Р Е Ш Е Н И Е № 5 гр. София, 05.02.2020 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в открито заседание на двадесет и осми януари, две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№370 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Е. Г. в качеството й на ЕТ „М.-И. Г.” срещу решение №72 от 17.09.2018 г. по в.т.д.№151/2018 г. на АС Бургас. С обжалваното решение е потвърдено решение №58 от 07.03.2018 г. по т.д.№363/2017 г. на ОС Бургас, с което е прието за установено, че спрямо И. Е. Г. в качеството й на ЕТ „М.-И. Г.”, съществува вземане в размер на 30 000 евро, ведно със законната лихва от 08.11.2016 г. до окончателното изплащане, в полза на „У. лизинг” ЕАД, неиздължена част от главница по запис на заповед от 09.10.2008 г., издаден за сумата от 232 878.33 евро. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че при въведени възражения, основани на каузалното правоотношение – договор за лизинг, чието изпълнение обезпечава процесният запис на заповед, същите следва да се изследват от съда, включително и възражението за изтекла погасителна давност по отношение вземанията на ищеца по каузалното правоотношение, още повече че въпросът за липса на задължение по каузалното правоотношение е окончателно разрешен с влязло в сила съдебно решение. С оглед изложеното се иска отмяна на решението и отхвърляне както на иска по чл.422 от ГПК за установяване на дължимостта на сумата по записа на заповед, за която е издадена заповед за изпълнение, така и на предявения в условията на евентуалност иск по чл.534 от ТЗ. Ответникът по касация – „У. лизинг” ЕАД заявява становище за неоснователност на жалбата, като посочва, че правото на иск срещу издателя на записа на заповед се погасява по правилата на специалната менителнична давност по чл.531, ал.1 и чл.534 от ТЗ, дори и в хипотезата на релевирано релативно възражение от ответника, а и в случая ответникът не е навел възражения за погасяване на задължението по каузалното правоотношение чрез плащане. С определение №566 от 11.10.2019 г. решението е допуснато до касационно обжалване по въпроса за съдържанието и значението на каузалното правоотношение – договор за лизинг и релативните възражение по него при иск по чл.422 от ГПК, основан на запис на заповед, издаден за да обезпечи изпълнението по каузалното правоотношение и връзката на последното с менителничната сделка при обсъждане на възражение за погасителна давност, изтекла по отношение на обезпечените със записа на заповед вземания. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл.422, вр. чл. 539, ал.1 от ТЗ и не е разгледан евентуално съединеният иск по чл.534, ал.1 от ТЗ, въззивният съд е приел, че на 09.10.2008 г. между страните е сключен договор за финансов лизинг, съобразно който „У. лизинг“ ЕАД се е задължило да придобие и предостави за ползване на касатора верижен багер срещу задължение на лизингополучателя да заплаща месечни лизингови вноски, съгласно погасителен план, като за обезпечаване изпълнението по договора за финансов лизинг на 09.10.2008 г., на основание чл.19, ал.15 от него, лизингополучателят е издал запис на заповед в полза на „У. лизинг” ЕАД за сумата 232 878.33 евро, платим на предявяване, като срока за предявяване за плащане е до 61 месеца от издаването, а предявяването е осъществено на 01.04.2015 г. Установил е, че лизингополучателят е престанал да изпълнява своето задължение за плащане на дължимите месечни вноски, считано от 09.09.2009 г., поради което с нотариална покана от 03.12.2010 г., лизингодателят е отправил едностранно волеизявление за разваляне на договора, а лизинговият обект е върнат на 06.06.2011 г., след което е продаден, а с постъпилите суми са погасени част от задълженията. Посочил е, че по т.д.№346/2015 г. на АС Бургас е бил предявен иск, с правно основание чл.422 от ГПК, като „У. лизинг“ ЕАД е претендирало да се приеме за установено, че И. Е. Г., в качеството й на ЕТ „М.-И. Г.”, дължи сумата от 87 363.58 лв., неиздължена главница по договора за лизинг, дължима за периода от 09.09.2009 г. до 09.12.2010 г., ведно с обезщетение за забава, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 21.08.2014 г. до окончателното изплащане, като искът е бил отхвърлен с влязло в сила решение, тъй като е прието, че претенцията за обезщетение е погасена по давност, на основание чл.111, б.„б“ от ЗЗД. Посочил е, че на 08.11.2016 г. лизингодателят е подал заявление по реда на чл.417 от ГПК пред РС Бургас за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумата 30 000 евро, представляваща част от главницата по записа на заповед, като е издадена заповед за изпълнение №378/09.11.2016 г. по ч.гр.д.№6849/2016 г. по описа на РС Бургас и е издаден изпълнителен лист. Във връзка с така установената фактическа обстановка е изложил съображения, че след връщане на лизинговия обект, между страните няма договорна обвързаност по сключения договор за финансов лизинг, но това се отнася единствено и само занапред. По отношение направените възражения за погасяване по давност на вземанията, произтичащи от каузалното правоотношение, е изразил становище, че погасяването по давност на посочените вземания, не води до погасяване по давност и на менителничния иск, който е възможност за защита, произтичаща от издадения запис на заповед - това е самостоятелна възможност за охрана интересите на лизингодателя, което е уговорено между страните по договора за финансов лизинг, с оглед обезпечаване на вземанията му. Посочил е, че менителничната отговорност се подчинява на свои правила, регламентирани в закона, която не се поставя в зависимост от отговорността по каузалното правоотношение, а от уговореното между страните в чл.19, ал.15 от договора за финансов лизинг произтича извод, че лизингополучателят е поел ангажимент да гарантира редовното и точно изпълнение на всички свои парични задължения, включително договорените неустойки и лихви за забава с предаването на лизингодателя на издадения запис на заповед. Счел е, че в конкретния случай записът на заповед съдържа всички реквизити, визирани в чл.535 от ТЗ, което и предоставя възможност на носителя на тази ценна книга да реализира отговорността по нея, а тази възможност би била ограничена, когато записът на заповед е издаден, с оглед обезпечаване изпълнение по каузално правоотношение, какъвто е настоящия случай, но ако по това каузално правоотношение е последвало изпълнение на задълженията /каквото не се установява, а и твърди/ или е предприето каквото и да е действие, довело до удовлетворяване на кредитора, както и когато е направено основателно възражение за изтекла тригодишна давност по чл.531, ал.1 от ТЗ, но когато издателят на менителничния ефект се позовава на недължимост на вземането по абстрактната сделка, в резултат на погасяване по давност на обезпеченото с нея каузално отношение, то това не представлява по своя характер на възражение за погасяване на менителничния иск. Отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е даден в решение №52 от 13.06.2017 г. по т.д.№60103/2016 г. на ВКС на ВКС, ГК, Трето отделение. Според разрешението в цитираното решение, което се споделя от настоящия състав, необходимостта съдът да обсъди релативните възражения, свързани с каузалното правоотношение, се отнасят и до възраженията за изтекла давност по вземанията, обезпечени с издаването на ценната книга. Изсрочването по давност на вземането по каузалното правоотношение е от значение за възможността същото да бъде събрано принудително, като законът не допуска предварителен отказ или удължаване на давностния срок, едностранно или по уговорка. Ефектът на давността засяга и обезпеченията на кредитора, като не следва да се допуска чрез менителнични сделки императивните правила на закона да бъдат заобикаляни. Такава менителница попада под санкцията на чл.465 от ТЗ, ето защо, дори и кредиторът да разполага със запис на заповед при уговорен в своя полза срок на предявяване от по-късен спрямо изискуемостта на обезпеченото вземане момент, щом записът е издаден за обезпечаване изпълнението на парично задължение, падежът на което е настъпил, поемателят на ценната книга следва да упражни правата си по менителничната сделка не само в кратния давностен срок съгласно чл.537, вр. чл.531 ал.1 от ТЗ, за който случай важи даденото указание по решение №102/2014 г. по т.д №2680/2013 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, но и преди да изтече давността по обезпеченото вземане. Съгласно т.17 от ТР №4/2014 г. по т.д№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение, но очертаният кръг възражения не изключва възражението за изтекла обща петгодишна или специална кратка погасителна давност като правопогасяващо възражение по отношение на обезпеченото вземане, именно когато специалната тригодишна давност по менителницата не е изтекла. С оглед визираното разрешение, решението на въззивния съд се явява неправилно. При установените по делото обстоятелства, че специалната тригодишна давност по менителничния ефект не е изтекла, но преди предявяване на записа на заповед с падеж на предявяване /на 01.04.2015 г./ и преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на ефекта /на 08.11.2016 г./, вземанията на ищеца по договора за финансов лизинг, които са обезпечени с процесния запис на заповед, са погасени по давност /с изтичане на тригодишен срок, считано от м.12.2010 г., установено с влязло в сила съдебно решение/, е несъмнено, че релативното възражение на ответника, издател на записа на заповед се явява основателно, респективно следва и извода за неоснователност на предявените в условията на евентуалност искове. Доколкото не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът, на основание чл.293, ал.2 вр. ал.1 от ГПК, следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция, като след отмяна на въззивното решение, исковете по чл.422 от ГПК и чл.534 от ТЗ следва да бъдат отхвърлени. С оглед изхода на спора, ответникът по касация дължи на касатора направени разноски пред ВКС в размер на 2 617 лв., разноски пред въззивния съд в размер на 3 674.02 лв. и разноски пред първата инстанция в размер на 4 000 лв. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение №72 от 17.09.2018 г. по в.т.д.№151/2018 г. на АС Бургас и потвърденото с него решение №58 от 07.03.2018 г. по т.д.№363/2017 г. на ОС Бургас, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от „У. лизинг” ЕАД[ЕИК] срещу И. Е. Г. [ЕГН] в качеството й на ЕТ „М.-И. Г.”[ЕИК], в условията на евентуалност искове: по чл.422 от ГПК за признаване на установено съществуване на вземане в полза на „У. лизинг” ЕАД в размер на 30 000 евро, ведно със законната лихва от 08.11.2016 г. до окончателното изплащане, неиздължена част от главница по запис на заповед от 09.10.2008 г., издаден за сумата от 232 878.33 евро и по чл.534 от ТЗ за осъждане на ответника да заплати сумата от 30 000 евро, ведно със законната лихва от 08.11.2016 г. до окончателното изплащане, неиздължена част от главница по запис на заповед от 09.10.2008 г., издаден за сумата от 232 878.33 евро. ОСЪЖДА „У. лизинг” ЕАД[ЕИК] да заплати на И. Е. Г. [ЕГН] в качеството й на ЕТ „М.-И. Г.”[ЕИК] сумата от 2 617 лв., разноски пред ВКС, сумата от 3 674.02 лв., разноски пред въззивния съд и сумата от 4 000 лв., разноски пред първата инстанция. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.