О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 354 София, 02.08.2022 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни, две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 882/2022 г. Производството е по чл. 288 ГПК. Оразувано е по касационна жалба на община Стара Загора, представлявана от кмета Ж. Т., чрез юрисконсулт М.С., срещу въззивно решение № 83/25.11.2021г. по гр. дело № 429/2021г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която срещу общината е уважен предявеният иск за собственост на 4/6 ид.ч. от подробно описания недвижим имот - апартамент. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основанието по чл.280,ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по въпроса: Завършен ли е фактическият състав на процедурата по отмяна на отчуждаването по реда на чл.5, ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., в случай, че единият наследник е придобил собствеността върху получения в обезщетение имот, след като е инициирал производство по реституция, приключило с влязло в сила решение за отмяна на отчуждаването. Ответниците по касационната жалба Р. К. Ж., Х. В. Г. и Т. В. Ж.,чрез процесуалния си представител адвокат С. К., оспорват касационната жалба и основанията за допускане на касационно обжалване в отговор по чл.287 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК. С обжалваното решение е отменено решение №11/2021г. по гр.д.№3082/2020г. на ОС – Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. К. Ж., Х. В. Г. и Т. В. Ж. против община Стара Загора иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на 4/6 ид.ч. от апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица],вх.А, ет.4, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК на [населено място], с предназначение жилище апартамент, с площ 81,62 кв.м./подробно описан/ и е отхвърлено искането за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК до размер на 4/6 ид.ч. на издадения за процесния имот Акт за частна общинска собственост № 01357/2001г. Постановено е друго, с което е признато за установено по отношение на община Стара Загора, че Р. К. Ж., Х. В. Г. и Т. В. Ж. са собственици на 4/6 идеални части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК на [населено място] /подробно описан/ и е отменен на основание чл. 537 ал.2 ГПК АЧОС № 01357/2001г. до размера на 4/6 ид.ч. от същия апартамент. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която положителният установителен иск за собственост и искането за отмяна на АЧОС № 01357/2001 г. са отхвърлени за разликата от 4/6 ид.ч. до предявените 5/6 ид.ч. Въззивният съд е приел за установено по делото, че с протокол №24/10.03. 1960 г. на ГНС – Стара Загора е отчужден по ЗПИНМ /отм./ недвижим имот /165 кв.м./, ведно с паянтова постройка, съставляващ част от имот пл. № *, кв.61 б по плана на [населено място], собственост на Т. Ж. Т., за което той е обезщетен имотно по чл. 55в, ал. 2 ЗПИНМ /отм./, с процесния самостоятелен обект ****, съставляващ тогава апартамент с площ 81,62 кв.м., построен във вход А, етаж ІV от жилищната сграда с административен адрес [населено място], [улица] /построена в различен от отчуждения имот/, ведно с принадлежности към апартамента - таванско и избено помещения съответно и ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху държавно дворно място. Определената част от придобивната стойност е заплатена по време на брака му с Х. Т., съгласно КНА №24/1966г., издаден на основание чл.55к ЗПИНМ/отм./ и § 163 ППЗПИНМ /отм./. Т. е починал на 11.07.1991 г. и негови наследници по закон са преживялата съпруга Х. Т., М. Т. Р. /дъщеря/ и В. Т. Ж. /син/. С договор по НА №41/1997 г. Х. Т. е прехвърлила на В. Ж., по време на брака му с ищцата Р. Ж., своите 2/3 ид.ч. от апартамента срещу задължение за издръжка и гледане. На 12.03. 1998 г. Х. Т., В. Ж. и М. Р. са поискали в качеството им на наследници на Т. Т. отмяна на отчуждаването на имота. Постановен е отказ за отмяна на отчуждаването,обективиран в заповед на кмета на общината № 1435/29.07.1998 г., поради липса на законовото изискване на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. с оглед посоченото от молителите, че не са съгласни да върнат апартамента, а паричната сума, на която е бил оценен отчужденият от Т. имот, като считат, че не са обезщетени имотно, а парично. С решение от 16.12.1999 г. по адм.д. № 235/1999 г. на ОС – Стара Загора е отхвърлена подадената от тримата заявители жалба против отказа за отмяна на отчуждаването. Прието е, че твърдението за парично обезщетяване е неоснователно, обезщетяването е с имот и отказът да се върне сочи, че не е налице валидно искане за отмяна на отчуждаването. Решението на ОС – Стара Загора и заповед № 1435/ 29.07.1998 г. са отменени с окончателно решение № 5507/18.08.2000 г. по адм.д. № 886/2000 г. на ВАС. С него е отменено отчуждаването на дворно място от 165 кв.м., ведно с паянтова постройка, съставляващо част от имот пл. № *, кв. 61Б по ЗРП на Стара Загора /пл. № *, кв.61 б по ЗРП на града от 1963 г./ и е възстановена собствеността върху същото на Х. Т., М. Р. и В. Ж., в качеството им на наследници на Т. Ж. Т.. Прието е, че не е осъществено, нито е фактически е започнато мероприятието, за което имотът е отчужден, като декларирането от заявителите, че ще върнат не отстъпения в обезщетение имот, а паричната оценка на отчуждения имот, не опорочава искането им по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и не е пречка искането да бъде уважено. То е и без значение, съгласно разпоредбите на чл. чл. 5 и чл.6 от същия закон, според които отстъпените в обезщетения жилища и други обекти стават общинска собственост по силата на решението за отмяна на отчуждаването и се изземват по реда на чл. 65 ЗОбС в шестмесечен срок от влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването /чл. 5/, а когато на бившия собственик е изплатено парично обезщетение, решението за отмяна на отчуждаването влиза в сила от момента на неговото възстановяване /чл. 6/. Прието е, че въпросът за връщане на обезщетението е извън производството по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Собствеността върху отстъпеното имотно обезщетение се възстановява в полза на съответната община по силата на закона, а при парично обезщетяване реституционното решение не влиза в сила, съответно не поражда правен ефект, ако не е възстановено от отчуждения собственик, респ. от неговите наследници. Община Стара Загора е актувала процесния апартамент като частна общинска собственост с акт № 01357/21.02.2001 г. Издадена е заповед № 245/04.03.2003 г. на кмета на община Стара Загора за изземването му по административен ред от Х. Т., В. Ж. и М. Р.. Заповедта е обжалвана от тях с довод, че процесният апартамент не следва да се изземва, тъй като не съставлява имотно обезщетяване на наследодателя им Т. Т., обезщетението е парично. Жалбата е отхвърлена с влязло в сила решение № 244/10.02.2004 г. по адм.д. № 137/2003 г. на ОС – Стара Загора, потвърдено с решение № 2348/16.03.2005 г. по адм.д. № 5469/2004 г. на ВАС. Х. Т. е починала на 16.12.2005 г. и е оставила наследници по закон децата си В. Ж. и М. Р.. Последната е починала на 02.05.2014 г. и е оставила единствен наследник по закон дъщеря си С. Р.. В. Ж. е починал на 04.07.2010 г. и негови наследници по закон са тримата ищци – Р. Ж. /преживяла съпруга/, Х. Г. /дъщеря/ и Т. Ж. - син. Въззивният съд е приел, че ищците се позовават на чл. 7, ал.2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. с твърдение, че обезщетеният собственик Х. Т. не е имала право да заяви искане по чл. 4 от същия закон, тъй като преди това се е разпоредила възмездно с отстъпения в обезщетение апартамент в полза на В. Ж. по време на брака му с Р. Ж. и към 16.03.1998 г. /подаване на заявлението/, както и към 18.08.2000 г. /влизане в сила на решението за реституция на ВАС/, имотът се притежава от тях в режим на СИО, съответно не е изпълнено изискването на закона тези трети лица да са го върнали на Х. Т., за да премине правото на собственост върху него по силата на закона върху общината. По отношение на Х. Т. не е било налице задължителното условие по чл. 7, ал. 2 от закона за допустимост на искането й по чл. 4, съответно това й искане се явява недопустимо и неправилно е уважено. Предвид двустранния характер на реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., отмяната на отчуждаването не е валидно постановена и не е произвела правно действие, а третите лица, настоящи собственици на отстъпения в обезщетение имот, респ. наследниците им, не са длъжни да го връщат на общината. Имотът не е общинск оглед чл. 7, ал. 2. Решенията на административните съдилища могат да бъдат атакувани по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК от неучаствалите в административното производство лица. Ищците не са участвали в производството по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и решението на административния съд не ги обвързва с произтичащите от него гражданскоправни последици. Ответната община възразява, че е налице влязло в сила съдебно решение за отмяна на отчуждаването, което на основание чл. 177,ал.1, изр. 2 АПК има действие по отношение на всички. Всички наследници на Т. Т., в т.ч. и наследодателят на ищците В. Ж. трана в административното производство по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., поради което съдебното решение е задължително за ищците и същите не могат да го оспорват. Процесният имот е общинска собственост на основание чл. 5, ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и подлежи на изземване съгласно ал. 2 от същия. Въззивният съд е приел за безспорно установено, че собственикът на отчуждения имот е обезщетен имотно /чл. 55 в, ал. 2 ЗПИНМ /отм. / с апартамента, чиято собственост ищците претендират да им принадлежи до размер на 5/6 ид.ч. Всички наследници на Т. Т. са поискали отмяна на отчуждаването със заявление по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и искането е уважено. Ищцата Р. Ж. не е участвала в административното производство, като тя не е и от кръга на лицата, легитимирани да участват в същото. Съдебната практика приема, че въпросите относно връщане на полученото обезщетение са извън производството по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., тъй като тези въпроси са изрично уредени от същия закон. Съгласно разпоредбите на чл. 5 и чл. 6 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., отстъпените в обезщетения жилища и други обекти стават общинска собственост по силата на решението за отмяна на отчуждаването и се изземват по реда на чл. 65 ЗОбС в шестмесечен срок от влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването, а когато на бившия собственик е изплатено парично обезщетение решението за отмяна на отчуждаването влиза в сила от момента на неговото възстановяване. Тези разпоредби се основават на двустранния характер на отчуждаването, от който произтича и двустранният характер на отмяната на отчуждаването, според който е недопустимо имотът да се реституира на собственика, от който е отчужден, респ. на неговите наследници и същевременно полученото срещу него обезщетение – имотно или парично, да остане в собственост на тези лица. Затова чл. 7, ал . 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. разпорежда, че когато отстъпеният в обезщетение имот е прехвърлен чрез сделка на трето лице, отмяна на отчуждаването не може да се иска, освен ако към момента на подаване на молбата по чл. 4 от закона имотът се върне в имуществото на молителите. Когато е налице хипотеза на чл. 7, ал. 2 - молителят не е собственик на получения в обезщетение имот и е постановена отмяна на отчуждаването /независимо дали с административен акт или със съдебно решение/, фактическият състав на реституцията е незавършен и не поражда желаното от молителя правно действие, не се възстановява собствеността върху отчуждения имот. Това разрешение не е в противоречие с чл.297 и чл. 299, ал. 1 ГПК и чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК, защото със съдебното решение за отмяна на отчуждаването съдът не се произнася по въпроса за връщане на полученото обезщетение, нито разрешава спор за принадлежността на правото на собственост върху отчуждения или дадения в обезщетение имот. Затова и бъдещ исков процес по спор относно принадлежността на това материално право е допустим, допустимо е извършването на преценка от съда дали е завършен или не фактическият състав на реституцията. Спорът по такъв исков процес не е бил разрешен със съдебното решение за отмяна на отчуждаването, за да се приеме наличие на хипотеза на чл. 299, ал. 1 ГПК. В случая по отношение на разпоредените възмездно от Х. Т. с договора от 04.12.1997г. 2/3 ид.ч. от получения в обезщетение апартамент е налице хипотезата на чл. 7, ал. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Към 16.03.1998 г. /подаване на заявлението по чл. 4 от закона/, както и към 18.08.2000 г. /постановяване на решението на ВАС за отмяната на отчуждаването/, тя не е била техен собственик, поради което по отношение на нея фактическият състав на реституцията не е завършен. Оттук следва, че собствеността върху припадащата й се част от 2/3 ид.ч. от отчуждения имот не се възстановява, съответно припадащите й 2/3 ид.ч. от дадения в обезщетение имот не стават общинска собственост по силата на чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. и не се дължи връщането им на общината от третите лица – техни собственици към момента на отмяната на отчуждаването на основание сключена преди това правна сделка. Без значение е, че В. Ж. /приобретател по сделката/ е заявител и в качеството си на наследник на отчуждения собственик в процедурата по чл.4 от реституционния закон. Към момента на отмяна на отчуждаването той и съпругата му са собственици в бездялова СИО на придобити възмездно 2/3 ид.ч. от имота. Тези 2/3 ид.ч. са били собственост на трети лице към момента на отмяна на отчуждаването и разпоредбата на чл.5 от закона не намира приложение спрямо тях. Искът е основателен за 4/6 ид.ч., а за останалата претендирана 1/6 ид.ч. е неоснователен. Наследодателят на ищците В.Ж. е бил собственик по наследство от отчуждения собственик на 1/6 ид.ч. и с оглед проведеното производство за отмяна на отчуждаването, в което той е заявител, за тази част фактическият състав на реституцията е завършен. Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Даденото разрешение на поставения от касатора правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Въпросът е релевантен за изхода на спора и разрешението му е от значение за еднообразното тълкуване на закона и създаване на съдебна практика. Следва да се даде тълкуване по въпроса дали е завършен фактическият състав на процедурата по отмяна на отчуждаването по реда на чл.5, ал.1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., в случай че единият сънаследник на отчуждения собственик е придобил идеални части от собствеността върху получения в обезщетение имот, след като е инициирал производство по реституция, приключило с влязло в сила решение за отмяна на отчуждаването, и трето лице ли е той по смисъла на чл.7,ал.2 от същия закон. С оглед изложеното налице са предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество, поради което следва да се допусне касационното обжалване на решението. На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 315 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 83/25.11.2021г. по гр. дело № 429/2021г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част. УКАЗВА на община Стара Загора в едноседмичен срок от съобщението да внесе държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 315 лева и да представи вносен документ. В противен случай производството ще бъде прекратено. След изтичане на срока делото да се докладва за прекратяване или насрочване в открито заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: