О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 486 гр.София, 14 юни 2022 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести юни две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Ерик Василев като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 687/ 2022 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Шумен с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 112 от 25.11.2021 г. по гр.д.№ 461/ 2021 г., с което частично е потвърдено и частично е обезсилено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Шуменски окръжен съд от 23.06.2021 г. по гр.д.№ 116/ 2020 г. и като краен резултат касаторът е осъден да заплати на А. П. Й. на основание чл.59 ЗЗД сумата 8 205,84 лв, представляваща обезщетение за лишаването й от ползването за периода от 13.04.2015 г. до 13.04.2020 г. на собствения й недвижим поземлен имот в [населено място] с площ 276 кв.м., представляващ реална част от имот с идентификатор**** по действащата кадастрална карта и регистри на [населено място], идентичен с бивш имот с идентификатор *** съгласно Заповед № КД-14-27-1481/14.05.2008 г. на Началника на СГКК [населено място], с площ 276 кв.м. при граници: имоти с идентификатор *****; *****; *****; *****; ****; отхвърлен е предявеният от Община Шумен срещу А. П. Й. иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв - частичен иск от общо 29 199,34 лв, представляваща обезщетение за извършени в същия имот подобрения; прекратено е производството по предявения от А. П. Й. срещу Община Шумен иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаването й от ползване на същия имот за горницата над 8 205,84 лв. до 8 460,50 лв. и за периода от 14.04.2020 г. до 30 04.2020 г.; разпределена е отговорността за разноските по делото. Касационна жалба срещу въззивното решение е подала само Община Шумен, поради което в частта, в която прекратява производството по предявения от А. П. Й. иск, решението е влязло в сила. Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателят поддържа очевидната му неправилност, поради явна необоснованост на изводите на съда, че ищцата се явява собственик на процесния имот; че ответникът владее този имот; и че дължимото обезщетение е в размер като за ползване на празен терен, съгласно приетото по делото заключение на вещо лице С. Н.. Ответната по касация страна А. П. Й. оспорва жалбата с доводи, че решението е правилно, а касаторът се опитва да подведе съда с абсурдни твърдения. Поради това моли касационното обжалване да не бъде допуснато. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск за обезщетение за ползване на чужд недвижим имот без основание до размер 8 205,84 лв, въззивният съд приел, че процесният имот със стар идентификатор № **** и площ 276 кв.м. е част от сегашен имот с идентификатор ***** по действащата кадастрална карта на [населено място], представляващ улица. За този имот, между страните имало спор за собственост /гр.д.№ 3104/ 2016 на Шуменски районен съд/, приключило с влязло в сила на 28.01.2020 г. решение № 940/ 29.10.2018 г., с което било признато за установено в отношенията между страните, че Община Шумен не е негов собственик. В приключилото производство ищцата обосновала правото си на собственост със същите твърдения като поддържаните в настоящето производство. За да отрече правото на собственост на общината съдът установил, че ищцата е придобила собствеността на спорния имот на соченото от нея основание – наследство и дарение. Затова общината не можела да навежда в настоящото производство възражения срещу придобивното основание на ищцата, идентични с вече разгледаните в приключилото производство. Независимо от това, по делото било доказано, че бащата на ищцата придобил през 1931 г. чрез покупко-продажба право на собственост върху имот, част от който е процесния, че същият е починал на 23.06.1963 г. и е наследен от двете си деца, че през 1994 г. ищцата придобила чрез дарение от своя брат другата /непридобита от нея по наследство/ Ѕ ид.ч. от имота. Идентичността на реална част от този имот с площ 276 кв.м. с имот с идентификатор **** по действащата кадастрална карта и регистри на [населено място], представляващ понастоящем улица, била установена от заключението на техническата експертиза. Понастоящем процесният имот бил част от [улица], като през 2007 г. била асфалтирана тази част от нея, която заемала имота. За тази част от улицата не е била провеждана от общината отчуждителна процедура по ЗОС, но тя била общодостъпна и се ползвала като такава, ищцата била лишена от възможността да ползва имота си като лозе през целия процесен период. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, а същият се държи и ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, определени по действащите за периода пазарни наемни цени. Обогатяването на лицето, което държало имота, се изразявало в облагодетелстването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период. Съобразно размерите на средния пазарен наем за празен терен за съответните години, определени по заключение на вещо лице, обезщетението за периода от 13.04.2015 г. до датата на исковата молба /13.04.2020 г./ възлизало на 8 205,84 лв, до който размер искът следвало да бъде уважен. По насрещния иск на Община Шумен съдът посочил, че за процесния имот от 276 кв.м., който лежи изцяло под изпълненото строителство при асфалтирането на улицата, стойността на извършените строително-монтажни работи възлиза на 23 344 лв., с която сума Община Шумен е обедняла. Обогатяване на ищцата обаче не било налице, защото използването на имота по предназначение като лозе било прекратено, имотът бил трансформиран в път - част от градската улична мрежа, която нямала пазарна стойност. Всъщност общината не подобрила имота на ищцата, а вложила средствата да го промени с оглед специфичното му използване за обществени нужди – за улица, за каквито той очевидно не може да бъде използван от собственичката. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по твърденията на жалбоподателя за очевидната му неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят извежда очевидната неправилност със същите доводи, с които обосновава в касационната си жалба неправилността на решението и наличието на касационните основания по чл.281 ГПК. Тези доводи изискват проверка по съществото на спора, каквато в производството по чл.288 ГПК не може да бъде извършвана. Твърдения за квалифицирана неправилност касаторът не е релевирал. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 112 от 25.11.2021 г. по гр.д.№ 461/ 2021 г. в обжалваната част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: