Р Е Ш Е Н И Е

№ 147

гр. София, 21 декември 2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4295 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца А. В. П. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 1657/04.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 2373/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 1695/11.03.2019 г. по гр. дело № 4463/2018 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца следните суми и на следните основания: на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение, като този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 50 000 лв.; на основание чл. 2б от ЗОДОВ – сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, като и този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 50 000 лв.; на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – и сумата 300 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди; законната лихва върху присъдените суми, считано от 02.02.2017 г. до цялостното им изплащане; в тежест на ответната ПРБ са възложени и разноски по делото, като тя е осъдена да заплати на ищеца П. сумата 10 лв. – внесена държавна такса, както и на процесуалния пълномощник на ищеца – адв. Т. Н. М. –възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв в размер от по 706 лв. за производството пред първата и пред въззивната инстанция.
Ищецът А. П. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната част относно обезщетението за неимуществени вреди. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана – отхвърлителна, респ. – осъдителна част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, т.е. – навеждат се касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбите се поддържа в откритото съдебно заседание; всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна, като ищецът поддържа и отговора си на касационната жалба на ответника.
С определение № 492/19.11.2019 г., постановено по частно гр. дело № 4294/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, последното дело е присъединено към настоящото гр. дело № 4295/2019 г. за общото им разглеждане и постановяване на общ съдебен акт по тях. Присъединеното частно производство е образувано по частна жалба на пълномощника на ищеца адв. М. срещу определение № 2999/17.09.2019 г., постановено по същото въззивно гр. дело № 2373/2019 г. на САС. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение № 1657/04.07.2019 г. – в частта за разноските по делото. В частната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на определение № 2999/17.09.2019 г. Ответната ПРБ не заявява становище по частната жалба.
С определение № 306/05.05.2020 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато и по двете касационни жалби, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 и с чл. 2б от ЗОДОВ, а именно: относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост.
Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., и т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и съгласно основаната на тези задължителни указания и разяснения, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида и продължителността на взетите мерки за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали по същото време срещу ищеца са водени и други наказателни производства; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр.; като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от деликта. В мотивите към решението си, обаче, съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Наред с това, в по-новата и актуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 19/23.07.2019 г. по гр. дело № 2026/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, е прието, че при съединяването им в рамките на едно съдебно производство искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ поглъща иска по чл. 2б от ЗОДОВ и е налице един деликтен иск за обезщетение на неимуществени вреди, а не два отделни такива. Поради това, и в този случай съдът следва да определи едно общо, глобално по размер обезщетение за всички претъпени неимуществени вреди от ищеца. В тази връзка е разяснено, че неимуществените вреди в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 и чл. 2б от ЗОДОВ не могат да бъдат различни по вид – касае се до едни и същи болки и страдания, причинени от самата висящност на наказателното производство, които следва да бъдат обезщетени само еднократно, като в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване.

По настоящото дело, апелативният съд – в противоречие с така цитираната (включително задължителна) практика на ВС и ВКС, и в нарушение на материалния закон, неправилно е определил и е присъдил две отделни обезщетения, квалифицирани също неправилно от него – освен по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, и по чл. 2б от ЗОДОВ, всяко от по 10 000 лв. – за претърпените от ищеца неимуществени вреди от процесния деликт, който съобразно гореизложеното следва да се подведе само под материалноправната норма на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Наред с това, основателни са оплакванията и на двете страни по делото, че въззивният съд не е обсъдил всички конкретни обстоятелства, които са установени по делото и са релевантни, като критерии за определянето на справедливия размер на процесното обезщетение, като е извършил и неправилна преценка на обсъдените от него обстоятелства. Всичко това е довело до неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – в нарушение на принципа за справедливост, определеният от апелативния съд, като краен резултат, общ размер на обезщетението от 20 000 лв. е завишен спрямо действителния размер на вредите – с оглед конкретните обстоятелства по делото. Оплакванията в тази насока в касационната жалба на ответната ПРБ са основателни; респ. – неоснователни са оплакванията на жалбоподателя-ищец, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението бил занижен.

Тъй като допуснатото от апелативния съд нарушение на материалния закон не налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция.
По делото са установени следните обстоятелства, които са от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението:
Срещу ищеца е водено наказателно производство и той е бил оправдан по обвинение за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 2 и т. 4, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, а именно – от пътното платно на софийска улица, като извършител, в съучастие с П. П. – съизвършител, чрез използване на лек автомобил, е отнел чужди движими вещи – три броя метални капаци за канализационни шахти, на обща стойност 192 лв., собственост на „Софийска вода“ АД, от владението на Б. Б., без негово съгласие и с намерението противозаконно да ги присвои, като откраднатите вещи не са били под постоянен надзор. Т.е. наказателното преследване срещу ищеца е водено за едно умишлено престъпление, което поначало е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК – наказуемо е с лишаване от свобода от 1 до 10 години, но конкретното обвинение е повдигнато за деяние, което очевидно не е тежко наказуемо, предвид обективните му признаци. Досъдебното наказателно производство № 4108/2009 г. на II-ро РУ на СДВР, прок. преп. № 71709/2009 г. на СРП е образувано срещу ищеца на 26.12.2009 г., като наказателното преследване срещу него е приключило на 02.02.2017 г., когато с решение на СГС по в.н.о.х.д. № 1148/2016 г. е потвърдена оправдателната присъда от 17.04.2015 г. по н.о.х.д. № 22320/2011 г. на СРС; т.е. общата продължителност на наказателното преследване срещу ищеца е 7 години, 1 месец и 7 дни (от които 5 години и половина – в съдебната фаза), като ищецът е оправдан още на първа инстанция. Наказателното производство е водено срещу две лица; не е събран значителен по обем доказателствен материал; разпитани са осем свидетеля и е изготвена и приета една експертиза; делото четири пъти е било връщано от наблюдаващия прокурор на разследващия полицай и веднъж съдът е върнал делото на прокуратурата – все за прецизиране на обвинението и за отстраняване на процесуални нарушения; ищецът четири пъти е бил привличан като обвиняем, участвал е във всичките 13 открити съдебни заседания. Следователно, макар наказателното производство да не се отличавало със значителна (по-голяма от обичайната в подобни случаи) фактическа и правна сложност, то е продължило извън разумния срок за неговото провеждане, което се дължи изключително на поведението на правозащитните органи, но не и на поведението на ищеца. Ищецът е бил задържан за 24 часа от полицейските органи при образуването на досъдебното производство, като на 27.12.2009 г. му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 200 лв., а от 13.05.2010 г. – най-леката мярка – „подписка“; т.е. – ищецът не е търпял значителни ограничения на свободата си на придвижване. По делото е установено също, че предвид младата възраст на ищеца (към момента на образуването на наказателното производство той е бил едва 18-годишен) и предвид чистото му съдебно минало (включително – срещу него не е било водено друго наказателно преследване) същият е изживявал значителни притеснения при всяко явяване пред правозащитните органи, включително – и поради съмнения, че е имало подмяна на веществени доказателства; изключително много се е притеснявал за своето бъдеще – най-вече, че няма да може да продължи образованието си в чужбина, което е довело и до разрив в отношенията с баща му; негативното отражение върху психо-емоционалното състояние на ищеца е продължило и след приключването на наказателното производство, тъй като той е считал, че то ще остави „петно“ върху неговата биография. От друга страна, тези притеснения на ищеца, обективно не се осъществили – от доказателствата е установено, че той е завършил висше образование (магистратура) и работи като мениджър, т.е. – обективно наказателното преследване не се е отразило на неговото професионално развитие; не се установява и раздялата с приятелката му да е в причинна връзка с наказателното производство; последното не се е отразило неблагоприятно и на здравословното му състояние, нито на приятелския му кръг или на обществения му живот; наказателното производство не е било и публично оповестено.
В заключение – предвид всички установени по делото обстоятелства и на тяхната тежест и значение, както са обсъдени по-горе, а също и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в течение на процесния по делото период 26.12.2009 г. - 02.02.2017 г., настоящият съдебен състав намира, че общият размер на справедливото, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, обезщетение, което е достатъчно за репариране на неимуществените вреди, причинени на ищеца от процесното незаконно наказателно преследване срещу него, възлиза на сумата 10 000 лв. При присъждането на това обезщетение съдът отчита и факта, че и самото осъждане в настоящото производство на ответната ПРБ има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
По изложените съображения, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната от ответната ПРБ част, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ (неправилно квалифициран от САС и по чл. 2б от ЗОДОВ) за обезщетение за неимуществени вреди, като краен резултат е уважен за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска за тази разлика и лихвата върху нея. Въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в обжалваната от ответника част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, както и в обжалваната от ищеца част, с която този иск е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до пълния му предявен общ размер от 100 000 лв.
Независимо от промяната на крайния резултат по делото, обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила в частта му относно разноските, присъдени за първата и за въззивната инстанция. Съображенията за това са следните: Решенията на тези две инстанции, както стана ясно, са постановени по двата предявени иска за присъждане на обезщетения по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – за неимуществени вреди – с общ претендиран размер от 100 000 лв. и за имуществени вреди – с претендиран размер от 300 лв.; като последният иск е уважен изцяло, а искът за обезщетението за неимуществени вреди – предвид постановявания краен резултат с настоящото касационно решение – за сумата 10 000 лв. При това положение, съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответната ПРБ дължи на ищеца П. пълния размер на присъдените в полза на последния разноски за внесената държавна такса от 10 лв. за първоинстанционното производство. Тъй като на ищеца е оказана безплатна адвокатска помощ по делото от процесуалния му пълномощник адв. М., съгласно разпоредбите на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и на чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ ответната ПРБ дължи на същата адвокатско възнаграждение, в определен от съда размер, който не може да е по-нисък от предвидения в Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, без да има пречка съдът да определи размер по-висок от минималния по наредбата, но възнаграждението се присъжда съразмерно на уважената част от исковете. Съгласно чл. 2, ал. 4 и ал. 5 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя за всяка инстанция и за всеки иск поотделно. При това положение, в случая минималният размер за всяка от двете инстанции (първата и въззивната) за иска за обезщетението за имуществени вреди, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, възлиза на 300 лв., като този иск е уважен изцяло. Минималният размер за всяка от двете инстанции (първата и въззивната) за иска за обезщетението за неимуществени вреди, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, възлиза на 3 530 лв., а съразмерно уважената част от него – на сумата 353 лв. Или общо – минималният размер за всяка от двете инстанции по двата иска възлиза на 653 лв. Предвид действително положения от процесуалния пълномощник на ищеца труд за защитата на последния пред първата и въззивната инстанция – с оглед и фактическата и правна сложност на делото пред тях, настоящата касационна инстанция намира, че за всяка от тези инстанции следва да бъде определено възнаграждение в присъдения с въззивното решение размер от по 706 лв.
От гореизложеното следва и извод за неоснователност на частната жалба срещу въззивното определение № 2999/17.09.2019 г., с което е оставена без уважение молбата на процесуалния пълномощник на ищеца за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение в частта му относно разноските по делото. Това е така, тъй като по изложените вече съображения, няма основание да бъде увеличаван размерът на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв, което се претендира както с молбата по чл. 248 от ГПК, така и с частната жалба. При това положение, обжалваното определение № 2999/17.09.2019 г. следва да бъде потвърдено.
Също предвид крайния изход на делото, постановяван с настоящото касационно решение, съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца П., и пълният размер на направените от последния разноски за внесените държавни такси за касационното производство по делото, както и по частната жалба – в общ размер, възлизащ на сумата 50 лв. Тъй като пред настоящата касационна инстанция производството е висящо само по иска за обезщетението за неимуществени вреди (не и по този за имуществени вреди), дължимото от ответната ПРБ на адв. М. възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв, което следва да бъде присъдено – определено по посочения по-горе начин, възлиза на сумата 400 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1657/04.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 2373/2019 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която Прокуратурата на Република България, като краен резултат е осъдена да заплати на А. В. П., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ (квалифициран в решението и по чл. 2б от ЗОДОВ) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 02.02.2017 г. до изплащането ѝ; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. В. П. срещу Прокуратурата на Република България, иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършване на престъпление, по което е оправдан с влязла в сила присъда от 17.04.2015 г. по н.о.х.д. № 22320/2011 г. на Софийския районен съд, – за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 02.02.2017 г. до изплащането ѝ.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1657/04.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 2373/2019 г. на Софийския апелативен съд, в останалата обжалвана от страните част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. В. П., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.02.2017 г. до изплащането ѝ; този иск е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до пълния му предявен общ размер от 100 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 02.02.2017 г. до изплащането ѝ; и относно разноските по делото.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2999/17.09.2019 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по възз. гр. дело № 2373/2019 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на А. В. П. с ЕГН [ЕГН] сумата 50 лв. – разноски за касационното производство по делото.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адв. Т. Н. М. сумата 400 лв. – възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв за касационното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: