Р Е Ш Е Н И Е № 463 Гр.София, 22.12.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести октомври, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1495/12 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 205/18.06.12 г.,постановено от АС-София /САС/, НО, 6 състав по В.Н.Д.405/12 г., е потвърдена присъда от 20.03.12 г.,постановена от ГС-София /СГС/ по Н.Д.136/11 г. С последната подсъдимият Д. С. К. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.304 А вр.чл.304,ал.1,пр.2 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66,ал.1 НК с изпитателен срок от три години,както и глоба в размер на 1000 лв. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който чрез своя защитник атакува решението, изтъквайки и трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Моли за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или отмяна и постановяване директно на оправдателна присъда от страна на ВКС. В съдебно заседание подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея доводи. Към исканията си прибавят и възможността ВКС да измени атакуваното решение и да намали наложеното наказание. Представителят на ВКП намира,че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изложените в нея доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: На първо място в жалбата на осъдения е възведено оплакване за нарушение на материалния закон. НПК е дал формулировка на посоченото касационно основание в разпоредбата на ал.2 на чл.348 НПК. Без съобразяване на същата, съдържанието на жалбата по обосноваване на основанието по чл.348,ал.1,т.1 НПК е свързано с атакуване на разбора, направен от съдилищата по фактите, на показанията на свидетелите-полицаи, върху чиито изявления се базира осъдителната присъда. Словното тълкувание на казаното води до извод за недоволство от оценката на доказателствения материал, довела до неправилно формиране на съдебната воля-нарушение по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, от което е последвало незаконосъобразно осъждане на дееца-основание по чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК. Голяма част от съществото на изложеното досежно начина, по който трябва да се преценят показанията на разпитаните свидетели-полицаи, се отнася за необоснованост на атакувания съдебен акт. Последната не е касационно основание, защото е обвързана със събиране и оценка на доказателствен материал, въз основа на който се извличат фактите и правото по делото. Такива правомощия имат решаващите съдилища. ВКС при първо разглеждане на производството пред него е съд по правото. Осмисляйки обсъжданите възражения в контекста на превратно направена доказателствена оценка, повлияла върху пълноценно реализиране на правото на защита на касатора, тази инстанция следва да отбележи,че липсва основание за възприемане на тезата на защитата. Първостепенният съдебен състав е разпитал свидетелите-полицаи и е упражнил правомощието си за прочит на дадените от тях на досъдебното производство показания. При спазване на процесуалните правила той подробно е разяснил преценката си по доказателствената наличност и защо е направил фактологическите си и правни изводи. Втората инстанция е възприела позицията на СГС, давайки и собствени доводи за това. След като липсват нарушения при допускането, събирането, проверката и оценката на ценимия доказателствен материал, преосмисляне на доказателствата от страна на върховната касационна инстанция по наказателни дела би представлявало нарушаване на суверенното право на съдилищата по фактите да осъществят тази процесуална дейност. Затова и то е недопустимо. В светлината на развитите дотук съображения трябва да се отговори на оплакването по жалбата,че свидетелските показания на полицаите на досъдебното производство, четени от първостепенния съд, били еднакви, което оставяло впечатление за нещо предварително подготвено, впоследствие подписано от лицата. ВКС не може да се съгласи с тази трактовка на въпроса. И простият, и задълбоченият прочит на коментираните свидетелски показания не установяват тяхна еднаквост. Напротив, полицаите говорят за своите лични възприятия спрямо осъществяваната от всеки от тях дейност, като понякога става дума и за различни времево епизоди. Действително, някои факти съвпадат, но това е обяснимо предвид функциите на лицата по опазване на обществения ред и обстоятелството,че не всеки от тях е действал самостоятелно. На второ място, както правилно е отбелязано в жалбата, К. е осъден за това, че е обещал дар на полицейски органи, за да не извършат действие по служба-задържане по чл.63,т.1 ЗМВР и т.н. Преди това обаче трябва да се отбележи, че първоначално повдигнатото на касатора обвинение е било за предлагане на дар, за която форма на изпълнителното деяние той е оправдан и е осъден за обещаване на дар, като е преценена липса на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. СГС е дал прецизни разяснения защо не приема, че е налице предлагане-просто казано, защото деецът не е разполагал с инкриминираната му като подкуп сума. Затова е възприета теза за “обещаване”. Второстепенният съд е преценил, че предложението поначало инкорпорира в себе си предлагането. Пред настоящата инстанция липсва възражение в насока на осуетено право на защита на подсъдимия чрез промяна на формите на изпълнително деяние. Затова ВКС на РБ няма да се ангажира със собствена интерпретация на съдържанието на цитираните изпълнителни деяния, които действително по смисъл са близки едно до друго. Всъщност, за да бъде изяснена правната рамка, несъмнено трябва да се изясни лексикалното значение на тези термини. Разликата между предложение и обещаване според “Тълковен речник” на издателство “Наука и изкуство”,допълнено и преработено четвърто издание от 1997 г., се състои в следното: “предлагам”- поднасям,слагам нещо пред някого; изявявам готовност да платя; изявявам желание за извършване на нещо, което подлежи на обсъждане, докато “обещавам”е -давам увереност,че ще извърша или няма да извърша нещо; внушавам надежда за нещо. Предвид казаното,в случая е дискутируемо коя от двете форми на изпълнително деяние е намерила проява, но решаващите съдилища са отразили своята аргументация. Казаното дотук не е самоцелно. Направеното в жалбата разграничение между това,че деецът е предложил дар, за да бъде задържан или е обещал дар, за да бъде пуснат от служителите на МВР, не е заради различните форми на изпълнително деяние, а заради причината, поради която е предложен/обещан дарът- да не бъде задържан или да бъде пуснат извършителят. Фактическата обстановка по делото установява, че касаторът е бил фактически задържан от свидетели-полицаи и по пътя към РПУ-то, където да бъде регистриран и настанен, той е обещавал неследващия се дар, за да не извършат полицаите действие по служба- задържане по чл.63,ал.1,т.1 ЗМВР. Такова възражение, в контекста на претенция за несъставомерност на деянието, е отправяно и пред второстепенния съд, като се твърди, че той декларативно е споделил изводите на СГС. Поради това се настоява за липса на мотиви, които да се оборват и защитата се обръща към противопоставяне на мотивировката на първоинстанционния съд. Не може да не се отчете обстоятелството,че САС е взел бегло отношение по коментирания проблем. Но това не е защото не е пожелал или не е можел да отговори подробно, а защото е оценил и споделил задълбочените и прецизни мотиви на СГС в тази връзка /стр.24 от въззивното дело, втори абзац/. Ето защо не може да се счете, че е допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните такива по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр. ал.1,т.2 НПК. Върховната съдебна инстанция по наказателни дела приема изложението относно обстоятелството, че задържането по смисъла на чл.63,ал.1,т.1 ЗМВР не се изчерпва само с поставянето на белезници на лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Изискват се допълнителни действия, за да може да се финализира задържането. Или иначе казано, става дума за сложен фактически състав. В конкретния случай ОДЧ вече е била уведомена и докато полицаите са предприемали действия по отвеждане на подсъдимия към РПУ, където последният е трябвало да бъде и документално настанен, когато и задържането му би било изпълнено в цялост, той е обещал процесния подкуп. Затова правилно е прието, че макар и да би се налагало да осъществят незаконосъобразни действия, свидетелите са можели да пуснат лицето, по какъвто начин би се осуетило неговото задържане въобще. Вярно е,че САС не е дал отговор какво биха обяснили лицата на оторизираните органи в случаяй на недовеждане на К. в полиицята, както се иска от защитата в жалбата. Но от една страна това би било предполагаемо обстоятелство, несвързано с предмета на доказване по настоящото производство. От друга-липсата на отговор не означава, че сме изправени пред житейски нелогично съждение и по посочения начин въззивният съд е нарушил процесуалния закон, накърнявайки правото на защита на касатора. Предвид изложеното, не се споделя и преследваната теза за несъставомерност на деянието, прието от съдилищата по същество за извършено от К., поради която причина и настоящата инстанция не може да упражни правомощието си по чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК и да го оправдае. На трето място е отправено възражение за явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че не е съобразена личността на подсъдимия, семейното му положение, трудовата му ангажираност и обстоятелството, че е неосъждан. Личността му е отчетена в негативен план, а данни в обратната насока липсват и не се описват в жалбата до ВКС. Процесуалната действителност показва преценка на това, че процесната престъпна проява е първа такава за лицето,което означава, че е отчетено неговото чисто съдебно минало. Вярно е,че семейното положение и трудовата ангажираност не са заели място в мотивацията на съдилищата по същество при индивидуализиране на наказанието на лицето, но тези факти не са били предмет на специално внимание в хода на производството. Освен това на касатора е наложено наказание лишаване от свобода и глоба при съществен превес на смекчаващи обстоятелства, така че не се дължи по-голямо снизхождение. Липсва нарушение на разпоредбата на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение№ 205/18.06.12 г.,постановено от АС-София, НО,6 състав по В.Н.Д.405/12 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/