Р Е Ш Е Н И Е № 31 гр. София, 15 април 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора СТЕЛИЯНА АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н.д. № 18/ 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 1 НПК по жалба на подсъдимия Н. А. Ш., от [населено място], депозирана чрез защитник- адв. Е. К., срещу решение № 207 от 20. 11. 2018 г., на Апелативен съд - Варна, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 490/ 2017 г., с което е потвърдена присъда № 73 на Окръжен съд - Варна, наказателно отделение, от 18. 10. 2017 г., по НОХД № 1611/ 2016 г. В касационната жалба, допълнена по реда на чл. 351, ал. 4 НПК, се релевират доводи за нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 2 НПК. Развити са съображения, че нарушението на закона е в резултат на допуснатите нарушения на процесуалните правила, основно свеждащи се до неправилна оценка на доказателствата, довели и до необоснованост на приетите за установени фактически положения и правните изводи на въззивния съдебен акт. Заявява се искане за отменяване на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд или отменяване на присъдата и оправдаване на подсъдимия- поради несъставомерност на инкриминираните деяния, или алтернативно- на основание чл. 9, ал. 2 НК. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник не се явяват, редовно призовани. Изразили са писмено позицията си делото да бъде разгледано в тяхно отсъствие, с изявление, че поддържат депозираната жалба, по съображенията в нея и със заявените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира касационната жалба за неоснователна, а обжалваното решение- за правилно. Пледира същото да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата и становищата на страните в съдебно заседание, в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е неоснователна. С първоинстанционната присъда Варненският окръжен съд, наказателно отделение, е признал подсъдимия Н. А. Ш. за виновен в това, че на 11. 08. 2014 г. в [населено място], държал повече от три археологически обекта по смисъла на чл. 146, ал. 1 от Закона за културното наследство /ЗКН/, представляващи движими културни ценности, по смисъла на разпоредбите на чл. 7, ал. 1, чл. 10 ЗКН, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, на обща стойност 1005 лв., поради което и на основание чл. 278, ал. 6, предл. 3 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на четири месеца лишаване от свобода, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 НК, е отложил за срок от три години и глоба в размер на 3000 лв. Със същата присъда е признал подсъдимия Н. А. Ш. за виновен и в това, че на 11. 08. 2014 г. в [населено място], противозаконно държал оръдие - ръчно произведен детектор, предназначен за търсене на метали, представляващ „специално техническо средство" по смисъла на §4, т. 2 от ДР на ЗКН и на §1, т.2 от Наредба № Н-00-0001 от 14. 02. 2011г. за извършване на теренни археологически проучвания, издадена от министъра на културата, който не е регистриран по реда на чл. 152, ал. 3 ЗКН, §16 от ПЗР на ЗКН и Глава VI "Регистрация на специалните технически средства" чл. 30- чл. 38 от същата наредба, за който знаел, че е предназначен за търсене на археологически обекти, поради което и на основание чл. 277а, ал. 7 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложил за срок от три години. На основание чл. 23, ал. 1 НК е наложил на подсъдимия най-тежкото от така определените наказания, а именно - лишаване от свобода за срок от четири месеца, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 НК, е отложил с изпитателен срок от три години и глоба в размер на 3000 лв. Признал е подсъдимия за невинен и го е оправдавал по обвинението да е държал археологически обекти представляващи национално богатство по чл. 54, ал. 2, чл. 146, ал. 3 и чл. 102, ал. 3 и ал. 5 ЗКН, както и да е извършил деянието в съизвършителство с М. В. Ш.. Присъдил е, на основание чл. 189, ал. 3 НПК, разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия. Със същата присъда е признал подсъдимата МАЯ В. Ш. за невинна и я е оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 278, ал. 6, предл. 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК. С атакуваното въззивно решение Апелативен съд - Варна, наказателно отделение, на основание чл. 338 НПК, е потвърдил първоинстанционна присъда, в частта за подсъдимия Н. А. Ш.. По отношение на подсъдимата М. В. Ш., първоинстанционната присъда не е била предмет на въззивно разглеждане, тъй като е прието, че в тази си част е влязла в сила. Релевираните в касационната жалба доводи са напълно идентични с тези, изтъкнати и поддържани във въззивната жалба. Същите са били предмет на подробно и задълбочено обсъждане, отхвърлени са като неоснователни от апелативния съд, със съображения, които ВКС споделя, поради което и не намира необходимост да ги преповтаря в детайли. По своята същност възраженията на подсъдимия и неговия защитник се свеждат до оспорване обосноваността на въззивното решение във връзка с приетите за установени фактически положения. В настоящото производство касационната инстанция няма правомощието да констатира нови фактически обстоятелства, различни от приетите. Законът ограничава нейните контролни правомощия до проверка за правилното приложение на материалния и процесуалния закон, както и за справедливостта на наказанието. Необосноваността не е в кръга на изрично и лимитативно регламентираните касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК, поради което и този довод в касационната жалба не подлежи на обсъждане и оценка. На касационен контрол обаче подлежи развитата от органите на досъдебното производство и съдилищата процесуална дейност, свързана със събирането, проверката и оценката на доказателствените източници и формирането на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. ВКС не може да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, но осъществявайки дължимия контрол за материална и процесуална законосъобразност на конкретния съдебен акт, е задължен да извърши проверка за спазването на императивните процесуални правила, гарантиращи законосъобразното му формиране. Преценките относно относимостта, допустимостта и достоверността на конкретни доказателствени източници, респ. поставянето им в основата на един или друг фактически извод, са конкретната изразна форма на това убеждение и поради това могат да бъдат предмет на касационна проверка само в процесуалния си аспект- спазването на предвидените в НПК правила относно тяхното събиране, проверка и оценка. Не е налице процесуално нарушение от обсъжданата категория, предпоставящо касационната отмяна на проверявания съдебен акт, когато фактическите констатации почиват на съвкупната оценка на доказателствените материали, съобразно тяхното действително съдържание, а инстанциите по фактите са изложили конкретни и убедителни съображения защо се кредитират една група доказателствени източници, а други се отхвърлят. С изпълнението на тези процесуални изисквания се гарантира, че вътрешното убеждение на решаващия съд е било изградено в съгласие с принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК. Следвайки този принципен подход, при обсъждане на възраженията на жалбоподателя на плоскостта на допуснати съществени процесуални нарушения относно начина на формиране на вътрешното убеждение на апелативния съд по приетите правно релевантни факти, имащи значение за правилното приложение на материалния закон, настоящият касационен състав ги намери за неоснователни. В този смисъл ВКС не констатира нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до събирането, проверката и оценката на доказателсвените източници. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в рамките на формираната по делото доказателствена съвкупност, без да игнорира която и да било част от тях. Липсват данни и за превратна или изопачена интерпретация. Кредитирането на свидетелите Ю. Я., М. Б., Н. Б., Д. Й. и И. Л., оценени от съдилищата като еднопосочни, логични, последователни и непротиворечиви, и произтичащото от това позоваване на съдържащите се в тях данни, не показва нарушения в развитата процесуална доказателствена дейност. Изложените от свидетелите факти и обстоятелства са възприети от предходните инстанции според вложеното в тях действително съдържание, съпоставени са помежду си, без да са намерени съществени противоречия, които да поставят под съмнение правдивостта на показанията им. Съвкупно разгледани, те изясняват в детайли произтеклите релевантни събития в тяхната хронология, както и участието на подсъдимия и на всеки от свидетелите в тях. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение при анализа на тези гласни доказателствени средства. В синхрон с възприетите с доверие свидетелски показания съдът се е позовал и на обясненията на подсъдимия Н. Ш., наред с тези на М. Ш.. Съобразил е двояката им функция- че освен доказателствено средство те следва да бъдат третирани и основен процесуален инструмент за упражняване правото на защита в наказателния процес. С основание въззивната инстанция е кредитирала обясненията му за фактически извършените от него действия- начина на придобиване и държането на процесните археологически обекти, както и относно произхода и държането на инкриминирания детектор, предназначен за търсене на метали, открит в гаража на сем. Ш.. Подробно аргументирани са съображенията за взетото решение, изложени на стр. 11 от мотивите на въззивния съдебен акт /л. 79, ВНОХД № 490/ 2017г./, настоящата инстанция ги споделя, поради което не намира необходимост от преповтарянето им. ВКС прие за неоснователен и довода на защитата, че последователните откази на предходните съдилища да назначат повторна съдебно – историко археологическа и нумизматична експертиза представляват процесуални нарушения със съществен характер. Искането за допускане на повторна експертиза е било подържано от защитника на подсъдимия със съображения за необоснованост и съмнение за правилността на приетите в хода на процеса експертни заключения. Същото е било предмет на разглеждане както от първостепенния, така и от въззивния съд, и е отхвърлено с мотиви за липса на основанията, предвидени по чл. 153 НПК. Нещо повече, самият защитник на касатора, в съдебно заседание пред Окръжен съд - Варна /от 23. 06. 2017 г./ се е отказал от това си искане, макар и впоследствие да го е подновил отново в производството пред апелативния съд. Последният аргументирано и в съответствие със закона е отхвърлил коментираното искане, формулирано в допълнението към въззивната жалба на подсъдимия Ш. /Вж. определение № 20, постановено в разпоредително заседание от 18. 01. 2018 г., л. 44- 45 от възззивното дело/. В синхрон с релевантните данни по делото са констатациите на втората инстанция за липса на основания, поставящи под съмнение компететнтността на експерта, изготвил заключенията/основни и допълнителни/. Последните съдържат професионален, пълен и обоснован отговор на въпросите, изискващи специални знания в областта на историята, археологията и нумизматиката. Правилна е оценката на контролираните съдилища, че назначените по делото експертизи, насочени към установяване на вида и характера на инкриминираните обекти, наличието на научна, художествена или експозиционна стойност, тяхната автентичност, произход, датировка и състояние, не само съдържат реквизитите на експертно заключение, съобразно изискванията по чл. 152 НПК, но осигуряват изясняване на обстоятелствата, за които са необходими специализирани научни знания, с оглед конкретния предмет на доказване. Приетите в хода на съдебното следствие пред първата инстанция писмени заключения- основно и допълнителни, обективират и осъществения процес на експертно изследване на всички предмети поотделно, които са подробно индивидуализирани по вид, описание, състояние, статус на културната ценност и стойност. Разпитан в съдебно заседание пред първата инстанция експертът Д. е отговорил изчерпателно на всички въпроси, поставени от съда и страните, като изрично е изяснил, че определената стойност на всеки от археологическите обекти не представлява пазарна такава в общоприетия смисъл, предвид особения режим на търговия с културни ценности. Ето защо изцяло неоснователен е така аргументираният довод на касатора за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане на това основание. Както вече беше изтъкнато, въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите след пълна и задълбочена проверка и анализ на събраните доказателствени източници, при стриктното спазване на принципните правила на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК и е достигнал до верния правен извод за извършени от подсъдимия Н. Ш. две отделни престъпления в реална съвкупност, с правна квалификация съответно по чл. 278, ал. 6, предл. 3 НК и по чл. 277а, ал. 7 НК. Обективната и субективна съставомерност на извършеното престъпление по чл. 278, ал. 6, предл. 3 НК, правилно е изведена от направените от предходните инстанции констатации по фактите, че в държане на подсъдимия Ш. са намерени общо 30 броя археологически обекти-/повече от три на брой /, със статут на движими културни ценности, които не са били идентифицирани и регистрирани по предвидения нормативен ред. Деецът е бил наясно с вида и характеристиките на намиращите се в негова фактическа власт обекти, имал е информация и за техния произход, предвид предишното им местонахождение, в светлината и на собствените му знания и занимания като колекционер, но не е предприел действията, предписани в специалния закон. Напротив, напълно целенасочено, част от тях той е съхранил, а с друга- трите обекта от дребнозърнест мрамор, украсил зелената площ в двора си. С оглед изложеното не е налице претендираното нарушение на материалния закон по отношение осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 278, ал. 6, предл. 3 НК. ВКС не констатира и неправилно приложение на закона по отношение на оценката на правно значимите факти, относими към състава на престъплението по чл. 277а, ал. 7 НК. Извършеното деяние законосъобразно е квалифицирано по чл. 277а, ал. 7 НК. Престъплението е формално, на просто извършване, и за реализирането му е достатъчно деецът да държи, т.е. да упражнява фактическа власт върху предмета на престъплението. В инкриминирания случай това е оръдие, което не е регистрирано по предвидения ред в чл. 152, ал. 2 ЗКН и е предназначено за търсене на археологически обекти, за което той е знаел. Безспорно установено е по делото, че от придобиването му през 2004г. от свид. Ю. Я. до изземването му от органите на МВР, подсъдимият Ш. е държал инкриминирания метал- детектор. Макар конкретните обстоятелства, при които този обект, заедно с още един подобен, е попаднал в негово държане /като залог за предоставен паричен заем/ да са поначало ирелевантни за съставомерността на деянието от обективна страна, в конкретния случай те установяват наличието на интелектуалния момент на умисъла на дееца. Независимо, че задължението за регистрация на металдетектор, предназначен за търсене на археологически обекти е за собственика на уреда, държателите на нерегистрирани технически средства също са субекти на това престъпление, като за да е осъществен фактическият му състав е достатъчно те само да знаят или предполагат за това тяхно предназначение. Макар и доста схематично, касаторът оспорва законосъобразността на въззивното решение, като изтъква отказа на апелативния съд да приложи спрямо него разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК за престъплението по чл. 278, ал. 6, предл. 3 НК. В касационната жалба обаче не са изложени каквито и да било конкретни съображения, които да обосноват визираните в посочената правна норма хипотези и по които ВКС да се произнесе. Този въпрос обаче е поставян и пред въззивната инстанция, която с решението си е дала законосъобразен и аргументиран отговор, излагайки съображения, които се споделят изцяло от касационния съдебен състав. Приложението на чл. 9, ал. 2 НК предполага конкретното деяние да не е общественоопасно, поради изводима от съвкупната оценка на релевантните за всеки конкретен случай данни малозначителност, или неговата обществена опасност да се оказва явно незначителна. Процесният случай не е такъв. Приетите от съдилищата фактически положения, свързани с големия брой на обектите - 30, тяхното разнообразие по вид /монети и фрагменти от различни апликации, мраморни капител и фрагменти с различни изображения и орнаменти/, датирането им от различни исторически епохи са все съществени характеристики на деянието, които съвкупно разгледани и оценени, не сочат на малозначителност, която да предпоставя приложението на нормата на чл. 9, ал. 2 НК. Предвид горните съображения касационната инстанция прие, че жалбата на подсъдимия Н. Ш. е неоснователна, а обжалваното въззивно решение, като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 207 от 20. 11. 2018 г., постановено по ВНОХД № 490/ 2017 г., по описа на Апелативен съд – Варна, Наказателно отделение. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: