6 Р Е Ш Е Н И Е № 15 София, 10 февруари 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 2061/2013 година Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. Р. С., срещу решение № 286/26.07.2013 г. на Софийския апелативен съд, по ВНОХД № 440/2013 г., с което е потвърдена присъда № 66/22.02.2013 г., постановена по НОХД № 102/2013 г. от Софийския градски съд. В жалбата се претендира, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, оспорва се авторството на деянието. Алтернативно е поставен въпросът за справедливостта на наложеното наказание, придружен с искане за намаляването му с две години. В съдебното заседание пред Върховният касационен съд подсъдимият С. и неговият процесуален представител поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Частният обвинител М. Н. М. не се явява, редовно призована. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С атакуваното решение на въззивния съд е потвърдена присъдата на Софийския градски съд, с която подсъдимият К. Р. С. е признат за виновен в това, че на 28.11.2011 г., в [населено място], в условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи на обща стойност 333, 76 лева от владението на М. Н. М., като употребил за това сила – престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 от НК. Наложеното наказание е осем години лишаване от свобода. Жалбата е неоснователна. Не може да бъде споделено разбирането, че обвинителният акт страда от непълноти (липсва посочване на дата и място на съставянето му), които съставляват съществено нарушение на процесуалните изисквания и водят до ограничаване правото на защита на жалбоподателя. Съгласно разпоредбата на чл. 246, ал.2 от НПК и критериите, възприети в ТР № 2/2002 г. на ОСНК, за да се гарантира правото на защита на обвиненото лице в пълен обем и за да изпълни обвинителния акт функцията си (да определи фактическите рамки на предмета на доказване) в обстоятелствената му част следва да се съдържат факти по отношение на съставомерните признаци на деянието. По настоящето дело това изискване е изпълнено в пълен обем. Безспорно разпоредбата на чл. 246, ал.3 от НПК предвижда като реквизит на заключителната част на обвинителния акт и отбелязването на дата и място на съставянето му. Пропускът да бъдат посочени тези данни в обвинителния акт не съставлява съществено процесуално нарушение, същият е технически и може да бъде преодолян без това да се отразява на правото на защита. Обвинителният акт е внесен в първоинстанционния съд със съпроводително писмо, основано на чл. 246, ал.1 от НПК, в което е отбелязано както изходящия номер, така и датата на това действие. Постъпването (внасянето) на обвинителния акт в съда също е регистрирано по надлежния начин. Освен това, установява се от данните по делото, че след приключване на разследването, разследващият орган е съставил писмено мнение по делото от 04.12.2012 г. и е изпратил същото на прокурора, така както изисква разпоредбата на чл. 235 от НПК. Тоест, след тази дата прокурорът е изготвил обвинителния акт, който е внесен в съда на 08. 01. 2013 г. и е образувано производството пред първата инстанция. Не се установява, а и не се твърди от жалбоподателя, че са извършвани действия за обезпечаване на обвинителната теза след съставянето на обвинителния акт, с които той не се е запознал. Обобщено казано, непосочването на дата и място на съставяне на обвинителния акт не е ограничило правото на защита на подсъдимия, защото по никакъв начин не го е затруднило да научи за какво престъпление е привлечен да отговаря и въз основа на какви доказателства. Доказателствената дейност на предходните инстанции се оспорва в жалбата с единственото твърдение, че подсъдимият не е автор на деянието. Оспорването е неоснователно не само поради своята оскъдност, но и защото не се откриват нарушения при събиране, проверка и анализ на доказателствения материал. Участието на подсъдимия С. в грабежа по отношение на пострадалата М. е установен по начин, изключващ твърдения за едностранчивост при формиране на вътрешното убеждение на съда. Няма спор, че доказателствата от решаващо значение за изхода на делото се съдържат в показанията на пострадалата М.. По принцип показанията на пострадал от престъпното посегателство са доказателствено средство, равностойно на останалите, предвидени в закона, поради което няма пречка след като са оценени като достоверни, те да бъдат в основата на приетите фактически положения. Въззивният съд не е игнорирал възможната заинтересованост на М., предвид качеството и на частен обвинител, като фактор, имащ значение при оценката за достоверност на свидетелските й показания. Напротив, това обстоятелство е ясно отбелязано в мотивите на решението. Въззивният съд се е доверил на показанията на М. след детайлно обследване на обстоятелствата относно обстановката, в която пострадалата е възприела своя нападател, последователността в показанията й за конкретните белези, по които го е идентифицирала при извършеното разпознаване, възможностите на пострадалата да възпроизвежда хронологията на събитията. Съдът е проследил съвместимостта на съобщената от пострадалата информация и с останалите данни по делото. В тази връзка, процесуално точно е възприето експертното заключение на съдебномедицинска експертиза, назначена от въззивния съд, като способ за проверка достоверността на показанията на пострадалата, съответно на обясненията на подсъдимия. Установеното функционално нарушение в десния горен крайник на подсъдимия не изключва, според експерта, възможността той да нанесе удар в лявата част на лицето на пострадалата, като за постигане на по-силен удар е използвана енергията от движещо се тяло напред. Именно такъв механизъм на упражненото насилие съобщава и М. последователно и безпротиворечиво и в двете фази на процеса. След извършения прецизен анализ на съдържанието на показанията на пострадалата, съдът убедително е заключил, че те са добросъвестни и в тях не се откриват белези за злонамерено изобличаване на подсъдимия и/или данни за други въздействащи фактори при посочването му като автор на деянието. С оглед на изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не е налице соченото касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. В касационната жалба само е отправено искане за намаляване на присъдата с две години, без да се конкретизира кои обстоятелства налагат това. Здравословният проблем на подсъдимия, на който се акцентира в съдебното заседание пред настоящата инстанция, може да се отнесе към категорията обстоятелства, имащи отношение за индивидуализацията на наказанието (макар този въпрос да е спорен - виж, посоченото в решение № 335/2005 г. на ВКС по н.д. № 819/2004 г., І н.о.). Този факт не е игнориран от въззивния съд, оценен е адекватно и при съпоставянето му с отегчаващите обстоятелства. Последните, установяващи не само високата степен на обществена опасност на деянието, но и на личността на дееца. В отговор на искането на подсъдимия за намаляване на присъдата с две години е необходимо да се посочи следното : Съдебната биография на С. (извън осъжданията, обуславящи опасния рецидив) отразява трайните му нагласи за извършване на престъпления против собствеността, включително грабежи, за които е наказван с лишаване от свобода в немалък размер. Престъплението, предмет на настоящето дело, е извършено само четири месеца след като подсъдимият е бил освободен условно предсрочно от изтърпяване на последното наказание лишаване от свобода. Всички тези данни разкриват, че прилаганите до този момент наказателни санкции не са въздействали възпитателно и поправително върху подсъдимия. Конкретният размер на наложеното наказание лишаване от свобода, ориентиран към средните стойности, предвидени в закона, съответства на целите на чл. 36 от НК както на плоскостта на личната, така и на генералната превенция, поради което и настоящият състав не намира основание за корекция в исканата от подсъдимия посока. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 286/26.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 440/2013 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.