Р Е Ш Е Н И Е № 187 гр. С., 14 май 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, II наказателно отделение, в съдебно заседание на 25 април, две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Юрий Кръстев ЧЛЕНОВЕ: Биляна Чочева Бисер Троянов при участието на секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора П. Маринова изслуша докладваното от председателя (съдията) Ю. Кръстев наказателно дело № 519/2014 година. Производството по чл. 346 и следващите от НПК, е образувано по касационни жалби на: подс. Д. П. Д. от с. С., обл. Враца, чрез неговия защитник - адвокат И. А. и на частните обвинители Н. Б., като майка и законна представителка на М. Н., Н. и П. Г., чрез техния повереник – адвокат Е. Б., против въззивно решение на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 1200/2013 г. Твърди се в първата, че съдебният акт е постановен в нарушение на закона, при съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание – явно несправедливо, а във втората – явна несправедливост на наложените наказания. Исканията са алтернативни: да бъде отменен съдебният акт и подсъдимият оправдан, да бъде върнато делото за ново разглеждане или да се намали или съответно увеличи определеното наказание. Представителят на Върховната касационна прокуратура е изразил становище, че жалбите са неоснователни и въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Повереникът на частните обвинители, счита касационната жалба на подс. Д. за неоснователна. Подсъдимият и защитата му поддържат становище, за неоснователност на жалбата на частните обвинители. Върховният касационен съд в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе съобрази следното: С решение № 20/04.02.2014 г., Софийският апелативен съд, наказателно отделение, 6-ти състав е потвърдил присъда № 39/05.11.2013 г., постановена по нохд № 422/2013 г., на Врачанския окръжен съд, наказателно отделение, с която подс. Д. П. Г. е бил признат за виновен в извършено на 30.11.2012 г., около 19.00 ч., на главен път II – 11, между селата Бутан и С., престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 3, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, б. “в”, вр. с чл. 342, ал. 1 НК и при условията на чл. 54 и 58а, ал. 1 НК, осъден на две години лишаване от свобода, при „общ” първоначален режим, в затворническо общежитие от „открит” тип, на основание чл. 59, ал. 1 ЗИНЗС, лишен от правото да управлява МПС за срок от три години, по реда на 343г г. и чл. 37, т. 7 НК, присъдени направените разноски и решен въпроса с веществените доказателства. По жалбата на частните обвинители: Посоченото касационно основание за явна несправедливост на наложените наказания, поради тяхната снизходителност, не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. С основание въззивната инстанция е приела в мотивите си по повод на подадена жалба пред нея, че искането за увеличение на наказанията не може да бъде уважено с оглед на установените по делото смекчаващи вината обстоятелства и данните за личността на подсъдимия изцяло. В тази връзка е отчел преобладаващият им брой и особено значението на значителното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Точен е направения извод, че няма несъразмерност между определеното наказание и действителната степен на обществена опасност на деянието и дееца, че евентуалното му увеличаване не би допринесло за осъществяване целите по чл. 36 НК. И според настоящата инстанция, санкцията така както е определена от решаващия съд и потвърдена от въззивния, е напълно справедлива, съобразена с обществената опасност на деянието и дееца, с принципите на индивидуализацията по чл. 54 НК. Няма никакво основание за увеличаването й, тъй като е съответна с тежестта на извършеното с данните за личността на извършителя. Ето защо, въззивният съд правилно не е уважил искането за утежняване на наказателната репресия, изхождайки от необходимостта за постигане целите на индивидуалната и генерална превенции. По жалбата на подс. Д.: Д. за допуснато нарушение на материалния закон е неоснователен. Касационният състав съобразявайки наличните доказателствени източници и отсъствие на процесуални нарушения при проверката на доказателствата, не приема възражението за основателно. По делото са събрани възможните и необходими доказателствени средства, които правилно преценени поотделно и в съвкупност са позволили на съда да направи единствено възможния извод, че касатора е извършил деянието предмет на обвинението. В тази част направените изводи по фактите са еднозначни и категорични. Въззивната инстанция, като е съобразила наличната доказателствена съвкупност и обстоятелството, че при нейната оценка не са допуснати нарушения на правилата гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд по отношение предмета на доказване, в съгласие с изискването на чл. 339, ал. 2 НПК, е направила мотивиран отказ да възприеме изтъкнатите с жалбата съображения. Производството е протекло по реда на чл. 371, т. 2 НПК по изрично искане на подс. Д. и неговият защитник отразени в молба от 31.10.2013 г. и в протокола от съдебно заседание на 05.11.2013 г. Подсъдимият е направил изявление, че изцяло признава фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е бил уведомен, че самопризнанията му ще бъдат ползвани при постановяване на присъдата, без да се събират доказателства. В тази връзка точно са приложени и указанията на Т. р. № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС. Правилен е извода, че в случая самопризнанието на подс. Д. по – категоричен начин се подкрепя от по – голямата част от събраните доказателствени материали. От заключението на АТЕ безспорно по делото е установено, че лекия автомобил управляван от подс. Д. се е движел с около 78 км.ч., скорост несъобразена с конкретните пътни условия – тъмна част на денонощието, мъгливо време с ограничена видимост до около 40 м., влажна пътна настилка. Експертизата е посочила вероятния механизъм на произшествието – автомобилът е блъснал с дясната част на предната броня в областта на десния фар задната част на пешеходеца. Тялото се ударило в предния капак в областта на таза и под въздействие на инерционните сили се отделило от автомобила и паднало на асфалта, на около 32 м. след мястото на удара. Посочено е и, че с оглед на конкретните пътни условия ударът е бил предотвратим, ако лекия автомобил се е движел с 55 км.ч. Поради това подс. Д. следва да носи наказателна отговорност, тъй като се е движел с несъобразена с пътните условия скорост, с което сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на ПТП. С оглед на изложеното са неоснователни възраженията в касационната жалба относно „несъобразената скорост” и механизма на удара. При приетите за установени от въззивната инстанция фактически положения, направените изводи, че подс. Д. е осъществил състава на посоченото престъпление са законосъобразни. Те се подкрепят от самопризнанието му и събраните на ДП данни от доказателствените средства. Установените данни от тях, правилно оценени и от тази съдебна инстанция при спазване на процесуалното изискване на чл. 303 НПК за доказаност на обвинението по несъмнен начин, законосъобразно са я мотивирали да приеме, че е осъществен от обективна и субективна страна състава на престъплението. Съставът на Върховния касационен съд изцяло възприема изводите на въззивния съд относно потвърждаването на осъдителната присъда. Счита, че мотивите на тази съдебна инстанция в нейна подкрепа представляват подробен и изчерпателен анализ на всички събрани доказателства и същевременно излагащи ясни правни съображения по всеки от инкриминираните факти. Настоящата инстанция счита и доводът за допуснати съществени процесуални нарушения за неоснователен. Решението на въззивният съд не страда от пороците визирани в разпоредбите на чл. 348, ал. 3 НПК, наличието на които са само основания за неговото отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. В случая същественото е, че при събиране, проверка и оценка на доказателствения материал, не са допуснати нарушения на процесуалните правила. Съдът е изпълнил в пълен обем процесуалните си задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, относими към главния факт от предмета на доказване в процеса. При това тази инстанция не е възприела превратно доказателствата, в разрез с правилата на формалната логика. При установяване на решаващите факти свързани с въпроса, извършено ли е или не престъпление от подс. Д., съдът е анализирал подробно доказателствената съвкупност в която с решаващи значение са данните от гласните доказателствени средства, вкл. признанието на фактите от него, експертните заключения и приложените писмени доказателства, чрез които е установил точно поведението и действията му през инкриминирания период. Възприемайки констатациите и правните изводи на решаващия съд в тази им част, въззивната инстанция не е допуснала нарушение на процесуалния закон. По повод на подадена жалба пред нея в изпълнение на процесуалните си задължения по чл. 107, ал. 5 и чл. 339, ал. 2 НПК, след като е обсъдила направените доводи, мотивирано е обосновала отказа да ги приеме като основателни. В тази връзка подробно е отговорила на същите възражения посочени и в касационната жалба – за не разясняване правата на подсъдимия, за производството по чл. 371, т. 2 НПК. По последното възражение следва да се добави, че в с.з. на 05.11.2013 г., стр. 2, същият изрично и самостоятелно е заявил, че желае производството да се гледа по реда на Глава 27, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК и че изцяло признава фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт. Затова възражението, че е допуснато процесуално нарушение, като не са били обсъдени всички възражения, е неоснователно. При положение, че въззивният съд не е допуснал нарушения на правилата, на съдопроизводството при анализа и оценката на доказателствата, процесуално е недопустимо касационния състав да подменя вътрешното убеждение на съда по същество, като дава указания за достоверността на съответната група доказателствени средства. При извършената проверка не бяха констатирани нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правата на подс. Д. и неговата защита. По реда на чл. 313 и 314 НПК е била проверена изцяло правилността на присъдата, като са изложени подробни съображения в тази връзка, обсъдени са били направените възражения във въззивната жалба. Обезпечена е процесуална равнопоставеност на страните и осигурена възможност за устни възражения и изложение по направени доводи. Подсъдимият е бил защитаван от адвокат, а изводите и заключенията относно правно – релевантните факти са основани на цялостен анализ, на събрания доказателствен материал. С оглед на гореизложеното и това касационно основание се явява неоснователно. Лишени от основание са и възраженията изложени по довода за явна несправедливост на наложеното наказание. При определяне размера на санкцията за подсъдимия, са били подложени на подробен анализ всички ония обстоятелства, които по смисъла на закона се явяват смекчаващи или отегчаващи отговорността на дееца. Съставът на съда постановил обжалваното въззивно решение, се е съгласил със съображенията на първоинстанционния съд относно индивидуализацията на наказанието. Точно са отчетени като смекчаващи обстоятелства младата възраст на подсъдимия и неопитността му като шофьор, изразеното съжаление и разкаяние, съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия намиращ се в тежка степен на алкохолно опиянение. Изводът, че наказанието следва да се определи при превес на смекчаващите вината обстоятелства е законосъобразен. Поради това, имайки в пред вид характера на проведеното съдебно производство – чл. 371, т. 2 НПК, разпоредбите на чл. 58а, ал. 1 НК, справедливо е бил определен размер от две години лишаване от свобода. Правилни са и изводите, че така наложеното наказание е наложително да бъде изтърпяно ефективно с оглед данните по делото, че подс. Д. се характеризира като системен нарушител на правилата за движение, че налаганите му административни санкции не са оказали своето въздействие, че наложеното наказание по предходно осъждане не е изиграло своята поправителна и превъзпитателна роля, както и поведението му след извършване на настоящето деяние – извършил ново престъпление по транспорта. Поради това и настоящата инстанция счита, че намаляването размера на санкцията или приложението на чл. 66, ал. 1 НК не би допринесло в пълна степен за постигане целите на наказанието по чл. 36 НК, задачите на индивидуалната и генерална превенции. С оглед на всичко изложено касационната жалба се явява изцяло неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, 2 наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 20/04.02.2014 г., постановено по внохд № 1200/2013 г., на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 6-ти състав Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: