2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е N. 207 гр. София 18.03.2022 година Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ изслуша докладваното от съдия СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 3248 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ХРАНМАРКЕТ“ ООД, гр.София против решение № 263577 от 02.06.2021 г. по гр. дело № 4473/2021 г. на СГС /Софийски градски съд/, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав. Ответникът по касация – С. Г. Д. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество оспорва жалбата, която счита изцяло за неоснователна. Касационната жалба е подадена от страна по спора, легитимирана да обжалва въззивното решение, постъпила е в срока по чл. 283 ГПК, има за предмет съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол пред ВКС /Върховен касационен съд/, като с оглед постановения правен резултат е формиран и правен интерес за обжалване на решението. Затова жалбата е процесуално допустима. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения: Предмет на касационната жалба е цитираното въззивно решение, с което състав на СГС е потвърдил решение от 09.03.2016 г. и решение № 33105 от 06.02.2019 г. по гр. дело № 11370/2014 г. на СРС. С първото решение СРС е уважил искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, предявени от С. Г. Д. против „ХРАНМАРКЕТ“ ЕООД, гр.София, а с второто решение СРС е отхвърлил молба по чл. 247, ал. 1 ГПК, предявена от„ХРАНМАРКЕТ“ ЕООД, гр.София. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е посочил като основания за допускане на касационен контрол разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Същият е поставил въпрос: „1. Как следва да бъде ценена доказателствената тежест на частен документ, изхождащ от една от страните по делото при условие, че същият не е бил оспорен от насрещната страна, в съвкупността с приетите по делото доказателства и при непроведено доказване, с оглед липсата на оспорване на същия?“. Страната е развила своето разбиране по този въпрос в контекста на защитната й теза, като е заявила, че въззивният съд не е възприел изложеното в решение № 49/05.03.2012 г. по гр. дело № 584/2011 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о., че докладните записки, изготвени от служители на работодателя съставляват частни свидетелстващи документи. Същият поддържа, че съдът не коментирал липсата на оспорване от ищеца по чл. 193 ГПК. Касаторът е поставил под № 2 въпросът: „2. Следва ли служебната проверка на въззивния съд, да се разпростре върху установяване на това дали на страните е определена доказателствената тежест за събиране на доказателствата, включително и когато установи, че свидетели на едната от страните изобщо не са разпитвани-съдът да действа посредством правомощията дадени му от служебното начало или да даде съответните указания на страната, за да санира тези пропуски?“. Касаторът е изложил своето разбиране по този въпрос, като е въвел твърдението, че съдът отказал събиране на гласни доказателства по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, а допуснатите на ищеца свидетели били разпитани два пъти пред Софийски районен съд и се е позовал на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по което не е посочил практика, която следва да се промени поради неточно прилагане на закона или която се нуждае от актуализиране поради промяна на законодателството или обществените условия, а в хипотезата на развитието на правото не е отразил конкретни норми, които са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по тълкуването им. Жалбоподателят е възпроизвел мотиви към т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Под № 3 е поставен въпросът : „3. Какви са правомощията на въззивния съд-когато липсва произнасяне по искане, с който е бил сезиран, при условие, че страната, която е завела иска не се възползвала от правото да защити правния си интерес, като не е направила искане за допълване на решението в този смисъл, но от друга страна-насрещната страна, която ще следва да изпълнява решението е направила искане за това? Следва ли да бъде определящ в настоящия случай обстоятелството, касаещо изпълнението на съдебния акт?“. Касаторът е развил становище, за това че съдът следвало да се произнесе по заповед № 4/10.02.2014 г. и е свързал въпроса с допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да мотивира доводи по същото. Под № 4 е поставен въпросът: „5. Какви са правомощията на съда, когато установи, че първоинстанционният съд с влязло в сила решение, вече се е произнесъл по правен въпрос и след това същият този съд по свой почин на основание чл. 253 ГПК, с определение, прави опит да пререши този въпрос, макар бил той свързан и с отказ от правото на иск? Като това в настоящия случай се касае за иска по чл. 221, ал. 2 КТ“. Касаторът счита, че по този въпрос са налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да ги мотивира със съдебна практика и необходимост от промяната й или при твърдение за липсата на практика с посочване на конкретни разпоредби, които съдържат непълна, неясна или противоречива правна уредба, нуждаеща се от тълкуване. Касаторът не обосновава доводи за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият поставен въпрос не е съобразен с процесуалните действия на ищеца, както и с мотивите на въззивното решение. Както във въпроса, така и в доводите, касаторът не е посочил конкретно писмените доказателства /протоколи/, за които твърди, че не са оспорени от ищеца и че не е проведено доказване. С молба от 02.06.2015 г. ищецът С. Д. е оспорил представените от ответника по исковете протоколи, а въззивният съд се е произнесъл както по съдържанието им, така и по тежестта за доказване на отразените в тях обстоятелства. Съставът е приел, че в протокола от 07.02.2014 г. са описани дисциплинарни нарушения, като не са конкретизирани датите, на които същите са осъществени. Съставът е приел още, че в протокола от 23.01.2014 г. е описано нарушение по чл. 187, т. 1 КТ, а такова нарушение не е посочено като основание за налагане на дисциплинарно наказание, както и че в протокола от 29.01.2014 г. е описано нарушение, което както и всички нарушения, които са описани в заповед № 3/10.02.2014 г., предвид оспорването им от ищеца, подлежат на доказване от ответника по исковете. В случая е налице хипотезата на чл. 193, ал. 3, последно изречение ГПК, както правилно са констатирали предходните инстанции. Когато правният въпрос не е съобразен с проведените процесуални действия и не е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд, както е в разглеждания случай, същият е без правно значение за селектиране на касационната жалба, т.е. не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При липсата на общо основание, съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, не се допуска касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основани, но в случая, такива не са налице, тъй като изводите в обжалваното решение не са в противоречие с разрешенията в касационното решение, цитирано от страната, а и не отговаря на данните по делото твърдението й за изключването им от „доказателствения материал по делото“. Изводът за разпределението на доказателствената тежест не е процесуално действие по изключване на доказателства. Изключването на доказателства се извършва по реда на чл. 157 ГПК, като от данните по делото е видно, че в производството не е постановено определение за изключване на въпросните писмени доказателства от делото. В случая страната смесва изключването на доказателства с тяхната преценка. С оглед на тези съображения следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по цитирания въпрос. Вторият поставен въпрос, подобно на първия не е съобразен с развитието на процесуалното правоотношение, както и с процесуалните действия на ищеца и съда, а също така и с мотивите на въззивния съд. В отговора по чл. 131 ГПК, ответникът е заявил, че иска допускане на свидетели при режим на довеждане. В първоинстанционното производство с определение от 24.03.2015 г. съдът е допуснал събирането на гласни доказателствени средства чрез разпит на сочените от страните свидетели при довеждането им, но представителят на ответното дружество е заявил, че иска повторен разпит на свидетели на ищеца, както и че няма доказателствени искания, като не е довел допуснатите от съда свидетели за разпит. В съдебно заседание от 19.02.2016 г. свидетелите на ищеца са разпитани повторно, а управителят на дружеството е заявил, че няма други доказателства. При тези обстоятелства въззивният съд е отхвърлил искането на въззивника за събиране на гласни доказателства по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, тъй като не са били налице предпоставките на разпоредбата-тези доказателства да не са допуснати от първата инстанция. Както се отрази по-горе първоинстанционният съд ги е допуснал, но ответникът по исковете не е осигурил свидетели при довеждане, а и е заявил, че няма доказателствени искания. Следователно въпросът не е съобразен с проведените процесуални действия, както и с мотивите на състава, поради което е ирелевантен и не формира обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвидено от законодателя като допълнителна предпоставка, която може да се разглежда единствено при наличието на валидно въведено общо основание, каквото в случая липсва, а и не са мотивирани изискуемите по нормата хипотези. Възпроизвеждането на мотивите на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не съставлява мотивиране на предпоставки за допускане на касационен контрол. С оглед на тези съображения следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по цитирания въпрос. Въпрос № 3 от изложението не е изведен от решаващ мотив на състава, а от становище на касатора, съгласно което „съдът следва при постановяване на решението си да съблюдава и за възможността от неговото изпълнение, т.к. постановяването на акт, който е неприложим би довел до обезсмисляне на разрешаването на спора по съдебен ред“. Въззивният съд е обосновал разбирането си за активна легитимация в производство по чл. 250 ГПК на ищеца предвид, това че той е страната легитимирана да иска произнасяне по всички претенции. Касаторът не е съобразил разрешенията по т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС / ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК/, с които е разяснено, че общото основание е правен въпрос, изведен от решаващите мотиви на въззивния съд. В случая правният въпрос произтича от становище на касатора и затова с въвеждането му не се формира общо основание. При липсата на общо основание не се допуска касационно обжалване /т. 1 от посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС/. Освен това като допълнителен аргумент за недопускането на касационното обжалване следва да се посочи и немотивирането на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е кумулативно изискуемо условие, заедно с общата предпоставка за допускане на касационен контрол. Следвало е касаторът да въведе правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и да обоснове към него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което да мотивира със съдебна практика, както и с необходимостта от промяната й или при твърдение за липсата на практика с посочване на конкретни разпоредби, които съдържат непълна, неясна или противоречива правна уредба, нуждаеща се от тълкуване. С оглед на тези съображения следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по цитирания въпрос. Въпрос № 4 от изложението не е изведен от мотиви на състава. В решението на въззивния съд е изложено, че производството по иска по чл. 221, ал. 1 КТ е прекратено с определение от 16.03.2021 г. на основание чл. 233 ГПК, като същото определение е влязло в сила на 31.03.2021 г. Съдът е констатирал, че определението не е обжалвано и не е предмет на инстанционен контрол във въззивното производство. Касаторът не е съобразил разрешението в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, съгласно което общото основание е правен въпрос, който произтича от решаващи мотиви на въззивния съд. Както се посочи въззивният съд е приел, че определението на СРС от 16.03.2021 г. не е предмет на въззивното производство, поради което не са изложени мотиви относно този акт на СРС. Следователно въпросът не е изведен от мотиви на съда и не формира общо основание. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като страната не е мотивирала наличието й със съдебна практика, необходимостта от промяната й или при твърдение за липсата на практика с посочване на конкретни разпоредби, които съдържат непълна, неясна или противоречива правна уредба, нуждаеща се от тълкуване. С оглед на тези съображения следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по цитирания въпрос. Жалбоподателят е поддържал и становище, за това че въззивното решение е порочен акт, което „го прави и явно несправедлив, за което съдът следва да осъществява надзор при прилагане на основните принципи на правото“. Доколкото тази част от изложението има относимост към фактическия състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК във връзка с довода за прилагане на основни принципи на правото следва да се посочи и следното. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от жалбоподателя, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящата инстанция намира, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 263577 от 02.06.2021 г. по гр. дело № 4473/2021 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: