Р Е Ш Е Н И Е
№ 454
София, 14 ноември 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ
АНТОАНЕТА ДАНОВА
при участието на секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Пенка Маринова
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н. дело № 1520/2013 година.
Производството е образувано по искане на осъдения О. С. И. за възобновяване на внохд № 169/2013 год. по описа на Русенски окръжен съд, отмяна на постановеното по него решение № 52/28.03.2013год. и на присъда № 157 от 17.05.2012год. по нохд № 43/2012год. на РС-Белене като делото се върне на първоинстанционния съд за разглеждането му по реда на гл. ХХIХ от НПК. От оплакването в саморъчно написаното искане на осъдения може да се извлекат основанията за проверка по чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, за които липсват конкретни доводи в тяхна подкрепа.
В съдебно заседание пред касационния състав осъденият и защитникът му поддържат искането.
В пледоарията си, служебно назначеният на осъдения защитник, излага становище за допуснати от съдилищата пропуски в дейността им по оценка на събраните по делото доказателства, довели до неправилни фактически и правни изводи и като краен резултат-до незаконосъобразност при осъждането на И. за деянието предмет на обвинението.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че искането е неоснователно и като такова, следва да се остави без уважение. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 157 от 17.05.2012год. по нохд № 43/2012год. на Беленския районен съд О. С. И. е признат за виновен в това, че на 03.11.2011год. в [населено място], обл. Р., при условията на опасен рецидив, причинил средна телесна повреда на З. ЯнковаИлиева, поради което и на основание чл. 131а, пр. 2,във вр. ал. 1, във вр. чл 29, ал. 1,б.“а“ и „б“ и чл. 54 от НК е осъден на шест години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „Строг“ режим в затворническо общежитие от закрит тип.
На основание чл. 59, ал. 1 от НК, съдът е приспаднал от определеното наказание предварителното задържане на И., считано от 03.11.2011год.
С присъдата О. С. И. е осъден да заплати на З. Я. И. сумата от четири хиляди лева, представляваща обезщетение за причинените й от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането.
По реда на чл. 189, ал. 3 и чл. 301 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по направените по делото разноски, които присъдил в тежест на подсъдимия.
С решение № 52 от 28.03.2013год. по внохд № 169/2013год. Русенският окръжен съд е изменил присъдата в частта по приложение на чл. 59 от НК, като е съобразил правилното съотношение на мярката за неотклонение „Домашен арест“ и времето на изпълнение на мярката „Задържане под стража“, които следва да се приспаднат на основание чл. 59, ал. 1, т. 1, пр. 1 и т. 2, пр. 1 от НК от наложеното на подсъдимия наказание. В останалата част присъдата е потвърдена.
Искането на осъдения за възобновяване на производството по делото е допустимо, защото е подадено на основание чл. 420, ал. 2 НПК, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК спрямо влязъл в сила, подлежащ на възобновяване по чл. 419 НПК съдебен акт, но по същество е неоснователно.
В него оплакването за явна несправедливост на наказанието е мотивирано с обстоятелството, че пред първоинстанционния съд производството се е развило по общия ред, а не по диференцираната процедура на гл. XXIX от НПК. В изложения аспект желанието на И. е чрез отмяна на постановените съдебни актове по реда на възобновяване, наказателното дело отново да бъде разгледано от първоинстанционния съд като му се предостави възможността да сключи споразумение с Прокуратурата.
Инициативата да поискат прекратяване на наказателното производство със споразумение, когато са налице основанията за това, принадлежи на лицата, посочени в чл. 381, ал. 1 от НПК, като на съда не е предоставено правомощие служебно да разяснява на страните възможността и условията за прилагането на института по глава двадесет и девета от НПК. Постигането на споразумение е въпрос на преценка за неговата законова допустимост, наличие на предпоставките във всеки конкретен случай и на съгласие между обвинението и защитата по всички въпроси по чл. 381, ал. 5 от НПК. Тази диференцирана процедура е само една процесуална възможност и при никакви обстоятелства прилагането й не е задължително, защото тя не е право на обвиненото лице. Ето защо, съдът не е допуснал претендираното процесуално нарушение, с което да е нарушено правото на защита на осъдения, както и правото му делото да бъде разгледано от справедлив съд.
В пледоарията на служебния защитник се излагат доводи за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения и като резултат от това-до неправилно формирано вътрешно убеждение, довело до незаконосъобразност на постановения въззивен акт.
Това възражение не се споделя от настоящия съдебен състав.
При внимателния прочит на материалите по делото е видно, че двете решаващи по фактите съдилища са изпълнили изцяло задълженията си по чл. 305, ал. 3 и чл. 339, ал. 2 от НПК, като след извършения анализ на събраната и проверена доказателствена съвкупност са стигнали до верните и убедителни изводи, непротиворечащи с правилата на формалната логика, за авторството на И. в деянието, предмет на обвинението, като са приложили правилно закона.
По основанието за явна несправедливост на наказанието, като функция от довода, че делото не е разгледано по реда на гл. ХХIХ от НПК, други доводи не са изложени.
Независимо от това, настоящият съдебен състав констатира, че нарушения в тази насока по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК при потвърждаване на присъдата, въззивният съд не е допуснал.
При индивидуализиране на наказанието съдилищата са обсъдили всички относими за това обстоятелства по чл. 54 от НК. Съобразени са поводът, причината и мотивът за извършване на престъплението, високата му степен на обществена опасност и личната такава на дееца/с оглед предишните осъждания на И. за умишлени престъпления от общ характер, по които не е реабилитиран, вън от тези определящи извършеното деяние като извършено при условията на опасен рецидив/ и затова, отмерено по размер, наказанието не е явно несправедливо. Очевидно, оказаната до този момент наказателна репресия върху него не е оказала възпиращата и предупредителната си функции към спазване на установения в страната законов ред и затова, наред с посочените по-горе обстоятелства, наказанието е справедливо по смисъла на чл. 35, ал. 2 от НК и с него ще се постигнат визираните в чл. 36 от НК цели. Ето защо, искането на осъдения О. С. И. за възобновяване на внохд № 169/2013 год. по описа на Русенския окръжен съд и отмяна на постановеното по него решение № 52/28.03.2013год. е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Воден от изложените съображения и с аргумент за обратното на чл. 425 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения О. С. И. за възобновяване на внохд № 169/2013 год. по описа на Русенския окръжен съд и отмяна на постановеното по него решение № 52/28.03.2013год. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: