8 Р Е Ш Е Н И Е № 161 Гр. София, 13.11.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 607/2011 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. М. М. и Б. Х. Х. от [населено място], обл. Велико Т., срещу решение № 971 от 06.12.2010 г., постановено по гр. д. № 573/2010 г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение от 10.05.2010 г. по гр. д. № 2911/2008 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите против ЗК [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетения в размер на по 50 000 лв. за неимуществени вреди от настъпило на 12.05.2007 г. застрахователно събитие и са присъдени разноски на ответника. Решенията са постановени при участие на Гаранционен фонд като трето лице - помагач на страната на ЗК [фирма]. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно и за уважаване на исковете, ведно с разноските. Касаторите поддържат, че въззивният съд незаконосъобразно е отказал да разгледа исковите им претенции на алтернативно заявеното в исковата молба основание - чл.273, ал.4 КЗ, и да осъди застрахователя да им заплати претендираните обезщетения по силата на чл.273, ал.4 КЗ, независимо от наличието или липсата на застрахователно правоотношение по сключен с делинквента договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Излагат подробни оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон - чл.260, ал.2 във вр. с чл.202, ал.2 КЗ и чл.294 във вр. с чл.295 КЗ, на решаващия извод на въззивната инстанция, че ответникът е освободен от отговорност по чл.226, ал.1 КЗ поради прекратяване на застрахователния договор при предпоставките на чл.260, ал.2 във вр. с чл.202, ал.2, изр.2 КЗ преди застрахователното събитие. Ответникът по касация ЗК [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Третото лице - помагач Гаранционен фонд - [населено място], изразява съгласие с оплакването на касаторите за неправилно отхвърляне на исковете по чл.226, ал.1 КЗ, но счита за неоснователни доводите в жалбата за постановяване на решението в нарушение на чл.273, ал.4 КЗ. С определение № 243 от 05.04.2012 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени преките искове на Е. М. и Б. Х. срещу ЗК [фирма] за заплащане на обезщетения в размер на по 50 000 лв. за претърпени неимуществени вреди по повод настъпилата при ПТП на 12.05.2007 г. смърт на синовете на двамата ищци - М. Е. М. и М. Е. М., Софийски апелативен съд е приел, че ответникът не дължи претендираните обезщетения, тъй като сключеният с виновния за произшествието водач договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е прекратен преди 12.05.2007 г. при условията на чл.260, ал.2 във вр. с чл.202, ал.2, изр.2 КЗ. Прекратяването на договора е обосновано с доказания по делото факт на неплащане на втората вноска с падеж 29.02.2007 г. от разсрочената при сключване на договора застрахователна премия на стойност 76 лв. и със съдържанието на застрахователната полица, в която застрахователят е изявил отнапред воля при неплащане на част от премията да счита договора за прекратен с изтичане на 15 дни от падежа на неплатената вноска. Въззивният съд е отказал да възприеме доводите на ищците, че след като до датата на произшествието застрахователят не е изпълнил произтичащото от чл.294 КЗ задължение да уведоми Гаранционния фонд за прекратяването на застрахователната полица и е изплатил доброволно на всеки от тях по 40 000 лв. обезщетение за вредите от произшествието, то той не е упражнил правото си по чл.202, ал.1 във вр. с ал.2 КЗ и не е прекратил действието на застраховката. С аргумент, че нормата на чл.273, ал.4 КЗ е приложима само при уреждане на извънсъдебни спорове между застраховател и Гаранционен фонд, не и при разглеждане на иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя, съдът е счел за неоснователно искането на ищците за осъждане на ЗК [фирма] да им плати обезщетенията по силата на чл.273, ал.4 КЗ. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС в решение № 77/08.07.2009 г. по т. д. № 2/2009 г. на І т. о., решение № 134/29.06.2010 г. по т. д. № 999/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 83/05.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на ІІ т. о. по релевантния за изхода на делото материалноправен въпрос за предпоставките, при които застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” може да се освободи от отговорност към увреденото лице - ищец по иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, като се позове на прекратяване на застрахователното правоотношение с деликвента преди изтичане на срока на застрахователния договор поради неплащане на дължима вноска от разсрочената при сключване на договора застрахователна премия. В цитираните решения е прието, че неплащането на вноска от разсрочената застрахователна премия може да послужи като основание за прекратяване на застрахователния договор, когато е настъпила изискуемостта на вноската и застрахователят е отправил предупреждение до застрахования, че ще прекрати договора след изтичане на предвидения в закона 15-дневен срок от падежа на неплатената вноска; при действието на чл.387, ал.3 /отм./ ТЗ предупреждението трябва да бъде отправено и връчено след настъпване на основанието за прекратяване на договора; при действието на чл.202, ал.2 КЗ предупреждението се презумира за отправено и връчено на застрахования, ако при сключване на договора застрахователят е изявил изрично воля в застрахователната полица да счита договора за прекратен с изтичане на 15 дни от падежа на дължимата неплатена вноска; в хипотезата на чл.202, ал.2 КЗ застрахователният договор се прекратява автоматично с изтичане на указания в полицата срок. Независимо от различията в правната уредба на чл.387, ал.3 /отм./ ТЗ и чл.202, ал.2 КЗ, в решенията е изразено принципно становище, че и двете хипотези неплащането в срок на част от застрахователната премия не е прекратително условие, а факт, релевантен за начина на прекратяване на застрахователния договор; че самото прекратяване на договора е потестативно право на застрахователя, аналогично на признатото в чл.87, ал.2 ЗЗД право на разваляне на двустранен договор поради виновно неизпълнение от длъжника; че за да породи прекратителен ефект по отношение на застрахователното правоотношение, това право трябва да бъде упражнено от застрахователя чрез отправяне на предупреждение за неблагоприятните последици от забавата в плащането на разсрочената премия, връчено на застрахования по реда на чл.387, ал.3 /отм./ ТЗ, съотв. чл.202, ал.2, изр.2 КЗ. Посочените съображения са напълно относими към значимия за конкретното дело правен въпрос, но не изчерпват неговия отговор. Правилният отговор на въпроса предполага и съобразяване на специфичната социална функция на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, чието предназначение е да осигури обезщетение в полза на трети за застрахователното правоотношение лица, претърпели вреди от виновното и противоправно поведение на застрахования водач. По мнение на настоящия съдебен състав, засилената социална функция на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” и разширената застрахователна закрила, която тя предоставя, не позволяват прекратяването на застрахователния договор по реда на чл.202, ал.2 КЗ да се обвърже единствено с факта на неплащане на изискуема част от застрахователната премия и с фингираното връчване на предупреждение по чл.202, ал.2, изр.2 КЗ. За да се освободи от отговорност по чл.226, ал.1 КЗ спрямо третите увредени лица, застрахователят трябва да изпълни императивно установеното в чл.294, ал.1 КЗ задължение като изпрати уведомление за прекратения застрахователен договор до Информационния център към Гаранционен фонд в срок до втория работен ден на седмицата, следваща датата на прекратяването. Съгласно чл.295, ал.7 КЗ /нова, обн. в ДВ бр.54/2006 г./, данните в Информационния център имат официално оповестително действие и до доказване на противното издадените въз основа на тях документи удостоверяват с обвързваща доказателствена сила съществуването и прекратяването на договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Изпълнението на задължението по чл.294, ал.1 КЗ гарантира известяването на третите лица, които имат намерение да предявят иск за обезщетение срещу застрахователя, че действието на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” е прекратено към определен във времето момент, след който застрахователят не отговаря за причинените от застрахования делинквент имуществени и неимуществени вреди. Само в този случай би била налице сигурност в правния мир, че застрахователят е реализирал изразеното в застрахователната полица намерение и е упражнил потестативното си право по чл.202, ал.1 във вр. с ал.2 КЗ да прекрати застрахователния договор поради неплащане на просрочена вноска от премията в момента на изтичане на 15-дневния срок по чл.202 ал.2, изр.2 КЗ. Липсата на уведомление по чл.294, ал.1 КЗ следва да се тълкува като индиция за отказ на застрахователя да упражни признатото в чл.202, ал.1 КЗ право, извършен след възникване на основанието за прекратяване на договора. Да се признае възможност прекратяването на застрахователния договор да се релевира едва след иницииране на съдебен спор по чл.226, ал.1 КЗ, без преди това да е изпълнено задължението по чл.294, ал.1 КЗ, означава да се толерира противоправното поведение на застрахователя, който чрез бездействието си е въвел третите увредени лица в заблуждение относно наличието на действаща задължителна застраховка „Гражданска отговорност” и по този начин е станал причина те да предявят неоснователни искове срещу него, вместо срещу другите задължени лица - делинквентът, евентуално Гаранционният фонд. Подобна теза противоречи на целите и функциите на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, поради което не се възприема от настоящия съдебен състав. В съответствие с изложеното, на поставения в определението по чл.288 ГПК правен въпрос следва да се отговори така : Предпоставките, при които застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите може да се освободи от отговорност по чл.226, ал.1 КЗ спрямо третите увредени лица като се позове на прекратяване на застрахователния договор при условията на чл.260, ал.2 във вр. с чл.202, ал.2 КЗ, са неплащане на изискуема част от разсрочената застрахователна премия /1/, връчено чрез застрахователна полица предупреждение до застрахования, че договорът ще се счита за прекратен с изтичане на 15 дни от падежа на неплатената част от премията /2/ и изпратено уведомление по чл.294, ал.1 КЗ до Информационния център към Гаранционен фонд, предхождащо настъпването на застрахователното събитие, че застрахователният договор с делинквента е прекратен към точно определен момент /3/. Отнесен към конкретния казус, даденият отговор дава основание да се приеме, че въззивното решение е неправилно, а касационната жалба - основателна. Касаторите са насочили исковете си за заплащане на обезщетения за неимуществените вреди от настъпилата при ПТП на 12.05.2007 г. смърт на двамата им синове - М. М. на 20 г. и М. М. на 18 г., срещу ЗК [фирма], след като са се доверили на получената от Гаранционния фонд информация за наличие на валидно сключена със застрахователното дружество и действаща към 12.05.2007 г. задължителна застраховка „Гражданска застраховка” на автомобилистите. От приетата по делото застрахователна полица се установява, че договорът за застраховка е сключен на 29.11.2006 г. със собственика на лекия автомобил, с който е реализирано произшествието, и е със срок на действие от 29.11.2006 г. до 29.11.2007 г. В полицата е уговорено застрахователната премия на стойност 76 лв. да бъде разсрочена на четири равни вноски от по 19 лв., първата от които с падеж 29.11.2006 г., а втората с падеж 29.02.2007 г., като е включено предупреждение, че при неплащане на някоя от вноските в срок от 15 дни след падежа застрахователят ще счита договора за прекратен на основание чл.260, ал.2 във вр. с чл.202 КЗ. По делото е установено, че застрахованият е платил само първата вноска от премията и не е платил втората вноска с падеж 29.02.2007 г. Доказано е и обстоятелството, че в периода 29.02.2007 г. - 12.05.2007 г. ответникът - застраховател не е подавал уведомление до Гаранционния фонд за прекратяване на застрахователния договор. Уведомление не е постъпвало в Информационния център към Фонда и до датата 02.10.2007 г., на която касаторите са депозирали в ЗК [фирма] писмена молба за изплащане на обезщетения в размер на по 150 000 лв. по повод на произшествието. На 31.10.2007 г. е проведено заседание на УС на ЗК [фирма], на което е взето решение за отказ от изплащане на поисканите обезщетения, но с последващо решение от 07.03.2008 г. управителният съвет е определил за изплащане по 40 000 лв. обезщетение на всеки от молителите. Одобрените за изплащане обезщетения са преведени и постъпили по банковите сметки на касаторите на 25.03.2008 г. Решението на управителния съвет от 07.03.2008 г. не е мотивирано и съдържанието му не подкрепя защитната теза на ответника, че е изплатил обезщетенията в изпълнение на законовото си задължение по чл.273, ал.4 КЗ след възникнал спор с Гаранционния фонд, а не доброволно поради признаване на предявените претенции. Отсъствието на подадено след 29.02.2007 г. уведомление по чл.294, ал.1 КЗ и изплащането на обезщетенията насочват към извод, че въпреки отправеното със застрахователната полица предупреждение, ответникът - застраховател не е упражнил потестативното си право да прекрати застрахователния договор с виновния за произшествието водач нито към момента на настъпване на основанието по чл.202, ал.2 КЗ, нито след настъпване на конкретното застрахователно събитие. След като не е прекратил договора, ответникът не е освободен от отговорност по чл.226, ал.1 КЗ за обезщетяване на вредите, причинени на касаторите от застрахования делинквент. Като е приел обратното и е отхвърлил исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, Софийски апелативен съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. В. с исковете правен спор следва да се разреши по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия по делото. В хода на производството пред инстанциите по същество не е съществувал спор относно вината и противоправността в поведението на водача, реализирал произшествието. По несъмнен начин е доказана причинната връзка между произшествието и настъпилата в резултат на него смърт на М. М. /20 г./ и М. М. /18 г./ - синове на касаторите Е. М. и Б. Х.. От показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел Р. Х. се установява, че между децата и родителите са съществували много близки отношения, изпълнени с взаимна обич и привързаност, поради което касаторите понасят изключително тежко едновременната загуба на двете си деца и страдат силно за тях. В съответствие с указанията в ППВС № 4/1968 г. и след съобразяване на степента на родствена близост, на действителните отношения между децата и претендиращите обезщетение техни родители, на възрастта на пострадалите и на обстоятелствата, при които те са загинали, настоящият състав приема, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД парично обезщетение за понесените от всеки касатор неимуществени вреди по повод смъртта на всяко едно от децата се съизмерява със сумата 45 000 лв. Преди завеждане на делото ответникът - застраховател е изплатил доброволно на всеки от касаторите по 40 000 лв. обезщетение /по 20 000 лв. за всяко дете/, но доколкото изплатените обезщетения не покриват действителния обем на причинените вреди и касаторите не са изразили съгласие с размера им, ответникът следва да бъде осъден да им заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ по още 50 000 лв. /по 25 000 лв. за смъртта на М. М. и по 25 000 лв. за смъртта на М. М./, ведно със законната лихва от предявяване на исковете /съобразно заявеното в исковата молба искане/ до окончателното плащане. В касационната жалба са наведени доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.273, ал.4 КЗ, но същите са неоснователни. Правилен е изводът на съда, че разпоредбата на чл.274, ал.3 КЗ не въвежда самостоятелно основание за предявяване на искове срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, а е предназначена да уреди извънсъдебните спорове между застрахователите и Гаранционния фонд по повод изплащане на обезщетения за вреди от рискове, покрити от застраховката. Посочената разпоредба не може да намери приложение в случай на съдебен спор между увреденото лице и застрахователя, тъй като в рамките на този спор съдът следва да се произнесе със сила на пресъдено нещо дали застрахователят дължи претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ обезщетение. С оглед окончателния изход на спора въззивното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските, вместо което да се присъдят на касаторите разноски по чл.78, ал.1 ГПК за трите съдебни инстанции в размер общо на 4 030 лв. Пред настоящата инстанция е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 7 350 лв. в полза на процесуалния представител на касаторите, но поради непредставяне на доказателства за уговорено при условията на чл.38 ЗА адвокатско възнаграждение искането не може да бъде уважено. На основание чл.78, ал.6 ГПК в тежест на ответника следва да бъде възложена държавната такса върху уважените искове в размер на 4 000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 971 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 573/2010 г. на Софийски апелативен съд и вместо него постановява : ОСЪЖДА ЗК [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица], да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ на Е. М. М. с ЕГН [ЕГН] и на Б. Х. Х. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], обл. Велико Т., със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1 - адв. О. К., по 50 000 лв. /петдесет хиляди лв./ на всеки един, представляващи обезщетения за неимуществени вреди по повод смъртта на синовете им М. Е. М. и М. Е. М., настъпила при пътно - транспортно произшествие на 12.05.2007 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковете - 30.06.2008 г., до окончателното плащане, и общо на двамата сумата 4 030 лв. /четири хиляди и тридесет лв./ - деловодни разноски по чл.78, ал.1 ГПК. ОСЪЖДА ЗК [фирма] с ЕИК[ЕИК] да заплати по сметката на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 4 000 лв. /четири хиляди лв./, на основание чл.78, ал.6 ГПК. РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на Гаранционен фонд като трето лице - помагач на страната на ЗК [фирма]. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :