Р Е Ш Е Н И Е № 56 София, 15.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. БИСЕР ТРОЯНОВ 2. МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 1366 по описа за 2016 г. Производството е по реда на глава тридесет и трета от НПК, образувано по искане на главния прокурор на Република България за възобновяване на наказателното производство по влязлата в сила присъда № 50 от 29.11.2006 г., по н.ч.х.д. № 112/ 2006 г., по описа на Тервелски районен съд, както и на потвърдилото я решение № 41 от 18.04.2007 г., по в.н.ч.х.д. № 18/ 2007 г., по описа на Добрички окръжен съд, отмяна на съдебните актове и признаване на Р. В. М. за невинна по повдигнатото ѝ с тъжба частно обвинение по чл. 148, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 147 във вр. с чл. 26 от НК. В искането на главния прокурор е посочено основанието по чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК, тъй като с решение от 12.07.2016 г. на Европейския съд по правата на човека, постановено по делото „М. и други срещу България“ (жалби №№ 33502/ 2007 г., 30599/ 2010 г., 8241/ 2011 г. и 61863/ 2011 г.) е установено нарушение на чл. 10 от ЕКЗПЧОС, което има съществено значение за приключилото наказателно производство – Р. В. М. е осъдена за клевета на длъжностно лице, за което ѝ е наложено административно наказание. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения и и настоява за оправдаване на осъдената в рамките на приетите по делото фактически положения. Осъдената Р. В. М. не излага лична позиция пред касационната инстанция. Нейният повереник адв. Ю. М. изпраща писмено становище, в която изразява становище за основателност на искането на главния прокурор. Върховният касационен съд, след като обсъди искането, развитите устно в съдебно заседание съображения на страните и извърши проверка в рамките на касационните основания за възобновяване, намира следното: С решение № 41 от 18.04.2007 г., по в.н.ч.х.д. № 18/ 2007 г., Добричкият окръжен съд потвърдил изцяло присъда № 50 от 29.11.2006 г., по н.ч.х.д. № 112/ 2006 г., по описа на Тервелски районен съд, с която осъдената Р. В. М. била призната за виновна в това, че в периода от 08.02. до 14.04.2006 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, чрез молби до Дирекция “Социално подпомагане“, [община], Отдел „Закрила на детето“, до директора на СОУ „Й. Й.“, [населено място] и до началника на РПУ-гр. Тервел, разгласила позорни обстоятелства – че е извършен психически и физически тормоз над сина ѝ В. М. М., а също и приписала престъпление на длъжностно лице Т. П. Ч., учител по български език и литература в СОУ „Й. Й.“, [населено място], при и по повод изпълнение на функциите ѝ, поради което и на основание чл. 78а от НК съдът освободил М. от наказателна отговорност за извършеното от нея престъпление по чл. 148, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 147, ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК, като ѝ наложил административно наказание глоба в размер на 500 лева. Първоинстанционният съд осъдил Р. В. М. да заплати на гражданския ищец Т. П. Ч. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от клеветата в размер на 1000 лева, заедно със законната лихва до окончателното им изплащане, отхвърлил предявения иск за разликата до 5 000 лева, осъдил я да заплати на Ч. деловодни разноски в размер на 164 лева, а на бюджета на съда – 40 лева държавна такса върху уважения граждански иск. Искането на главния прокурор е основателно. Въззивното съдебно решение не е проверено в извънредното производство по глава тридесет и трета от НПК. Осъдената Р. М. не се възползвала от законовото основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и в шестмесечния срок от влизане на присъдата в сила не е подала искане за нейното възобновяване и отмяна. На 26.06.2007 г. тя подала жалба пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) с твърдения за нарушено право на свобода на изразяване и оплакване, че е осъдена с наказание заради подадени от нея жалби срещу длъжностно лице. С решение от 12.07.2016 г. по делото М. и други срещу България (жалби №№ 33502/ 2007 г., 30599/ 2010 г., 8241/ 2011 г. и 61863/ 2011 г.) е признато нарушение на чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС; Конвенцията) на свободата на изразяване на мнение. Европейският съд по правата на човека приел за осъдената М., че „признаването за виновна и осъждането на жалбоподателката представлява „намеса“ под формата на „наказание“ в нейното право на свобода на изразяване на мнение … и единственият спорен въпрос е дали жалбоподателката е можела да предвиди в разумна степен за конкретните обстоятелства, че може да бъде осъдена за клевета във връзка с твърденията които прави.“ Съдът посочил още, че „… твърдения, направени в жалби или показания пред властите не могат да се разглеждат като такова „разгласяване“, тъй като техните автори не възнамеряват да накърнят репутацията на лицата, за които те се отнасят, а да упражнят правото си да подават жалба да докладват нередности или да търсят помощ от страна на властите .“ Решението на ЕСПЧ има съществено значение за приключилото дело, защото констатира нарушение на чл. 10 от ЕКПЧОС спрямо осъдената М.. Допуснатото от българските власти накърняване на свободата на изразяване на мнение пряко засяга правилността и законосъобразността на влезлите в сила съдебни актове, по които осъдената е призната за виновна в разпространение на клевета спрямо длъжностно лице по чл. 148, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 147, ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК. Законовото основание по чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК е проявено, поради което приключилото наказателно производство следва да се възобнови. Прегледът на делото показва редица съществени отклонения от правилното правораздаване. Основните пропуски са допуснати от Тервелския районен съд, но и въззивната инстанция не е положила дължимата грижа за отстраняване на процесуалните нарушения. Тъжбата не е отговаряла на процесуалните изисквания на тогава действащия чл. 57, ал. 1 от НПК (отм, сега – чл. 81, ал. 1 от НПК), защото не съдържа обстоятелства за извършеното престъпление. Частната тъжителка е посочила, че от извършените спрямо нея проверки разбрала за подадените от подсъдимата Р. М. жалби до РПУ-гр. Тервел, до директора на СОУ „Й. Й.“, [населено място] и до Агенцията за социално подпомагане, отдел „Закрила на детето“. Съдържанието на жалбите не узнала, но счела, че в тях са изложени редица позорни обстоятелства за нея, в качеството ѝ на учител – необективен и лош професионалист, предубеден към свой ученик (син на подсъдимата), използващ неправомерни методи за възпитание и обучение педагог, унижаващ възпитаниците си, а така също ѝ било приписано престъпление – че откраднала мобилния телефон на сина на осъдената М.. Така, на практика, липсва валидно повдигнато обвинение за престъплението клевета – не са изложени фактите и обстоятелствата от извършеното според частната тъжителка продължавано престъпление по чл. 147 от НК. Вместо да даде конкретни указания за обвинението, съдът провел съдебно следствие със сериозни пропуски в процедурата и изискал съответните преписки и проверки, в които се намирали инкриминираните жалби. Обвинението станало ясно на съда, а и на страните, едва към края на съдебното следствие, вместо в по-ранен момент, с даване ход на тъжбата. Основният упрек на ЕСПЧ към българската държава по делото М. е липсата на анализ в съдебните актове за правото на българския гражданин да изрази мнение в жалби до държавни органи и институции, които могат да направят проверка в рамките на техните правомощия, от една страна, и виновното клеветническо поведение на деец, от друга страна. Въпреки изобилната практика за същността на престъплението клевета (част от която е цитирана в решението на Европейския съд) съдилищата не се съобразили с нея и постановили изцяло неправилни и незаконосъобразни съдебни актове, с които осъдили подсъдимата М. за престъпление, което тя не извършила. Оттук и впечатлението по казуса М., че тя е осъдена заради изказано мнение в жалби до български държавни органи и институции, а наложената ѝ административна глоба – като санкция за проявената гражданска инициатива. Съдилищата изобщо не положили необходимите усилия да анализират и правилно да оценят поведението на подсъдимата М. – защо вписаните думи и изрази в трите жалби до полицията, до училищния директор и до социалната дирекция накърняват честта и доброто име на учителката в обществото; дали действията на подсъдимата да се оплаче от отношението на учителката към сина ѝ представляват общественоопасно деяние и извършено ли е то виновно. От мотивите към осъдителната присъда и въззивното решение ясно се разкрива подходът на съдебните органи – има клевета, след като при направените проверки полицията, директорът на училището и служителите от отдел „Закрила на детето“ в [населено място] не са установили житейско проявление на изложеното в жалбите, т.е. – твърденията на подсъдимата М., че учителката извършвала тормоз над сина ѝ, веднъж дори ударила главата му в чина, че взела мобилния му телефон в час и не го върнала, не били верни. Подходът е изцяло неправилен. Съдилищата погледнали повърхностно на работата си, като съпоставили отделни твърдения на подсъд. М. в подадените от нея жалби с резултатите от извършените проверки по повод тези жалби. За нуждите на наказателното производство е било задължително да разгледат инкриминираното поведение на подсъдимата спрямо признаците от обективната и субективната страна на престъплението клевета. В противен случай, се достига до неправилния извод, направен и от Тервелския съд, че всяко недоказано или неразкрито в проверката твърдение от жалба представлява клевета. Внимателното изследване на писменото изложение в трите жалби на М. не разкрива общественоопасно разгласяване на позорни обстоятелства за учителката Т. Ч. пред директора на училището и пред социалните служби, нито ѝ е приписано престъпление против собствеността. В жалбата до началника на РПУ – гр. Тервел се съдържа оплакване, че мобилният телефон на сина на осъдената М. е взет от учителката Ч. в учебен час, заради нарушаване на учебната дисциплина, оставен е с други два апарата върху учителската катедра, Ч. излязла по-рано от класната стая и в междучасието ученикът не намерил телефона си; на срещите на ученика и на майка му с Ч. учителката отрекла да е взимала мобилния апарат със себе си. В жалбата осъдената М. е поискала съдействие от полицейската служба за връщане на телефона, а не е посочила Ч. за извършител на престъпление. Осъдената не е приписала другиму престъпление, както неправилно е изложено в тъжбата и в съдебните актове, тъй като такова твърдение не е направено в жалбата. До отдел „Закрила на детето“ към Държавна агенция за социално подпомагане, както и до директора на училището осъдената М. изложила споделеното от сина ѝ, че бил ударен по главата в учебен час от Ч.. В изложението си посочила още, че детето ѝ боледува от гърчове и от ранна възраст е лекуван с препоръки да не бъде удрян по главата по каквато и да е причина. Като майка останала с впечатлението, че учителката по български език и литература оказва тормоз над сина ѝ, обиждала го пред целия клас като глупав и потърсила съдействието на директора и на социалната служба да бъдат защитени правата на детето. Поведението ѝ разкрива загрижеността на майка към дете, което е недисциплинирано в училище, не се справя добре с учебния материал, но въпреки тези личностови особености не желае детето ѝ да бъде третирано по-различно от останалите негови съученици. Отсъства разгласяване на позорни обстоятелства за учителката Ч.. Проверката на социалната агенция показала, че отсъства реална заплаха за живота на ученика, за неговото физическо и психическо здраве, не са накърнени неговите права и законни интереси от преподавателката. Възпроизведеният в съдебните актове резултат от проверката на социалната служба не превръща оплакването на М. в жалбата за разгласяване на позорни обстоятелства за другиго, а и не става ясно (заради нередовната тъжба) кои са тези обстоятелства. Конкретното съдържание на думите и изразите, използвани от осъдената М. в инкриминираните жалби, представят нейния стремеж за съдействие от държавни органи и институции и в рамките на техните правомощия да разрешат възникналите проблеми между родителя и ученика, от една страна, и учителя, от друга страна. Не е осъществено инкриминираното с тъжбата продължавано престъпление клевета. Затова и основателно ЕСПЧ е приел, че изложеното в жалбите до българските държавни органи представлява част от гарантираната свобода на изразяване на мнение, а наложеното на М. наказание от българските съдилища – за нарушение на чл. 10 от Конвенцията. Признаването й за виновна в престъпление, което тя не е извършила, е незаконосъобразно. Осъдителната присъда на Тервелския районен съд и потвърдителното решение на въззивния Добрички окръжен съд подлежат на цялостна отмяна. Не се налага промяна на фактическите положения, приети за установени с влязлата в сила присъда. Осъдената Р. М. следва да бъде оправдана по повдигнатото ѝ с тъжбата обвинение от частен характер. Налице са всички законови предпоставки за упражняване на предвиденото в чл. 425, ал. 1, т. 2 от НПК правомощие на касационния съд да възобнови наказателното дело, да отмени постановените по него съдебни актове и да признае осъдената Р. М. за невиновна по обвинението за престъпление клевета по чл. 148, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 147, ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК. Оправдаването на незаконно осъдената се извършва с настоящото решение, по аргумент от чл. 32, ал. 1, т. 2 от НПК. По направеното в писменото становище на осъдената М. искане за разноски следва да се произнесе първоинстанционния съд, на основание чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК, доколкото тъжителката Т. П. Ч. не участва като страна в извънредното производство по възобновяване пред Върховния касационен съд. Върховният касационен съд, на основание чл. 425, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА приключилото наказателно производство по н.ч.х.д. № 112/ 2006 г., по описа на Тервелски районен съд и в.н.ч.х.д. № 18/ 2007 г., по описа на Добрички окръжен съд и ОТМЕНЯ изцяло присъда № 50 от 29.11.2006 г. на Тервелски районен съд и решение № 41 от 18.04.2007 г. на Добрички окръжен съд. ПРИЗНАВА осъдената Р. В. М., [дата на раждане] в [населено място], област Д., българка, българска гражданка, със средно образование, неосъждана, ЕГН [ЕГН] за невинна в това, че през периода 08.02.2006 г. до 14.04.2006 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в жалби до началника на РПУ-гр. Тервел, до директора на СОУ „Й. Й.“, [населено място] и до Агенцията за социално подпомагане, Дирекция за социално подпомагане, отдел „Закрила на детето“, [населено място], да е разгласила позорни обстоятелства и да е приписала престъпление на Т. П. Ч., учител в СОУ „Й. Й.“, [населено място], при и по повод изпълнение на функциите й, поради което я оправдава по повдигнатото й с тъжба обвинение по чл. 148, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 147, ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК. ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от Т. П. Ч., с ЕГН [ЕГН] срещу Р. В. М. граждански иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5 000 лева, като неоснователен. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.