Р Е Ш Е Н И Е
№ 184
София, 13 юли 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
АНТОАНЕТА ДАНОВА
при секретаря Иванка Илиева
и в присъствието на прокурора Тома Комов
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 472/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производството е образувано по протест на Апелативна прокуратура-Велико Търново, срещу решение № 15 от 04.02.2015г., постановено по в.н.о.х.д. № 324/14 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново.
В протеста се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1 и 2 от НПК, а именно нарушения на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения.
В съдебно заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП поддържа протеста и моли за уважаването му. Намира, че са допуснати съществени процесуални нарушения, които са довели до нарушения на материалния закон. Изразява становище, че въззивният съд е игнорирал доказателствата, подкрепящи обвинителната теза – показанията на пострадалия и неговата майка, фактите по делото са тълкувани избирателно, което е довело до превратна оценка на доказателствения материал.
Защитата на подсъдимия оспорва протеста. Счита същия за изцяло неоснователен и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Изразява становище, че в мотивите всестранно и пълно са разгледани всички доказателства. Обърнато е внимание на доказателствата, които, според прокуратурата, подкрепят обвинителната теза. Показанията на основните свидетели на обвинението са изцяло кредитирани и съдът е изложил подробни аргументи в тази насока. Сочи, че целият случай е една чисто житейска ситуация, в която подсъдимите са попаднали, като същият е преекспониран, а действията им не могат да се квалифицират като престъпление. Твърди, че прокуратурата в нито един момент не е била убедена, че подсъдимите са извършили престъпление, като обосновава изложеното съждение, с обстоятелството че при такова тежко престъпление наблюдаващият прокурор не е поискал по-тежка мярка за неотклонение.
Подсъдимите М. Л. и Д. Л. молят да бъде потвърдено решението на въззивната инстанция.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:
С присъда № 43 от 08.09.2014г., постановена по н.о.х.д. №43/08.09.2014г., Окръжен съд – Габрово е признал подсъдимите М. Л. и Д. А. Л. за невиновни в това, че на 07.05.2013 г. в [населено място], /община/, в съучастие, като съизвършители, чрез използване на МПС – лек автомобил „марка” с рег. №/рег. номер/, да са отвлекли лице, ненавършило 18 годишна възраст – Л. М. М. от същото село, на 11 години, поради което ги е оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 142, ал. 2, т. 2 и 3, вр. ал. 1 НК.
Със същата присъда подсъдимите са признати за невиновни в това, че по същото време и място в съучастие, като съизвършители, чрез използване на МПС – лек автомобил „марка” с рег. № /рег. номер/, да са лишили противозаконно от свобода лице, ненавършило 18 годишна възраст – Л. М. М. от [населено място], на 11 години, поради което ги е оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 142а, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК.
С решение № 15 от 04.02.2015г., постановено по внохд №324/14г., Апелативен съд - Велико Търново е потвърдил изцяло първоинстанционна присъда.
Касационният протест е неоснователен.
От значение е да се очертаят пределите на касационната проверка, предвид изложението на прокуратурата в протеста. В подкрепа на поддържаните касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК е заявено нарушение при оценъчната дейност на въззивния съд, с превратно тълкуване на доказателствата. В останалата част прокурорът изразява собствено становище по фактологията, дава собствена оценка на доказателствата, от която извежда правни изводи за доказаност на обвинението. Това съдържание, с което прокурорът обосновава своята оценка на доказателствата и следващите се според него правни изводи, се мотивира с показанията на св. С. А., майката на пострадалия и св. Н.. Счита, че показанията на С. А., макар и противоречиви, относно някои детайли са последователни. Приема за безспорно, че Л. М. е бил ограничен против волята си от възможността сам да избира местоположението си в пространството и да се придвижва свободно. Сочи, че престоят му в купето на чужд лек автомобил, без родители и със сърдит възрастен човек до него е пречило на волята му и го е поставило в зависимост от чужда воля. На следващо място, возенето му в автомобила на подсъдимите, което е довело до преместването на пострадалия в пространството, не е било доброволно, тъй като той не е демонстрирал воля за такова действие. На последно място, бланкетно е изложено, че поведението на двамата подсъдими е съставомерно от обективна и субективна страна, като е проявена престъпна упоритост в това да настигнат пострадалия малолетен, за да го поставят в подчинено положение и по този начин да постигнат целта си.
Върховният касационен съд многократно е имал възможност да отбележи, че касационната проверка е в рамките на фактическите положения, приети за установени от въззивния съд, след извършен от него доказателствен анализ и направените правни изводи. Настоящата инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на контролирания съд по фактите, включени в предмета на доказване, а е оправомощена само да извърши проверка относно спазването на процесуалните предписания, гарантиращи правилното му формиране в съответствие с разпоредбата на чл.14 от НПК. Доколкото в протеста се твърди, че съдът е допуснал съществени процесуални нарушения във връзка с аналитичната си дейност следва да се даде отговор в настоящия съдебен акт.
Въззивният съдебен акт, който в случая е решение, следва да отговаря на изискванията на чл.339, ал.2 вр. ал. 1 от НПК. В мотивната част на всяко решение, съгласно разпоредбата на чл. 305, ал.2 от НПК, е необходимо да бъдат посочени основанията, поради които съдът не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста. Въззивната инстанция е изпълнила тези си задължения и постановеното решение отговаря на законоустановените изисквания за съдържание.
Неоснователно е възражението за невярна оценка на доказателствената съвкупност. Въззивният съд в рамките на събрания от първата инстанция възможен доказателствен обем е извършил самостоятелен, обстоен и прецизен анализ на доказателствената съвкупност. Настоящият касационен състав не констатира допуснати от апелативния съд нарушения на процесуалните изисквания на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. Дейността на АС-Велико Търново по оценка на доказателствата не търпи критики, тъй като не е допуснато недооценяване, подценяване или превратно тълкуване на което и да било от наличните по делото доказателства и доказателствени средства. Видно от страници 4-6 от решението всички доказателствени източници са били подложени на задълбочена оценка. Правилен е възприетият от въззивната инстанция подход на интерпретация на доказателствената съвкупност, а именно проследявайки вътрешната логическа последователност на данните, установявани със съответното доказателствено средство, както и тяхната кореспонденция-подкрепяща или опровергаваща ги с останалите доказателствени източници. Така на страница 5 и 6 са обсъдени показанията на св. С. А. и на майката на М., въз основа, на които прокуратурата изгражда правните си изводи. Въззивният съд е констатирал съществени противоречия в тях, съпоставил ги е с показанията на св. Н. и Х., които опровергават показанията на А. и М. и е отказал да кредитира последните. На стр. 4-5 подробно са коментирани показанията на малолетния свидетел М.. Те са съпоставени с показанията на свидетелите Е. и М., обсъдени са резултатите от назначената по делото съдебнопсихологична експертиза и са изложени мотиви защо не следва да бъдат кредитирани показанията на малолетния свидетел. С оглед изложеното Върховният касационен съд не споделя оплакването направено в съдебно заседание, че показанията на пострадалия и неговата майка са тълкувани избирателно.
Неоснователни са и оплакванията във връзка с приложението на материалния закон. След установяване на правно релевантните факти, апелативният съд, макар и не съвсем прецизно, е извел и правилни правни изводи за несъставомерност на деянията. Последните са резултат от вярно тълкуване на елементите от съставите на инкриминираните на подсъдимите престъпления. За да обоснове изводите си за несъставомерност на инкриминираните престъпления-„отвличане” и „противозаконно лишаване от свобода” апелативният съд в логическа последователност е проследил предхождащите отношения между пострадалия, неговата майка и подсъдимите, обусловили действията на последните на инкриминираната дата. Установено е, че свидетелят М. многократно е отвързвал конете на подсъдимите, след което укривал букаите, синджирите и въжетата им, в дома си или необитаеми къщи. При подобни прояви подс. Л. намирал малолетния М., вземал го с личния си автомобил, като последният посочвал местата, на които е укрил отнетите вещи. В някои от случаите с тях е била и майката на М. – св. М., която понякога сама връщала вещите. На 07.08.2013 г. бил поредният такъв случай. Подсъдимите Л. отишли в дома на М., с цел да разговарят с майка му. Докато разговаряли се появил М., който като ги видял избягал, но подсъдимите го настигнали. М. Л. предупредил М., че ще уведоми полицията за извършеното, при което пострадалият обещал да отиде с подсъдимите и да им покаже къде са скрити вещите. При това изявление подсъдимият Л. го качил в колата и тримата, заедно с подсъдимата Л., тръгнали в указана от М. посока. След като не открили вещите на посоченото място, М. ги уведомил, че е излъгал и предметите се намират на тавана в дома му. Тогава всички се върнали в дома му и докато подсъдимият Л. оглеждал тавана Л. М. избягал.
От изложеното е видно, че въззивният съд правилно е приел, че съставите на престъпленията по чл. 142, ал. 2, т. 2 и 3 вр. ал. 1 НК и по чл. 142а, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК не са осъществени от обективна и субективна страна.
Престъплението по чл. 142, ал. 2, т. 2 и 3 НК не е осъществено от подсъдимите Л. поради липса на елемент от обективна страна. За да е довършено посоченото престъпление от обективна страна е необходимо на първо място да бъде ограничена възможността на пострадалия да се придвижва свободно в пространството и на второ място да бъде преместен или отведен на друго място принудително, против неговата воля. Никой от двата акта от изпълнителното деяние не е установен по настоящото дело. От действията на М. може да се направи извод, че с поведението си сам е приел на два пъти да отиде с подсъдимите, да покаже къде е скрил откраднатите вещи и по този начин свободно е формирал волята си за придвижване в пространството. Деянието е несъставомерно и от субективна страна. За да бъде осъществен посоченият състав от субективна страна е необходим пряк умисъл. Добре известно е, че вината и нейната форма се извежда въз основа на обективно установените факти, касаещи поведението на подсъдимия към момента на извършване на деянието, които в случая следва да обусловят извод за това какво е съзнанието на дееца. Деянието ще бъде несъставомерно, ако на плоскостта на съзнанието на дееца се установи, че той не предвижда противозаконното преместване в пространството. Фактологията по делото установява, че подсъдимите Л., както в други предходни случаи, са действали с намерение да намерят откраднатите вещи, като са предприели следното: отишли са до дома на М., където разговаряли с неговата майка; настигайки избягалото дете то им обещало да покаже къде е скрило отнетите вещи; след ненамирането им в първоначално посеченото място, отново са се върнали с детето в дома му. Всички тези обстоятелства сочат, че у тях не е бил формиран пряк умисъл за принудително преместване на пострадалия в пространството. По делото по безспорен начин е установено, че действията им са били насочени единствено към установяване местоположението на отнетите им вещи, а не за отвличане на М..
Изложеното в предишния абзац важи и за престъплението по чл. 142а, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. За да е осъществено от обективна страна е необходимо лишаването от свобода да е противозаконно. В случая, както беше посочено по-горе и както е възприето от апелативния съд, от събраните доказателства може да се направи извод за това, че М. сам е дал съгласие да бъде превозен с автомобила. Също така следва да се посочи, че от субективна страна не е налице умисъл, като форма на вината, поради липса на изискуемият се интелектуален момент за това. След като М. се е съгласил да посочи откраднатите вещи, те (подсъдимите) не биха могли да съзнават, че ограничават свободното му придвижване. Освен това намерението, което са преследвали Л. чрез действията си, отново посочено-горе е намиране на откраднатите вещи, а не противозаконно лишаване на малолетния от свобода.
Твърденията в протеста, че М. е бягал от семейство Л., защото е изпитвал страх в следствие на по-различното поведение на подсъдимия Л., както и че се е подчинил на волята на подсъдимите поради страх, са предположения и не почиват на данни от доказателствата по делото.
Предвид всичко гореизложено, касационната инстанция, в рамките на правомощията си да се произнесе само в обжалваната част, предвид релевираните касационни основания и подкрепящите ги аргументи намира, че атакуваното решение на АС-Велико Търново следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 15 от 04.02.2014г., постановено по в.н.о.х.д. № 324/14г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
|