Р Е Ш Е Н И Е № 213 гр. София, 05.07.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и шести април две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора А. Лаков изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 635 по описа за 2013 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на упълномощения защитник на подсъдимия И. И. И. против въззивна присъда № 30/02.11.2012 г. на Софийски апелативен съд, НК, 3-ти състав, постановена по ВНОХД № 776/2012 г. С тази присъда Софийският апелативен съд е отменил изцяло присъда № 280/10.10.2011 г. по НОХД № 1580/2011 г., с която Софийски градски съд е признал подсъдимия за невиновен в извършването на инкриминираното му престъпление, като вместо това е признал същия за виновен в това, че на 05.07.2001 г., около 20 ч., в гр.С., на [улица]с посока на движение към [улица], в района на необозначена спирка „Л.” при управление на л. а. „Ф. Г.” с ДК № ...., нарушил чл. 20 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. М. В., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, поради което и на основание чл. 343а ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343 ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3, вр. чл. 55 ал. 1, б. „б”, пр. 1, вр. чл. 42а ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК му е наложил наказание пробация, включваща пробационните мерки задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител, и двете за срок от 1 година, както и на основание чл. 343г от НК го е лишил от право да управлява МПС за срок от 1 година и 6 месеца. Осъдил е подсъдимия да заплати на гражданските ищци М. В., Д. А. И П. М. по 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 12.07.2001 г.., като е отхвърлил претенциите за разликата до предявените искови суми. В тежест на подсъдимия е присъдил заплащане на разноските по делото. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС от упълномощения защитник на подсъдимия, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Претендира се отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия. Излагат се и възражения за недопустимост и неоснователност на гражданските искове. Представят се писмени бележки. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага осъдителната присъда да бъде оставена в сила. Частните обвинители и граждански ищци представят писмено възражение срещу изложените в жалбата доводи, което поддържат и лично в с. з. пред ВКС. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. Доводите за допуснато съществено процесуално нарушение, ограничило правото на защита на подсъдимия и изразило се в провеждане на разпита на св. Ц. Ц. на ДП в присъствие на съпруга на пострадалата – М. В., който е частен обвинител и граждански ищец, не могат да бъдат споделени. По своето съдържание те са идентични на изложените и пред въззивната инстанция, която внимателно ги е обсъдила и приела за неоснователни, излагайки по този повод аргументирани съображения (вж. л.7 от мотивите), които ВКС споделя. Преди всичко, дадените от св. Ц. показания на ДП съвсем не са единствените, които са били включени в обхвата на съдебната оценка. Същият свидетел е бил разпитан непосредствено от първоинстанционния съд, като в мотивите и на двете съдебни инстанции се съдържа подробно обсъждане на заявеното от него, което е съпоставяно и с други доказателствени източници, за да се прецени тяхната достоверност. Именно на тази основа е било прието, че като цяло възприятията му за пътния инцидент са обективни с изключение на съобщеното за скоростта на движение на подсъдимия, отразяващо субективните му впечатления, опровергани от обективните данни по делото и експертните им интерпретации. Затова са били отхвърлени и като неоснователни доводите за евентуално повлияване от страна на частния обвинител и граждански ищец, който има данни да е присъствал на разпита на ДП, проведен в дома на св. Ц. поради тежкото му заболяване в съгласие с тогава действащата разпоредба на чл. 95 ал. 2 от НПК (отм.). Неоснователен е и довода за неправилно осъждане на подсъдимия поради липсата на допуснато от него нарушение по чл. 20 от ЗДвП (ДВ., бр. 1/04.01.2000 г.), което да е в причинна връзка със съставомерния резултат. По делото безспорно е било установено, че с оглед начина на пресичане на пострадалата, появата й във видимото за водача пространство пред автомобила и скоростта на движение на подсъдимия, ударът, настъпил в неговата лента за движение, е бил непредотвратим. Това е основание за оневиняване и отчитане на деянието като случайно (поради възникнала внезапна опасност на пътя), но само ако деецът не е допуснал нарушение на режима на скоростта, която да го е задължавала да я съобрази и намали с оглед негативното влияние на конкретни фактори, за което да е имал представа в един предходен момент (предвидима опасност). В конкретния случай усложнената пътна обстановка в района на произшествието е задължавала водача да се движи със скорост от 36 км./ч., за да предотврати ПТП. Това е било мотивирано с интензивността на движението и за двете посоки на движение, близостта на мястото на удара до спирка на градския транспорт, от която е потеглял автобус, които обстоятелства са ограничавали видимостта на подсъдимия след предприетото преминаване на кръстовището на зелен сигнал. Затова, като е приел, че подсъдимият е допуснал нарушение по чл. 20 от ЗДвП (стара редакция ДВ. бр. 1/04.01.2000 г.), като се е движел с несъобразена с пътните условия скорост и сам се е поставил в положение да не може да избегне удара с неправилно пресичащата пешеходка, причинявайки смъртта й по непредпазливост, законосъобразно същият е бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 343а ал. 1, б. „б”, вр. чл. 343 ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3, вр. чл. 55 ал. 1, б. „б”, пр. 1, вр. чл. 42а ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК. Без основание са и възраженията за недопустимост на уважените граждански искове поради тяхното просрочие, както и за тяхната неоснователност – поради липсата на деяние. В последната насока се изложиха съображения и липсва необходимост от преповтаряне. От това следва, че причинените морални вреди подлежат на възмездяване, като техния стойностен израз е бил правилно отчетен, а и в тази насока не се изтъкват никакви аргументи, които да изискват обсъждане и касационен отговор. По отношение на допустимостта на гражданските претенции ВКС напълно споделя изложените от въззивния съд съображения, които държат сметка както за нормативната база за прекъсване на петгодишната давност съобразно отменения НПК, така и за момента, от който е било възможно съдебното предявяване на вземането съобразно ТР № 5/05.04.2006 г. по т. д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС (съобразен с новия НПК). С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 30/02.11.2012 г. на Софийски апелативен съд, НК, 3-ти състав, постановена по ВНОХД № 776/2012 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: