Такова. Същевременно обаче за идентичността на нападателите, осъществили принудата под формата на употребена сила на 19.05.2015г. около 22.30ч. не са изложени достатъчно и убедителни съображения от страна на въззивната инстанция, а употребените изрази имат само декларативен характер. Ясно е свидетелствано, че пострадалият няма възможност да опише нападателите си, че е възприел гласа само на един нападател, тъй като само той е говорил и че е на 90% сигурен, че може да го разпознае сред други гласове. От съдържанието на проведеният разговор, както е пресъздаден от постр.Н. не може да се направи еднозначен извод за идентичност с някой от тримата нападатели на посочената дата, тъй като е използвано трето лице във фразата за обаждане от името на „.. тези момчета, които снощи те посетиха…“ – стр.4, 2-ро изречение от съдебния протокол за разпит пред съдия от първоинстанционния съд, т.1-ви на д.п-во. Връзката между задържането на тримата подсъдими на 14.07.2015г. и началото на упражняваната принуда на 19.05.2015г. обаче не е еднозначна и еднопосочна, изградената верига от косвени доказателства не би могла да се определи като безусловна и логически последователна, без възможност за допускане на различна от обвинението хипотеза. Въззивната инстанция се е задоволила да определи различната версия като произволно предположение, като нелогична и произволна, което определение е едно голословно твърдение и само по себе си, независимо от съдържателното си внушение е противоречащо на житейската логика. Вероятността обвинителната теза да е вярна всъщност е голяма, но това далеч не е достатъчно, за да се изгради безусловен извод за виновността на подсъдимите в извършване на деянието в частта му за случилото се на 19.05.2015г. Трима са били извършителите на упражнената по отношение на постр.Н. принуда, полицейските служители са задържали също трима души на 14.07.2015г. Св.А. Такова е посочила двама от извършителите за участници в принудата, осъществена по отношение на нея самата на следващия ден - 20.05.2105г. Съдилищата са дали задоволителен и споделим отговор на възраженията на защитата относно идентифицирането от страна на пострадалата чрез съответните процесуални действия, поради което не е необходимо да се излагат допълнителни доводи. Но освен участието на подс.Д. и М. в упражняването на принуда по отношение на св.А. Т. на 20.05.2015г. не се откриват обстоятелства, които да са пряко относими към предходното нападение над св.Н.Н.. Има връзка между двамата пострадали, или поне със съигурност що се отнася до начина и причините за получаване на заеми от св.Р.С., а и по последиците от сключените сделки, т.е. неизпълнението на задължението за връщане на заетите суми. Но направената връзка между двете упражнени принуди, особено що се отнася до участието на подс.А., е твърде повърхностна и крайно недостатъчна, за да може да послужи за обективиране на един-единствен фактически извод, както са сторили съдилищата. И двата инстанционни съда са подминали обвинителното твърдение, че подс.А. е осигурил информация за движението на пост.А. Т., като са го оставили без коментар. Наистина второстепенния съдебен състав е приел различно фактическо положение съобразно правомощията си по чл.316 от НПК относно различното според него участие в упражнената принуда спрямо св.Т. от подс.М. и Д.. Касационният състав може да се съгласи с правните и фактически доводи на предходните съдилища, особено на въззивната инстанция, доколкото важното обстоятелство е участието в упражненото насилие и на двамата подсъдими, а различния интензитет, ползван от тях, не е от толкова съществено значение. Важното обаче е да се отбележи, че мотивирането от фактическа страна на участието на третия подсъдим,А., отсъстващ в обвинението по отношение на постр.Такова, в осъществяването на принудата по отношение на постр.Н. е твърде проблематично, тъй като почива на една несигурна основа. В обвинителния акт е залегнало твърдението, че именно този подсъдим е получил предмета на изнудването, като по този начин е определено и неговото участие в част от изпълнителното деяние. Съдилищата обаче са пренебрегнали обвинителното твърдение, съобразявайки се с показанията на полицейските служители ( в случая и с обективната истина), които са задържали подс. М., а не А. (задържан в коридор към спортна зала), при получаване на инкриминираната сума от 200 лв.(заедно с камуфлажното подобие на парични пачки). По време на съдебното следствие пред първоинстанционния съд прокурорът не се е ползвал от възможността си по чл.287, ал.1 от НПК, доколкото от разпита на полицейските служители, участвали при задържането – свидетелите В.Д., А.М., Р.С. и Р.П., както и М.Т., се е установило основание за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, а именно, че не подс.А. е получил 200-те лева от постр.Н., а това е извършено от подс.М.. Съдилищата е следвало изрично да се мотивират могат ли самостоятелно да установяват подобно обстоятелство, и дали то не изменя съществено обвинението (доколкото утежнява наказателноправното положение на един подсъдим- М., за сметка на облекчаването му на друг подсъдим - А.), тъй като е очевидно, че те не облекчават,т.е. не оправдават някой или всички подсъдими. Трябва да се даде отговор дали тежестта на обвинението се прехвърля по допустим начин, при това извън рамката на обвинителния акт на друг от подсъдимите. Иначе няма съмнение, че в случая интензитетът на участието на подс.М. в изпълнителното деяние съществено се увеличава, което би следвало да има и пряко отражение върху степента на неговата наказателна отговорност, респективно да влияе в негативен план на неговото наказване. Връзката с деянието на подс.А. се основава – въз основа на фактическата обстановка, възприета от съдилищата по същество, не на получаване на парите от постр.Н., а на придвижването му с автомобил заедно с подс.М. и съвместното обикаляне на района, както и на това, че в близост до задържането му е намерен мобилен апарат със свален капак и батерия, свързан с обажданията до постр.Н.. Но в подобна близост е бил и подс.Д., а св.Т. не се е ангажирал да посочи конкретни действия на когото и да е от двамата подсъдими, които да са свързани с намерения по този начин мобилен апарат. Св.А.М. с показанията си ангажира единствено действия на подс.Д. по изхвърляне на сим-карта при оттеглянето си в посока на спортната зала. Използваните общи фрази от въззивната инстанция по отношение на тримата подсъдими не държат никаква сметка за необходимостта от индивидуализиране на участието на всеки един от подсъдимите в отделните фази, етапи на изпълнителното деяние, а детайлното и поотделно разглеждане на действията на всеки един от подсъдимите се дължи заради правилната преценка и дефиниране на строго личната отговорност на подсъдимите. В този смисъл липсата на детайлен, последователен и логичен анализ на доказателствата лишава изложените мотиви от смислова съдържателност и убедителност, по същество приравняваща се на липса на такива. Извършеният анализ по отношение на деянието, свързано с постр.Н., не разглежда събраните и проверени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а в значителна степен избирателно, направените заключения имат декларативен характер, без отговор на основните въззивни, а понастоящем и касационни възражения. Превратното тълкуване на доказателствата е налице и когато свидетелстване с определена степен (непълна) на сигурност се трансформира в безусловен и категоричен фактически извод на съдилищата. Липсата на същински, а не формален отговор на изложените спорни обстоятелства съставлява априори процесуално нарушение. Също така задължително следва да се отговори дали е допустимо напускането на фактологическата рамка на обвинителния акт, а липсата на съображения в тази насока ограничава съществено правото на защита на подсъдимите. Ако и да е установено по несъмнен начин поведението им в деня на получаване на паричната сума от постр.Н., степента на личната им наказателната отговорност зависи и от степента на участие в предходната фаза на упражняване на принудата, а тя от съдилищата по същество не е разграничена и детайлизирана за всеки един от подсъдимите – с позоваване на съответната доказателствена основа индивидуално за всеки един от подсъдимите. Особено важно е това да се стори по отношение на подсъдимите А. и М., макар да не следва да се забравя, че производството пред втората и настоящата инстанция се развива единствено и само по жалба на подсъдимите лица. Настоящето касационно разглеждане е първо по ред, което означава, че намира приложение нормата на чл.354, ал.3, т.2 от НПК – необходимост от отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения и по същество липса на мотиви, съответно от отмяна на въззивното решение и връщане на делото в частта по обвинението с постр.Н. Н.. Касационната съдебна инстанция не намери основания за отмяна на въззивното решение в частта относно обвинението по чл. 213а, ал.2, т.4 и 5, вр.ал.1 от НК срещу подс.Д. и М.. Събраните доказателства са недвусмислени и няма никакво правно значение,че същината на обвинението се подкрепя от показанията на един-единствен свидетел. Св.А. Такова е очевидец –т.е. установява преки и непосредствени възприятия от противоправното поведение на двамата подсъдими, липсва личен интерес освен безспорното и парично задължение и то към трето лице, да установява противоправно поведение на двамата подсъдими. Няма никакво основание да не се възприемат нейните показания като достоверни, още повече, че наред с изброените множество косвени и производни доказателства, в автомобила, управляван от подс.М., е намерен мобилния апарат, който е и основния комуникатор, използван при упражняване на принудата. Това е обстоятелство, което не може по никакъв начин да бъде игнорирано, независимо от възраженията на защитата за авторство. Въззивната инстанция в тази част на обвинението е изложила много пространни доводи, с които касационният състав напълно се съгласява. При оценка на възможната недобросъвестност на постр.А. Такова обаче не се откриват навеждащи на такъв извод обстоятелства, а намереният мобилен апарат във владение на подс.М. и осъществените чрез него комуникации с пострадалата ( установено по категоричен начин от справката на мобилния оператор) гарантират безусловно истинността на нейното свидетелстване. Изводите на съдилищата в този аспект и част на обвинението са верни, съответстват на обективната истина, на преките и косвените доказателства, правните изводи са в съответствие с квалификацията на деянието и няма основание касационният състав да не ги сподели. Самото обвинение е с пропуснато отчитане на упражненото насилие – чл.213а, ал.2, т.2 от НК, но така или иначе, както справедливо е отбелязала въззивната инстанция, производството се развива само по жалби на подсъдимите, поради което е безпредметно обсъждане на тези обстоятелства. Наказанията са до- голяма степен снизходително определени, както е посочил съдът от втората инстанция, а касационният състав намира, че място за по – нататъшна снизходителност липсва. Решението следва да се отмени в само частта, с която е потвърдена присъдата на първоинстанционния съд по обвинението за извършено престъпление по чл.214, ал.2, т.1, вр.ал.1, вр.чл.213а, ал.2, т.4 и 5 от НК по отношение на подс.Д., М. и А.. като отмяната на наложената глоба на подс.А. по това обвинение от въззивната инстанция следва да се отчита от съдилищата при спазването на принципа „reformatio in pejus“. От тези изводи следва необходимостта и от отмяна на приложението на чл.23 от НК като цяло.В останалата част относно обвинението по чл. 213а, ал.2, т.4 и 5, вр.ал.1 от НК срещу подс.Д. и М. въззивното решение, както и относно отмяната на чл.53, ал.2, б.“а“ от НК ( без да е необходимо да се излагат допълнителни мотиви поради липсата на протест) следва да се потвърди. Делото следва да се върне на въззивната инстанция, като при новото разглеждане следва да се даде изричен отговор допуснато ли е изменение на обстоятелствената част на обвинението, ако е допуснато, съществено ли е то. При съобразяване с пределите, очертани от въззивните жалби и досегашните произнасяния на съдилищата по същество, въззивната инстанция следва да отчете ролите на действителните участници в изпълнителното деяние, без обаче възлага допълнителни отегчаващи отговорността обстоятелства на който и да е от подсъдимите, ако това не е е извършено по надлежния процесуален ред и с прилагане на правилото „ reformatio in pejus“. Допълнително следва да се отбележи, че при произнасянето си по чл.23 от НК и двете съдилища са пропуснали да отчетат неприложимостта на чл.23, ал.3 от НК в случая. По-тежкото наказание включва в себе си кумулативно и глоба, поради което не се налага да се присъединява такова наказание от другата, по – леката санкция, която впрочем също е кумулативна, с включена глоба. Нормата не предвижда „разделяне“ на определената комплексна, единна санкция на лишаване от свобода отделно и на глоба отделно, за да е необходимо след това глобата да се присъединява. В подобен смисъл е Р № 79/14.02.1986г. по н.д.№ 82/1986г., на ВК на ВС, чието разрешение добре отговаря на настоящия казус и трябва да се следва от съдилищата. Ясно е отбелязано, че глобата не е отделно наказание в случая, тя е част от него и затова не може да се присъединява. Разбира се, друг би бил случая, ако по- тежкото наказание предвижда само лишаване от свобода, а по- лекото наказание - лишаване от свобода в по-нисък размер, но и глоба. Тогава би било допустимо глобата от по-лекото наказание да се присъедини към определеното за изтърпяване най-тежко наказание. Впрочем, съдът от първата инстанция правилно е приложил чл.23, ал.1 от НК, но е следвало да спре дотам, без да прилага и ал.3 на нормата. Водим от изложеното, на основание чл.354, ал.3, т.2 вр.ал.1, т.5-та вр.чл.348, ал.3, т.1 и т.2, вр.ал.1, т.1-ва и т.2-ра от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 6/09.04.2019г. по ВНХОД № 408/2018г. на Апелативен специализиран съд, в частта по обвинението по чл.214, ал.2, т.1, вр.ал.1, вр.чл.213а, ал.2, т.4 и 5 от НК срещу подс.И. Е. Д., К. Р. М. и Н. В. А., както и в частта по приложението на чл.23 от НК. Потвърждава въззивното решение в останалата му част. ВРЪЩА делото на Апелативния специализиран съд за ново разглеждане от друг състав и от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.