Р Е Ш Е Н И Е № 153 София, 19.10.2017 година Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА При участието на секретаря А. Йорданов изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №2869/15 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Б. П. К. от [населено място] е подала касационна жалба против решение №151 от 08.06.2015г. по т.д. 73/2015г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която, след отмяна на решение №123 от 12.12.2014г. по т.д. №25/14г. на Великотърновски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] против Б. Т. К. иск с правно основание чл.422 ГПК за сумата 24212.36лв. по същество в същата част иска е уважен, както и в частта за разноските. Касаторът К. е поддържала оплаквания за постановяване на обжалвания съдебен акт в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и необоснованост на направените от решаващия съд правни изводи – основания по чл. 281, т.3 ГПК. В тази връзка е развит довод за неправилно приложение на чл.60,ал.2 ЗКИ, тъй като текста предвиждал възможност за банката да предяви своето вземане, произтичащо от договор за кредит в две отделни хипотези - при неплащане на отделни вноски или при обявена предсрочна изискуемост. Така е изведена липса на възможност да бъде претендирана цялата сума по кредита, с оглед неговата предсрочна изискуемост, а съдът да присъди сума равна на вноските, чийто падеж е настъпил към момента на подаване на заявлението. В тази връзка е развито разбиране, че съдът не може да променя основанието на иска, след като то е заявено от ищеца като настъпила предсрочна изискуемост на целия дълг. Ответникът по касация- [фирма], [населено място] не е заявил становище по съществото на спора. С определение №632 от 08.07.2016г./ поправено с определение № 205 от 05.10.2016г., постановено по делото/ е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Великотърновски апелативен съд е извършил преценка за частична основателност на предявения от Банка [фирма], [населено място] против Б. П. К. иск с правно основание чл.422 ГПК. За да постанови този резултат, съдът е приел, че страните валидно са били обвързани с договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 20.09.2008г. Като недоказан е третиран факта на редовно уведомяване на длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. От тези данни и след съобразяване с решение №139/14г. на ВКС, решаващият състав е извел дължимост само на падежиралите към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК вноски и други акцесорни вземания, които са с настъпил падеж към същата дата. Доказването им е мотивирано, както с включените в представеното извлечение от счетоводните книги суми, така и с договора за кредит, сключен между страните и от изслушаната експертиза. Съдът е приел за неоснователна претенцията за санкционна лихва върху падежиралите вноски. С оглед допускане на решението до касационно обжалване е поставен въпросът -„При предявен иск по чл.422 ГПК за установяване дължимостта на цялата сума по кредит на основание предсрочна изискуемост и констатации за ненастъпила предсрочна изискуемост, следва ли предявения иск да се уважи частично за изискуемите и неплатени вноски.” Настоящия състав на ВКС на основание чл.291, ал.1 ГПК приема следното: Касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но към настоящия момент и след постановяване на определението по чл.288 ГПК с решение №15 от 09.05.2017г. по гр.сд. №600034/16 на ВКС, І т.о.,постановено по чл.290 ГПК по въпроса - „ при отсъствие на обявена прeдсрочна изискуeмост на цялото вземане на банката, искът по чл.422 ГПК може ли да се уважи само за изискуемите и неплатени вноски по кредита” е прието, че при вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаване заявлението по чл.417 ГПК, не може да бъде игнорирана съществуващата облигаторна връзка между страните, обосноваваща конкретни задължения, поети от кредитополучателя. Липсата на точно изпълнение на така поетите задължения, без настъпила предсрочна изискуемост за цялото вземане, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението – главница и лихви, води до извод, че тези обстоятелства следва да бъдат съобразени в исковото производство по чл.422 ГПК. Длъжникът- ответник по иска дължи изпълнение, макар и само до онази част от задължението по отношение, на която е настъпил падежът, договорен от страните и доколкото не може да се приеме, че вземането е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не може да се отрече съществуване на самото вземане, като се отхвърли искът в обема на безспорно установеното задължение по отношение на падежиралите вноски. Това разрешение е било възприето изцяло и от съставът на ВКС, ІІ т.о., който с решение №180 от 31.07.2017г.по т.д. 1357/16г. по идентичен въпрос е мотивирал допълнително същият правен извод и с това, че съдът определя основанието на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, според посочените в заявлението или документа правопораждащи субективното материално право юридически факти – договора за кредит, с който са поети задължения за връщане на предоставени в заем парични суми за заплащане на възнаградителни лихви и на други акцесорни вземания. Същите разрешения са били възприети и с решение № 103 от 07.08.2017г. по т.д. №851/16г. на ВКС, І т.о., което макар и да разширява обхвата на въпроса и по отношение на поръчителя по договор за банков кредит, по същество разглежда дължимостта на падежиралите и изискуеми вноски в хипотеза на претенция по чл.422 ГПК, основана на твърдение в исковата молба, че кредита е бил направен от банката предсрочно изискуем, но това не е било доказано като правно действие по спора. С оглед изложеното се налага извод, че по поставеният въпрос вече е налице формирана задължителна практика за съдилищата по реда на чл.290 ГПК, която настоящият състав изцяло споделя. Следователно, в разглеждания случай по основателността на касационната жалба се налага извод, че след като въззивният съд е постановил своят акт изцяло в съответствие с тази практика, решението му като правилно следва да бъде оставено в сила. За пълнота на изложението освен горните разрешения на поставения правен въпрос, следва да се отбележи по доводите на касатора и това, че правно необосновано, същата счита, че е налице неправомерно изменение на основанието на иска, като съдът е присъдил установеното по основание и размер вземане на банката срещу нея.Като правно действие изменението на основанието на иска се свързва дефинитивно с позоваване на друг правопроизводящ претенцията юридически факт, който заменя или допълва първоначално посочения в исковата молба. В случая такова правно действие не е налице, тъй като правопроизводящият юридически факт, от който произтича искането- договора за банков кредит и поетите с него задължения, остава непроменен и при преценката, че искът е основателен и доказан по отношение на вноските, чийто падеж е настъпил и акцесорните вземания по тези вноски, поради неплащането им в сроковете указани в погасителния план, а по отношение на останалата част искът не е доказан, тъй като не е доказана предсрочната изискуемост на целият размер на кредита. Правно необосновано е и твърдението за това, че липсват данни по спора как са формирани счетените за дължими суми. Изключително подробно възивният съд при определяне на дължимостта на сумите към момента на предявяване на заявлението по чл.417 ГПК е съобразил както извлеченията на банката, така и изслушаната по делото експертиза, като е мотивирал извод, не само по падежиралите вноски, чиято дължимост е била установена, но подробно е формирал мотиви и по отношение на акцесорните вземания, като е съобразил, че не е дължима върху тях наказателна лихва по чл.20.1 от ОУ / каквато би била начислена при предсрочна изискуемост на кредита/, че не следва договорената лихва, с оглед закъснението по погасяване на част от вноските с няколко дни да бъде увеличавана с три наказателни пункта и е отрекъл дължимостта на този добавък. Освен това е отчетено и това, че банката, въпреки заявената претенция по отношение дължимостта на падежиралите вноски не е доказала размера на наказателната лихва по тях.Така е направен извод, че обсъжданата част от сумите е била неправилно осчетоводена при отчитане на наказателните лихви, и такива не се дължат. Съдът подробно е обосновал дължимостта, респ. недължимостта и на останалите акцесорни вземания и доколкото оплакването на касатора К. е общо, без конкретни доводи по така подробно мотивираната дължимост на сумите, като не е съобразено подробно разясненото от състава основание за формиране на установената част от дълга, следва да се приеме, че същото е неоснователно. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №151 от 08.06.2015г. по т.д. 73/2015г. на Великотърновски апелативен съд, в обжалваната част, с която, след отмяна на решение №123 от 12.12.2014г. по т.д. №25/14г. на Великотърновски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] против Б. Т. К. иск с правно основание чл.422 ГПК за сумата 24212.36лв. по същество в същата част иска е уважен. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: