6
Върховен касационен съд на Република България НК, І н.о. дело № 1824/2014 год.Р Е Ш Е Н И Е № 80
гр.София, 07 септември 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
МИНА ТОПУЗОВА
със секретар Аврора Караджова
при участието на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ
наказателно дело под № 1824/2014 година
Защитник на подсъдимия Д. Х. Е. е подал касационна жалба (допълвана след това, но за първи път-преди сегашното ѝ постъпване във ВКС) срещу потвърждаването от апелативния съд във Варна на осъдителната присъда на Търговищкия окръжен съд.
Присъдата – 104/9.ХІІ.2013 год. по нохд 87/13, е за причинената на 29.VІІ.2012 год. по непредпазливост от подсъдимия Е. смърт на К. И. К., настъпила при нарушаване на правилата за движение от подсъдимия като водач на лек автомобил спрямо пострадалия като мотоциклетист. Е. е наказан на 4 години лишаване от свобода при общ първоначален режим в затворническо общежитие от открит тип, тъй като извършеното от него е прието за престъпление по чл.343, ал.3, б.”б” (защото според обвинението е „избягал от местопроизшествието”). Заедно с лишаването от свобода подсъдимият е наказан и с лишаване от право да управлява мпс за 4 години и 2 месеца.
Потвърждаващото присъдата решение – 124/12.VІІІ.2014 год. по внохд 34/14, е издадено след въззивно обжалване по инициатива също от защитник на подсъдимия Е..
Първото от четирите при условията на евентуалност искания на касационния жалбоподател е за ново разглеждане на делото в предходната инстанция; следват го оправдаването още във ВКС и вариантите на смекчаване на наказанието, при всички случаи-условно (чл.66 НК), но в третия от вариантите – по основния състав (чл.343, ал.1 НК), а не по тежконаказуемия състав на престъплението, включващ бягството от местопроизшествието. „Допълнителни[те] доводи” на същия жалбоподател са подробно изложение на съображенията (всъщност резюме на допълнението към въззивната жалба), за които е сметнато, че са в подкрепа на така формулираните искания.
Касационният жалбоподател и друг защитник на подсъдимия са представили пред ВКС и ново, общо изготвено „Допълнение към касационната жалба”, в което освен изложените вече съображения в подкрепа на трите касационни основания, са посочени и нови. Всичко това е поддържано и в съдебното заседание на касационната инстанция, а върху част от него – и акцентирано.
Частните обвинители по делото са двете малолетни деца на пряко пострадалия К.К., техните майки и родителите на К.. Всички те, както и представителят на държавното обвинение са за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна.
ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение.
Нито един от претендираните към него недостатъци не налага то да бъде отменяно или изменяно.
І. Последният извод важи преди всичко за това да са допуснати някои от т.нар. абсолютни процесуални нарушения по чл.348, ал.3 НПК, каквито са „незаконният състав” и „липсата на мотиви”.
Отмяната на въззивното решение е според ВКС твърде тежка процесуална санкция спрямо претендираните прояви на незаконност (неизменност-чл.254 НПК) на състава на ТОС: издалият присъдата състав не бил същият, който разпоредил задачите на следствения експеримент в първата инстанция; еднолично било и провеждането на следственото действие.
Вярно е, че съдията Д.С. е председателствала съдебен състав със съдебни заседатели, а е постановила еднолично разпореждането от 26.VІ.2013 год.; но е вярно също така, че актът е бил предназначен преимуществено да подготви и организира следствения експеримент, а не да реши нещо окончателно, още по-малко – ограничавайки нечии процесуални права. Явно пресилен е и вторият упрек, доколкото се основава на неудачно оформения протокол за проведения експеримент с посочване на целия съдебен състав едва в края на документа. Изцяло неприемливо е пък твърдението, че едната от съдебните заседателки не е участвала в провеждането на следствения експеримент, защото от фотоалбума към него се виждало тя да „олицетворява ориентир № 1” (както неприемлива е сериозността на критиката срещу формулировката в протоколното определение на съда – „за оставяне на делото без движение до представянето от страните на …”).
Другото възражение – за „липса на мотиви”, е най-често изтъкваното, но е неоснователно най-напред като неотговарящо на действителното положение – достоверността на св.Й.Й. например е не просто мотивирана от ТОС, мотивирана е многократно и всеки път, когато е имало повод, а ВАС, както е прието поначало за въззивната инстанция, е сметнал за излишно да възпроизвежда споделените първоинстанционни мотиви („бланкетност”, впрочем, която е използвана при изготвянето и на допълнението към касационната жалба спрямо допълнението на въззивната).
Възражението за „липса на мотиви” е обаче неоснователно и заради използването му като обобщаващо, вместо множество други, също неоснователни възражения. Така например е обявено за „липса на мотиви”, веднъж - прякото необсъждане от съда на обективни находки (следи) на местопроизшествието, втори път – необсъждането на доводи, които защитната теза е основала върху такива находки, трети път – необсъждането им като предмет на отхвърлени доказателствени искания. „Умножаването” на възраженията може да бъде констатирано и с оглед на друго касационно основание – така например в смесването на „липсата на мотиви” с „нарушението на закона” (чл.348, ал.2 НПК), веднъж – като оспорване на едновременното приложение на чл.25 и на чл.42 от Закона за движение по пътищата, друг път – като необсъдени доводи във връзка с приложението на правилата за движение в тях.
ІІ. И останалите претендирани към обжалваното решение недостатъци не налагат неговото отменяне или изменяне.
За този извод най-съществено значение има участието по делото като свидетел на споменатия вече Й.Й.. Изключителна е неговата роля при установяването на инкриминирания транспортен инцидент, също изключителен с някои свои особености, каквито са липсващото съприкосновение между лекия автомобил „М.” и мотоциклета „Х.”, и тяхната скорост, надхвърлила всички възможни законови ограничения с достигането ѝ на 190, съответно 179 км/ч. Рядкост в съдебната практика е възможността да бъдат ползвани толкова ясни и точни свидетелски възприятия за сложно протекли произшествия с моторни превозни средства. Показанията на Й. станали още по-ценни за доказването, когато в течение на наказателното производство се оказали цялостно потвърдени, двукратно- и в досъдебната и в съдебната фаза, както по експертен, така и по експериментален път.
Буквално пред очите на свидетеля „м.” на подсъдимия изпреварил неговия „ф.” и започнал да изпреварва „х.” на К.; изпреварил мотоциклета и съвсем близо до него преминал от насрещната в попътната и за тримата лента за движение, но то вече се извършвало в завой наляво и поради високата скорост обективно налагало силен наклон на мотоциклетиста в същата посока; опасната близост на „м.” накарала мотоциклетиста да намали своята скорост, а за нейното снижаване – да премине от наклонено в изправено положение; успял да забави движението си, но не и да запази своя контрол върху машината, тялото му изхвърчало от нея, а когато се приземило в крайпътната нива, нараняванията били смъртоносни. Въпреки вдигналия се прах от безконтролното движение на мотоциклета, подсъдимият изобщо не спрял.
„Пред очите”, разбира се, на свидетеля Й. е станало най-важното за търсената по делото отговорност – „засичащото” движение на „м.” спрямо „х.” и възникналата от него критична ситуация за движението. Затова и опитите механизмът на произшествието да бъде представен като неясен или развил се като увреждащ мотоциклетиста само поради собственото му поведение, изглеждат по-скоро като опити за опровергаване на неопровержимо доказаното. Такива са особено опитите за оспорване на експерименталното и експертно установените обстоятелства, уважаването на което не би имало съществено значение. Ярък пример за такова оспорване е насоченото срещу определянето на граничната скорост за странично плъзгане на автомобила – използван бил коефициентът 0,8, докато в научната литература се приемала по-ниска стойност на тази величина (80% от нея, или 0,64). Сходно е значението, което е придадено на определеното сборно време – 0,9 сек (вместо не по-малко от 1,2 сек според научната литература), за реагиране на опасност със спиране и за сработване на спирачната система с нарастване на спирачното закъснение. Още по-неприемливо е очакването на резултат от оспорване, което напълно пренебрегва експертни изводи – става дума за твърдението, че опасната ситуация, предизвикана и от подсъдимия, не била възникнала в завой на пътя, както и за опората на това твърдение – експертно графично изображение на завоя като част от дъга и на две точки от нея (те могат и да са в права линия, но последната не е всъщност част и от дъгата; тази права линия се нарича в геометрията „хорда”).
Разбираемо е от само себе си, от друга страна, че нито свидетелят Й., нито вещите лица, нито който и да е било друг е в състояние да каже защо пострадалия К. е постъпил именно така – с изправяне на наклонения мотоциклет. От тази непреодолима като факт неяснота е недопустимо обаче да се настоява подсъдимият да не носи отговорност заради възможността К. да е постъпил по посочения начин в резултат на свое погрешно решение. Макар и възможно, грешното решение, взето в критична (опасна) ситуация и довело до увреждане, не оневинява онзи, който е участвал в нейното създаване.
Установената надеждно фактическа страна на обвинението съдържа по-нататък и всички белези на правната квалификация, която ѝ е дадена – белезите в частност и на оспорените правила за движение по чл.25, ал.1 и по чл.42, ал.1, т.2 и ал.2, т.1 ЗДП.
Възражението, че нямало място за едновременното прилагане на тези правила е неоснователно на първо място с оглед на съотношението на „общ” към „специален” закон. Правилата по чл.25 съвсем не са общи, както е общоприето, във всяко отношение – отнасят се наистина до всяка, „каквато и да е маневра”, но не за цялата ѝ продължителност, а само за времето „преди” нейното извършване. Уредбата на продължителността на маневрата „изпреварване” е дадена в чл.42 по-пълно и в този смисъл е „по-обща” (както за водача, „който ще предприеме изпреварване”, така и за водача, „който [вече] изпреварва”).
Не са алтернативни помежду им и правилата само по чл.42 ЗДП – те могат да бъдат кумулирани и това се вижда по делото. Няма как иначе да бъде обхванато правно „засичането” на мотоциклета от лекия автомобил – уредено е само като специфично съдържание на дължимата прогноза по ал.1, т.2 (изпреварващият „да се убеди” спрямо изпреварвания, че няма „да го принуждава да намалява скоростта или да изменя посоката на движение”). „Засичането” не като прогноза, а като реалност, е уредено обаче в ал.2, т.1 – чрез предвиждането на една от възможните причини за него (когато изпреварващият не изпълни задължението си „по време на изпреварването да осигури достатъчно странично разстояние между своето и изпреварваното пътно превозно средство”). Нещо повече – тъкмо неизпълнението на това задължение косвено доказва неизпълнението и на първото задължение.
Фактическата страна на обвинението е получила правилната си квалификация и по член 343, ал.3 НК („деецът е избягал от местопроизшествието”). Неоснователното оспорване тук се дължи на неправилното разбиране, че по-тежката наказуемост на престъплението е възможна само при умишлено нарушаване на съответното правило по ЗДП (тази неправилност е отбелязана и в П. 1/1983-Пл. на ВС, т.3, б.”б”). За умисъл на подсъдимия да не спре след инцидента липсват доказателства, но непредпазливостта му е налице при всички случаи.
Доказана е и причинната връзка на произшествието с високата скорост на моторните превозни средства, поради което се явява неоснователно и възражението за неправилна правна квалификация по чл.21, ал.1 ЗДП. Пропуска се, че са били надхвърлени не само всякакви законови ограничения на скоростта, но и фактическото ограничение от 173 км/ч, изчислено за конкретния участък от пътя, като осигуряващо устойчивото на „м.” и „х.”, без да е необходимо те да увеличават радиуса на завиването си и така при изпреварването да се скъсява критично страничното разстояние между тях.
Липсва накрая претендираната явна несправедливост на наложеното наказание.
Възможният по закон (чл.343, ал.3 НК) минимум на наказанието лишаване от свобода (3 години – за по-нисък размер при условията на чл.55 НК с основание не се претендира) е сам по себе си аргумент срещу уважаването на касационната жалба.
Но даже и да бъде намалено до минимално предвиденото, условното отлагане на неговото изтърпяване (чл.66 НК) също се явява нецелесъобразно с оглед на чл.36 НК. Завършилото фатално „състезание” между подсъдимия и пострадалия заслужава при всички случаи да бъде санкционирано така, че да послужи като предупреждение към всички, които са склонни да практикуват подобен „спорт”, а те съвсем не са изключение като обществено явление. По-сериозното наказване на подсъдимия не го прави в същото време „жертва” на обществената конюнктура – в своите преценки при индивидуализиране на неговата отговорност съдилищата напълно справедливо са оценили освен всичко друго и неговата отрицателна характеристика на водач на мпс.
ІІІ. Ръководен от всичко изложено, от всички приложими разпоредби в глава двадесет и трета от НПК и с оглед по-конкретно на чл.354, ал.1, т.1, ВКС-І н.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 124/12.VІІІ.2014 год. по внохд 34/14 на Варненския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ |