Р Е Ш Е Н И Е № 48 гр. София, 16 март 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ : МИЛЕНА ПАНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Ил. Петкова и с участието на прокурора от ВКП Ст. Атанасова като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 1028/2020 г. по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подс. Г. Д. К. чрез защитника й- адв. Г. М. срещу решение № 258/29.10.2020 г. на Софийски Апелативен съд постановено по внохд № 817/20 г. В жалбата е направено искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимата, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане, тъй като разследването не е проведено всестранно и пълно. Твърди се, че не са налице доказателства за несъмнен извод за авторството на деянието в лицето на подсъдимата. Въззивият съд допуснал съществени процесуални нарушения и не е отговорил на възраженията на страните и в частност на въпроса за приложението на чл. 9, ал. 2 от НК. Подс. К. не се явява пред ВКС. В съдебното заседание пред ВКС, защитникът поддържа становището си в касационната жалба. Акцентира върху липсата на достатъчно доказателства за авторството на деянието. Според него съдебните състави са игнорирали заключението на техническата експертиза, съгласно което в инкриминирания час пред камерата на АТМ устройството са заснети две лица- едно от мъжки, а друго от женски пол, което давало основание да се приеме, че подс. К. не е лицето, използвало неправоморено платежния инструмент, поради което следвало да бъде оправдана. Представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна, атакуваното решение на САС следва да остане в сила. ВКС след като се запозна с доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия по чл. 347 от НПК, намери следното : Касационната жалба е неоснователна. С присъда №373 от 27.01.2020 г. по нохд № 433/19 г. ОС-Благоевград признал подс. Г. Д. К. за виновна в това, че на 17.09.2018 г. около 20,55 ч. в [населено място] използвала платежен инструмент дебитна карта, издадена от Банка “ банка“ на името на С. А. Д., без съгласие на титуляра и изтеглила сумата от 300 лв., като деянието не съставлява по- тежко престъпление, поради което и на основание чл. 55, ал.1, т. 1 и т. 3 от НК във вр. чл. 249, ал. 1 от НК наложил наказание три месеца лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал.1 от НК отложил изтърпяването му за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Осъдил подс. К. да заплати направените по делото разноски в размер на 577 лв. на ОД на МВР и пет лева за издаването на изпълнителен лист. По жалба на подс. К. в САС е образувано внохд № 817/20 г. С решение № 258 от 29.10.2020 г. САС е потвърдил присъдата. Внимателният прочит на процесуалния документ, с който е инициирано производството пред ВКС установява, че съдържанието му дословно възпроизвежда /копира/ съдържанието на въззивната жалба, като в него само са променени индивидуализиращите номера на съдебните актове, които са атакувани пред САС и пред ВКС. В случая ВКС не може да подмине този факт, без да отбележи, че касационната инстанция осъществява различна по обхват проверка от въззивната инстанция и има различни правомощия от нея. ВКС няма за цел да проверява оплаквания за необоснованост на съдебния акт, които в конкретния случай преобладават в жалбата и които на практика са сърцевината в съдържанието на жалбата. Именно върху тях въззивната инстанция е съсредоточила усилията си като втора първа инстанция по фактите и им е дала изчерпателни и аргументирани отговори в своето решение. За нуждите на настоящата проверка ВКС извлече служебно от съдържанието на жалбата наличието на касационни основания по см. на чл. 348, ал. 1, т.1- т. 3 от НПК, които могат да се обобщят като допуснати съществени процесуални нарушения изразили се в едностранчив и тенденциозен анализ на доказателствата, неправилно приложение на материалния закон – с оглед превратно установени факти за съпричастност на подсъдимата в извършване на деянието по чл. 249, ал.1 от НК и неправилен отказ на съда да приеме, че деянието е малозначително по см. на чл. 9, ал. 2 от НК, поради което не е общественоопасно.. Лишено от основание е оплакването за нарушения в аналитичната дейност на съда, която не е дистанцирана от изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.5 от НПК. При осъществяването й САС е отчел спецификата на протеклото по реда на чл. 371, т.1 от НПК производство пред първата инстанция, в хода, на което решаващият съд законосъобразно е приел, изразеното от подсъдимата съгласие да не провежда разпит на свидетелите и вещите лица, като е приобщил техните показания и заключения по реда на чл. 283, вр. чл. 373 ал.1 от НПК. Направил обективна оценка на доказателствените материали, от които е откроил показанията на св.С. Д., дадени в ДП приобщени по съответния ред /л. 9-11, т. 2/ и обсъдил показанията на св. В. К. и св. А. С.. При формиране на вътрешното убеждение не са останали в страни от вниманието му обясненията на подсъдимата дадени от нея в хода на първоинстанционното съдебно следствие, в които е признала, че намерила дебитната карта на свидетелката, но в които отрекла тя да е лицето, което я е използвало без съгласие на титуляра. Съдът е акцентирал върху съществените противоречия в материалите, свързани с механизма на осъществяване на изпълнителното деяние и неговия автор и е обосновал фактическите си изводи след съпоставка на всички налични доказателства, а не само на избирателна част от тях. При спазване на правилата на формалната логика, съдът е приел, наличието на доказателствена обезпеченост на обвинителната тезата, като оценъчната му дейност не е белязана от недостатъци, опорочаващи процеса на формиране на вътрешното убеждение, налагащи отмяна на съдебния акт. Касационната инстанция не се съгласява с оплакването, че съдебният акт не съдържа отговори на възраженията на страните и на практика не отговаря на законовия стандарт, регламентиран в чл. 339, ал. 2 от НПК. В него въззивният съд е обсъдил с нужното внимание доводите на защитата и е изложил ясни съображения защо не ги споделя, като изводите му за съставомерност на деянието са направени в съответствие с процесуалните правила. Не са допуснати логически грешки при осъществяване на процесуалната дейност на решаващия съд, като изводите по фактите не се основават на предположения, а на обективна и всеобхватна интерпретация на доказателствата по делото. Съдът е приложил правилно материалния закон като квалифицирал деянието по чл. 249, ал.1 от НК. Отказът му да приложи разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК е законосъобразен и не поражда необходимост от намеса на касационната инстанция. Отчетени са степента на засегнато благо и увредените с деянието обществени отношения. Обсъдена е личността на подсъдимата, която не разкрива висока степен на обществена опасност, като правилно е отчетено, че за преценка за това дали деянието е малозначително, значение има не само личността на дееца, а и специфичните характеристики на самото деяние. Последното не позволява извод за по- ниска степен на обществена опасност, само поради наличието на роднинска връзка между подсъдимата К. и титуляра на картата –св. Д.. Закономерен е извода, че връщането на парите от подсъдимата не обосновава извод за по- ниска степен на обществена опасност на деянието, тъй като престъплението е на формално извършване и настъпването на вреди от него, не е съставомерна последица от деянието. То, обаче следва да рефлектира при индивидуализиране на наказанието. Съобразен е факта, че подсъдимата върнала парите едва след сигнализирането на органите на полицията и с очакването, свидетелката да оттегли сигнала си срещу нея. Не е налице касационното основание явна несправедливост на наказанието, което макар и да не се поддържа изрично с жалбата, може да бъде изведено от направеното искане за оправдаването на подс. К.. Наказанието е определено при възможния минимум от три месеца за санкцията „лишаване от свобода“ и след приложението на хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НК. Съдът е приел наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства и е преценил, че предвиденото най- леко наказание в санкционната част на нормата по чл. 249, ал.1 от НК от две години лишаване от свобода, с оглед данните за личността на подсъдимата би се явило прекомерно тежко. В тази връзка са взети предвид обстоятелствата, че подсъдимата е неосъждана, че полага грижи за дете със здравословен проблем и че е възстановила сумата. Правилно е приложен института на условното осъждане, тъй като са налице материалните предпоставки на чл. 66, ал. 1 от НК и обосновано е прието, че целите на чл. 36 от НК могат да бъдат постигнати с отлагане на изпълнението на наказанието. Поради всичко изложено до тук, настоящият касационен съдебен състав прецени, че атакуваният съдебен акт е постановен в съответствие с закона и при отсъствието на твърдените от касатора пороци в дейността на съда, поради което следва да остане в сила. С оглед на това и на основание чл. 354, ал.1 т. 1 от НПК ВКС- трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 258 от 29,10.2020 г. постановено по внохд № 817/20 г. на Софийски Апелативен съд. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.