Р Е Ш Е Н И Е № 90 гр.София, 31.03.2014 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети март две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 6629/ 2013 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 1340/ 25.11.2013 г. по настоящето дело по жалба на Т. П. Н. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1155 от 24.06.2013 г. по гр.д.№ 1281/ 2013 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката против В. С. А. искове, квалифицирани по чл.240 ЗЗД, за заплащане на сумите 5 500 лв по договор за заем от 12.06.2006 г., 7 000 лв по договор за заем от 23.06.2006 г. и 10 000 лв по договор за заем от 23.06.2006 г. Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по предявения иск в рамките на изложените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и направеното искане и за последиците от неизпълнението на това задължение. По този въпрос съдът съобразява вече установената по реда на чл.291 ГПК съдебна практика (виж решение № 359/ 16.01.2014 г. по гр.д.№ 1209/ 2013 г., ІV г.о. и цитираните в него актове), според която квалификацията на спорното право е дейност на съда по приложението на материалния закон, която той е длъжен да извърши служебно. При осъществяването й съдът взема предвид фактическите твърдения на ищеца, а не сочената от него като приложима правна норма. Когато съдът е сезиран с иск за договорно неизпълнение, той следва да съобрази какви са твърденията на ищеца за същественото съдържание на сключения между него и ответника договор, т.е. за постигнатото съгласие относно характеризиращите договора престации. Без значение е как ищецът е квалифицирал договора, включително как го наименува. Също по реда на чл.291 ГПК е уеднаквена практиката, че именно въз основа на същественото съдържание на договора, а не въз основа на наименованието му, съдът е длъжен да определи вида му (решения на ВКС, ІV г.о. № 268/ 15.10.2013 г. по гр.д.№ 1301/ 2012 г., № 403/ 30.01.2014 г. по гр.д.№ 1790/ 2013 г.). Касационната жалба срещу постановеното решение съдържа оплаквания за неправилна квалификация на спорното право, които са основателни. Ищцата е изложила фактически твърдения, според които по искане от страна на ответницата е сключила договори за кредит с трети лица, след което е предала получените въз основа на тези договори суми на ответницата, а последната се е задължила в съответните срокове по договорите да внася анюитетните вноски вместо ищцата. Така изложените фактически твърдения не сочат на сключени договори за заем, макар че в уточнителна молба по делото самата ищца е нарекла договорите заемни. Тази уточнителна молба обаче е подадена за изпълнение на указания на съда за отстраняване на нередовности на първоначалната искова молба, включително указания да се посочи в заем ли са предадени исковите суми. Такива указания съдът не е следвало да дава, тъй като исковата молба е редовна, не се нуждае от уточняване и в нея фактическото основание на претенцията е формулирано ясно. Според ищцовите твърдения (потвърдени изрично в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд), между страните по делото са съществували мандатни отношения, съчетани със скрито упълномощаване. Ответницата възложила на ищцата да сключи от свое име, но за нейна сметка, договори за кредит с търговски банки, като в отношенията между двете както правата, така и задълженията по договорите с третите лица, ще възникнат за ответницата. Според изложените твърдения, договорът е за поръчка, а не за заем, тъй като ищцата не сочи като правопораждащ факт предаване на сума срещу задължение за връщане. Твърденията й са, че ответницата се е съгласила да изпълни поетите от ищцата към трети лица задължения, което квалифицира отношенията помежду им като мандатни, а не като заемни. Характерно за заемното правоотношение е, че заемателят се задължава да върне получената сума на заемодателя. Когато такова задължение не се твърди да е поето, договорът не може да бъде квалифициран като заемен, независимо от това как го дефинират страните или някоя от тях. При квалификацията на спорното право съдът не е обвързан от това, как ищецът именува договора между него и ответника, а от това, какви са твърденията за неговото съществено съдържание. Ако дадената квалификация е неправилна, но произнасянето е по твърдяните факти, решението е допустимо, но е постановено в нарушение на материалния закон. Конкретният случай е такъв, поради което по отношение на обжалваното решение не е налице касационно основание по чл.281 т.2 ГПК, но е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция. От фактическа страна е установено, че от началото на 2006 г. ищцата Н. е работила по трудов договор в дружество с ограничена отговорност, в което съдружник е била ответницата А.. На 12.06.2006 г. Н. сключила договор за потребителски кредит с [фирма], отпуснат й бил такъв в размер 5 500 лв, като следвало да погаси кредита на 60 месечни вноски. На 23.06.2006 г. Н. сключила още два договора за кредит – с [фирма] за сумата 7 000 лв и с [фирма] за сумата 10 000 лв. Първият следвало да бъде издължен за 60 месеца при месечни анюитетни вноски в размер 165,55 лв, а вторият – за 84 месеца, без да има данни за уговорения размер на месечните погашения. През 2011 г. ищцата Н. и съпругът й сезирали прокуратурата с твърдения, че по искане на В. А. изтеглили кредити от различни банки и й предоставили сумите, при уговорка тя да изплаща регулярно погасителните вноски и да издължи изцяло кредитите. По образуваната във връзка с молбата прокурорска преписка В. А. дала обяснения, в които не оспорила, а признала твърденията на двамата тъжители. Същата заявила изрично, че взетите от Т. Н. и съпруга й кредити са били предназначени за нея, тъй като е изпитвала финансови затруднения при осъществяване на търговска дейност с дружества, в които е участвала. Тя признала освен това, че е получила сумите по кредитите и потвърдила, че изпълнява уговорката си с тъжителите редовно да внася суми в погашение на кредитите, както и че е предприела мерки да замести в дълг ищцата по договора с [фирма]. Установява се също така от представените писмени доказателства, че за периода 11.12.2006 г. – 13.02.2007 г., в погашение на кредита към [фирма] са внесени 650 лв. Вносните бележки са съставени от името на Т. Н., но не е оспорено твърдението на ищцата, че сумите фактически са внесени от ответницата А.. За периода 31.07.2006 г. – 29.03.2007 г. в погашение на кредита към [фирма] са внесени 1 744 лв, като и за тези вноски писмените доказателства сочат като вносител Т. Н., но не е оспорено твърдението й, че фактическият вносител е В. А.. В периода 04.08.2006 г. – 25.04.2007 г. в погашение на кредита към [фирма] са внесени 930 лв, като ответницата А. е потвърдила в съдебно заседание, че две от вносните бележки, макар да са съставени от името на Т. Н., са подписани от нея, а за останалите е заявила, че не е сигурна дали подписът за вносител е неин. Обсъдени по съвкупност, обстоятелствата, че: ищцата към момента на сключване на кредитните договори е била служител по трудов договор на ответницата; ответницата е признала по прокурорската преписка за съществуващите договорни отношения между нея и ищцата и получаването на сумите по кредитите; ответницата е погасила част от анюитетните вноски по трите кредита, взети от ищцата; мотивира съдът да приеме за установени правопораждащите твърдения в исковата молба. Никакво друго логическо обяснение не може да бъде дадено за това, защо ответницата А. погасява лично задълженията на ищцата Н. по договорите за кредит, освен да се възприемат за достоверни признанията, направени от нея по прокурорската преписка. Обстоятелството, че в исковото производство ответницата се е отказала от тези си признания и твърди, че не е получавала суми от ищцата и не е поемала задължение да погасява задълженията по трите кредита, не обвързва съда. Както признанието (независимо дали е съдебно или не), така и оттеглянето му, съдът преценява с оглед всички обстоятелства по делото. И тъй като ответницата не заявява никакви други факти, които да обясняват защо е плащала чужди (на ищцата) задължения, съдът не възприема оттеглянето на признанието. При така установените факти от правна страна съдът приема, че между ищцата и ответницата са сключени неформални договори за поръчка – чл.280 и сл. ЗЗД. С тези договори ответницата, като доверител, възложила на ищцата (довереник) да сключи от свое име, но за сметка на ответницата три договора за банков кредит, срещу поето задължение от доверителя да плаща дължимите по трите кредита анюитетни вноски. Касае се за мандатни отношения без пряко упълномощаване, при които последиците от извършените от довереника правни действия настъпват в неговия патримониум, а не в патримониума на доверителя. Последният обаче, в отношенията му с довереника, се счита за титуляр на правата и задълженията, възникнали от сключените по негово възлагане договори (чл.292 ал.2 изр.2 ЗЗД). Следователно именно ответницата, в отношенията й с ищцата, е тази, която трябва да погасява анюитетните вноски по сключените договори за банков кредит. Тя е изпълнила частично задълженията си, като е внесла 3 324 лв до април 2007 г., но след това няма данни да е продължила плащанията. Неизпълнението на задължението води до вреди за ищцата, по отношение на която банката има притезание за плащане на вноските, а кредитите стават предсрочно изискуеми при неплащане на коя да е погасителна вноска. Вредите следва да бъдат обезщетени от ответницата, на основание чл.285 ЗЗД. В настоящето производство ищцата претендира само главниците по договорите за кредит, макар да има право да претендира плащането и на лихвената част от анюитетните вноски, както и на неустойките (т.нар. „наказателни лихви”). Не се спори, че ответницата е внесла в изпълнение на задълженията за погасяване на кредитите 3 324 лв, без обаче да е установено дали вноските са по главниците или по лихвите, а ако са погасени и двете задължения – каква част от вноските касаят главница и каква - лихва. Като съобразява, че началните анюитетни вноски по договорите за потребителски кредит са в по-голямата си част лихвени плащания, съдът приема при условията на чл.162 ГПК, че от главниците е погасена сума в размер 1 500 лв. Общо по трите кредита главниците са в размер 22 500 лв, поради което исковете са основателни до размер 21 000 лв. Неоснователно е направеното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност. То се основава на разбирането, че давността тече от сключването на договорите за кредит, което не може да бъде споделено. Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението, поето от ответницата А., е да внася анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договорите за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на банката. За всички договори за кредит вноските са дължими след 12.07.2006 г. и оттогава тече давността. Исковата молба е предявена на 27.02.2012 г. и прекъсва течението на погасителната давност по отношение на всички анюитетни вноски, дължими след 27.02.2007 г., съгласно чл.116 б.”Б” ЗЗД. Прекъсната е обаче и давността за дължимите преди това анюитетни вноски, тъй като с дадените по прокурорската преписка на 10.02.2011 г. обяснения А. е признала вземането (чл.116 б.”А” ЗЗД) и с това е заличен ефектът от изтеклата до този момент погасителна давност, включително за първите дължими вноски по всеки от кредитните договори, тъй като никой от тях не е сключен преди 10.02.2006 г. От прекъсването на давността с признанието започва да тече нова давност (чл.117 ал.1 ЗЗД), която към момента на подаване на исковата молба не е изтекла. Неоснователни са и доводите, че с влязло в сила решение е отхвърлен предявения от съпруга на ищцата иск срещу ответницата, основан на сходни правопораждащи фактически твърдения. Това, че е отречено правото на съпруга на ищцата, няма отношение към съществуването на спорните права, предявени за защита в настоящето производство. Предвид изложеното, исковете за заплащане на сумите 21 000 лв, съставляващи неизплатени главници по договори за банков кредит, сключени от Т. Н. за сметка на В. А., са основателни. Разликата от 1 500 лв е погасена от ответницата, съответно в тази част въззивното решение следва да бъде оставено в сила, а в останалата – да бъде отменено. Поради това, че исковете се уважават частично, на ищцата следва да бъдат присъдени разноски съразмерно на уважената част – чл.78 ал.1 ГПК. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1155 от 24.06.2013 г. по гр.д.№ 1281/ 2013 г. в частта му, в която са отхвърлени предявените от Т. П. Н. против В. С. А. искове до размер 1 500 лв. ОТМЕНЯ въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1155 от 24.06.2013 г. по гр.д.№ 1281/ 2013 г. в останалата част и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА В. С. А., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на Т. П. Н., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], ет.*, сумата 21 000 лв (двадесет и една хиляди лева), съставляваща главници по договори за банков кредит, сключени на 12.06.2006 г. с [фирма], и на 23.06.2006 г. с [фирма] и с [фирма], от името на Т. П. Н. за сметка на В. С. А., заедно със законната лихва върху тази сума от 27.02.2012 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 1 725 лв (хиляда седемстотин двадесет и пет лева) разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: